петък, 9 септември 2016 г.

"Фирмин", Сам Савидж


Мисля, че е крайно време да ви споделя тайна, която можеби би се приела като срамно петно върху имиджа на книжен блогър. Стигнахме до този етап в отношенията си. Колкото и да упорствах и да отричах този факт, любимата ми приказка като дете беше „Трите прасенца“. Ето, казах го! Да, разбира се, че твърдях, че е „Красавицата и Звяра“, особено след филма на Дисни и гигантската библиотека. Но фактите са си факти. Също така обичах много и басните на Лафонтен. Имах едно издание с невероятно красиви картинки и го препрочитах многократно. Но „Трите прасенца“ бяха култ. Трилър, интрига, победата на умните и загърбването на егото – въобще има много за учене от тази приказка.

Въпреки че като дете много харесвах историите за животни обаче, като възрастен такива ме карат да се чувствам подценена като читател. Мисля, че съм прочела достатъчно неща в живота си, за да не е необходимо сега философия, житейски смисли и междучовешки взаимоотношения да ми се обясняват като на хлапачка. И нека подчертая, че това е само личното ми отношение и личните ми чувства към подобни истории. Не казвам, че те са лоши, просто аз не се чувствам комфортно, четейки ги.

Преди 1-2 години си купих „Фирмин“ на Сам Савидж по препоръка на прекрасната Мила, на която винаги се доверявам за... всичко! С проекта „Прочети всичко в библиотеката си, преди да откачаш за нови книги“, дойде ред и на този роман. И колкото и да бях развълнувана, че най-сетне стигам до него, откровено казано ме отегчи. Изпитах същото, което изпитвам и към „Джонатан Ливингстън, чайката“ (и добре, че не иде реч за тази книга, защото там имам доста по-силни негативни чувства, натрупали се с времето). Не казвам, че книгата е лоша. Напротив. Написана е доста оригинално от името на един свръхинтелигентен плъх. Любовта към книгите и житейската мъдрост прозират през почти всеки ред. Но не е моето!

На кратко, главният ни герой - плъхът Фирмин се ражда като всеки друг плъх, но има късмета това да се случи в мазето на книжарница и за разлика от събратята си развива необикновената способност да чете. Различен и поради тази причина крайно самотен, той минава през живота си в благоговение към хората и с единствената мечта да е човек – нещо като интелектуален Пинокио. Така проследяваме перипетиите му до смъртта. Има и още, но не искам да ви развалям удоволствието от четенето.

Книгата си има и прекрасни илюстрации, дело на Фернандо Кран, изключително привлекателни за възрастния читател, но предполагам и за хлапета, докопали изданието от книжните рафтове. Та съм длъжна да спомена, че е неподходяща за деца, както заради тежките теми за самотата и отчуждението, така и заради няколко момента, коментиращи порно индустрията (Изненада! :)).

Ако обичате истории за възрастни с животни, също и книги за книги и книжарници определено не пропускайте „Фирмин“! Бонус точки за това, че романът е част от поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“. Ако ли пък сте като мен и нещо се е пречупило в детската ви душа, можете и без тази книга.

сряда, 31 август 2016 г.

"Физика на тъгата", Георги Господинов


Харесвам Господинов! Не мисля за него като за перфектния писател или за любим такъв, но съм харесала всяко негово нещо, което съм прочела. Дълго време отлагах „Физика на тъгата“, заради високопарните коментари изписани тук и там през годините. Но преди няколко месеца гледах публицистично предаване, където той беше гост и казаното толкова ме развълнува, че се сетих, че имам едно недокоснато копие на „Физика на тъгата“, което се чувства низвергнато и има нужда да бъде прочетено.

И така след повече от 3 години от първото издание на книгата и също толкова на рафта у дома, Станислава четеше в една прекрасна лятна вечер първите страници и.... ревеше почти неутешимо! Браво на Георги Господинов! Да разплаква дама в разцвета на живота и‘ посред нощите!!

След I. и II. част вече не бях толкова емоционална към съдържанието, но определено романът бе по вкуса ми. Макар че през цялото време си мисля, че едва ли бих го нарекла точно роман. Книгата по-скоро ми напомня на сборник с разкази, водени от една обща нишка, от една метафора и темата за изоставянето.

Много трудно би ми било да обясня сюжета. Сякаш книгата има едно автобиографично усещане, което би направило какъвто и да било коментар от моя страна неуважителен към автора. Но тази фрагментарност, почти маниакалната обсесия на Аз-а към темите за миналото и меланхолията ме пренесоха в нечий таен дневник, в нечие лично пространство, в което на моменти бях сякаш дори натрапник.

Във „Физика на тъгата“ има гениални изречения. Думи между две точки, които те стискат за гърлото и заради които си струва да се чете Господинов, заради които винаги ще го чета.

Тъй като обаче това не беше първата му книга, минала през ръцете ми (кофти подбор на думи, може би „минала през ума ми“, ама то пък има друг смисъл....), ще скрия, ако не спомена, че част от нещата, които четях ми звучаха до болка познати. Слава литературните вкусове обаче, това на мен не ми пречи, когато става дума за мотиви, живо вълнуващи ме, думи, които играят по моите струни. Така че всичко е шест! Все пак Мураками е сред любимите ми автори и той доста се повтаря! ;)

Та в общи линии, ако сте искали да разберете нещо за книгата, пак се провалих, но пък ако до сега сте намерили някакво съвпадение на литературните ни вкусове, или пък ако вече сте от тези, които си падат по Господинов, препоръчвам тази книга!

сряда, 24 август 2016 г.

"Дивашка жътва", Карл Хофман

„Дивашка жътва“ е заглавие, което бих очаквала да се появи на нашия пазар в отвратително оформление и в ъгълчетата на книжарниците. Не ме разбирайте погрешно, просто не е книга за масови вкусове. Навярно ако издателят не се беше постарал толкова много да ме заинтригува, и аз не бих посегнала към нея. И като пиша за издателя, сега е моментът, точно в началото да отделя един дълъг абзац за него.

„Дивашка жътва“ на Карл Хофман е дебютната книга на издателство „Ерове“, с което ми се струва, че здраво забиха петичка в бранша. Екипът се е постарал първата му книга да има удивително оформление, приятна, ненатрапваща се, но завладяваща реклама (да, говоря за онзи допълнителен фотоматериал публикуван периодично във FB страницата на издателството) и чудесна тематика на границата на научно популярното и фикцията с притегателните за всеки любопитко конспиративни жилки. Което е още по-задоволително, със следващите си книги „Ерове“ правят голяма заявка за жанрово предпочитание. До скоро бих казала, че то не съвпада с визията ми за любима литература, но въпреки това в момента следя с жив интерес как ще се случат нещата помежду ни. :)

Рокфелерови, астмати и едно популярно изчезване, за което не бях чувала нищо, но чиято мистерия завладя ума ми толкова живо, че не успях да се примиря, докато вече не държах книгата в ръце. Представянето на нови култури и политически интриги по места, които едва ли някога ще посетя (а и за да бъда честна, не мисля че съм до там авантюристична), ме придърпваха всеки път да чета още и още. Цветущото и безскрупулно описание на канибализъм не беше прекалено, за да е нечетивно. Напротив, с него съвсем логично и с плавни стъпки едно табу се превръщаше в културна специфика.

Е, да, имам и някои критики към автора, които се състоят в ненужната му способност да постави пълнеж от едни и същи чудения, съмнения и подробни описания на едни и същи мизерни условия, които след третия път вместо да ми създадат атмосфера, взеха да ми дотягат. Безброй абзаци, които намирах за излишни в литературно отношение.

Но пък в крайна сметка, книгата остави следа на доста визуално и любопитно четиво! Това намирам за важно накрая. Освен това беше супер книжка за плажа. И да успокоя всички читатели с притеснения за външния вид на книгите си, въпреки че беше окъпана от средиземноморска вълна, книгата остана в много повече от прилично състояние!! :)

неделя, 19 юни 2016 г.

Събрани съчинения (и други разкази), Аугусто Монтеросо


Не зная възрастта на аудиторията, но по мое време имаше блогър, чието мнение винаги много съм уважавала и зачитала. Още го има, но сигурно си има повече и по-важна работа! Това е Преслав от „Литературата днес“. И децата, които още не са го чели, бързо да притичат до там за качествени препоръки. Много драматична станах и избягах от главната мисъл, но това определено е блог, който ми липсва!

Та в „Литературата днес“ прочетох за „Събрани съчинения“ на Аугусто Монтеросо и прекрасната публикация, съчетана с факта, че ИК „Жанет 45“ издава любимата ми преводна литература, в общи линии ме накара веднага да поискам това малко бижу. Напълно редно е да се каже, че илюстрациите на Люба Халева са винаги черешката на най-вкусните торти!

Е, разбира се, във времето на неконтролируемо разграбване на книжни щандове, определено късно и‘ дойде реда на тази книга, но тя беше търпелива, чакаше ме в шкафа и не ми се сърдеше.

Не зная какво бих могла да кажа за разказите повече от Преслав, така че няма да се посвеня да ви пратя направо там да четете, за да решите дали това е вашата книга. Ако все пак останете, ще ви предупредя, че тези разкази не са за всеки. След двата сборника – на Капоти и на Бредбъри, дори на самата мен ми трябваха поне 2-3 заглавия, докато свикна със странността им. Казвам "дори", не защото се имам за голяма работа, а защото обичам да чета разкази и то в повечето им варианти по спектъра на нормалността, а и Южноамериканската литература е по вкуса ми, от опита, който съм придобила като читател. Но веднъж, когато влязох в такта на Аугусто Монтеросо, не исках сборника да свършва. Почти срамно нередно е! Което само може да подскаже, че при първа възможност ще се сдобия с „Черната овца и още басни“ от същата поредица „кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“.

От магически реализъм до сатира, това сборниче с около стотина страници може да задоволи претенциите на всеки читател с афинитет към кратката форма. Аз препоръчвам да се чете с внимание към детайлите! :)

вторник, 7 юни 2016 г.

"Отклонение", Блага Димитрова


Хвърлила съм око на Блага Димитрова от известно време, като разбира се „Лавина“ е това, което непременно исках да прочета от нея. Но преди да цопна в океана, ми се щеше да потопя пръстче, да видя студена ли е водата, има ли акули. Запленена от невероятно красивите издания на ИК „Хермес“, реших да опитам от писането и‘ с по-малокалибрената „Отклонение“. Резюмето ми допадна страшно, а и имам приятелка, която тъкмо я беше привършила и си казах - кога, ако не сега.

„Отклонение“ е разказ за една неслучила се любов, любов, за която няма подходящо време. Идеята на Блага Димитрова адски ми хареса, но в изпълнението и‘ намерих някои проблеми. Може би възрастта или житейското ми състояние са виновни, а може и времето, в което живеем, но просто всичко това ми се стори нелепо. Всяка една от постъпките на героите е напълно осезаема, действителна, но всички размисли бяха или до глупост наивни, или много много тъжни за хора на по 30+.

Романтично и умиляващо е да си мисля, че 10 дена любов между тийнейджъри може да остави такава следа в живота, че вече пораснали, те да не искат нищо друго освен да си върнат тази любов и видиш ли, само фактът, че имат срама, да не им позволи. Man up! / Woman up!

Хареса ми контекста на цялата история, метафорите, които Блага Димитрова ми поднесе. Да, тя явно е много добра в метафорите и дескриптивна, що се отнася до вътрешния глас и мотивациите на героите. Да поставиш двама души на прага на новия свят и да не им позволиш да прекрачат! България в първите години след Втората Световна война беше интересен фон на събитията, а и техен основен спусък и смърт. Професионалните интереси на Неда и Боян, единият обърнат към миналото, а другия невъзвратимо бленуващ бъдеще, бяха чудесно манипулиране с историята. Въобще всичко беше чудесно от литературна гледна точка! Но това не попречи на няколко пъти (дори повече, отколкото ми се искаше) да завъртя очни ябълки насмешливо.

Все пак препоръчвам „Отклонение“ на всеки непоправим романтик и макар и да отложа още малко „Лавина“, непременно Блага Димитрова ще се чете.

понеделник, 23 май 2016 г.

"Лятно утро, лятна нощ", Рей Бредбъри


От онзи първи прочит на „451 градуса по Фаренхайт“ считам Бредбъри за един от любимите ми автори. Няма значение дали пише за детективи или извънземни, аз чета с еднакъв трепет и обожание. Защото Бредбъри има тази лекота на езика, този живот в думите, към които няма как да останеш безразличен. Всъщност няма как да не обичаш.

Новият сборник с разкази „Лятно утро, лятна нощ“, наскоро издаден от „Бард“, е още една прекрасна добавка към истории, загнездили се в ума ми. Да, разбира се, че паметта ми едва ли може да възпроизведе дори половината, дори четвърт от тях, но мястото е там и грее наоколо, определя значението на уют.

Винаги ми е много трудно да пиша за любими автори. Отдавна съм се изчерпила откъм хвалебствия. Мисля, че с възрастта хубавите емоции стават тихи, скрити, за да останат цели и важни. Много по-лесно ни е да крещим, да се караме и да се сърдим, но обичането е мълчание. Затова няма нужда да говоря много за писането и четенето. Може би някой ден след две чаши вино ще искам да кажа всичко за Бредбъри, ще искам да не спра да говоря, а после ще се чувствам виновна, че тайните на тишината са издадени и ще са по-малко мои.

Затова препоръчвам да прочетете разказът „Светулките“ от този сборник, за да сме си наясно. :) Понякога мисля за човешкото познание, за общата човешка мисъл, и зная, че някога аз съм била Бредбъри, и някога той е бил мен.

вторник, 17 май 2016 г.

"Сбогувания", Хуан Карлос Онети


Един ден бях решила да се върна към корените си, още преди Интернет да ме осведомява за книжните ми избори, и постоях в книжарница, зачетена в гърбовете на книжките в намалената секция. Попаднах на „Сбогувания“ на Хуан Карлос Онети и дали заради Южноамериканския произход на автора, или заради споменаването на „туберкулоза“ в резюмето на книгата, бързо взех решението си. Освен това издателство „Рива“ и преди ме беше изненадвало със странни четива на границата между реалност и измислица.

В малката книжка са поместени двете новели „Сбогувания“ и „На един безименен гроб“, които по мое мнение са с невероятен превод запазил стила и меланхолията на авторите в оня край на света, без да се опитва да го опрости и изясни за българския читател, което на свой ред ме кара да се чувствам уважавана като такъв. Впечатлена съм и от коректурата, сравнявайки я с тази на последната книга, която четох (разказите на Капоти). Така че браво и благодаря на преводача Людмила Илиева и коректора Цветанка Гълъбова! И като цяло едно чудесно джобно издание!

Хуан Карлос Онети обаче не е за всеки, ми се струва. Две бавни новели, без капка яснота и истинност до последната старница, а и след нея. Изречения, чиито край е някъде достаслед началото и всяко от тях изпълнява роля в театър от думи, непретендиращ да допада на всеки зрител. И все пак без капка претенция. Новелите сякаш казват – „Това съм аз, не е нужно да ме харесваш или разбираш, но това съм аз.“ Именно това отношение на текста към читателя, а не обратното ми допадна много. Бях по-скоро предизвикана, а не пряко удовлетворена.

Иначе що се отнася до историите, разказани от Онети, не бих се втурнала да ги обобщавам и разказвам. Те определено задават повече въпроси, отколкото да дават каквито и да е отговори. Ровят се в човешките отношения, тъгата и контактуването със смъртта. Една туберкулоза, движеща живота на малко курортно селище и една коза, движеща въображението на лекар-разказвач. И нищо повече, и всичко повече.

Препоръчвам на авантюристите, обикнали вече Южноамериканската литература, но в никой случай на тези, които тепърва ще се запознават с нея.