сряда, 24 август 2016 г.

"Дивашка жътва", Карл Хофман

„Дивашка жътва“ е заглавие, което бих очаквала да се появи на нашия пазар в отвратително оформление и в ъгълчетата на книжарниците. Не ме разбирайте погрешно, просто не е книга за масови вкусове. Навярно ако издателят не се беше постарал толкова много да ме заинтригува, и аз не бих посегнала към нея. И като пиша за издателя, сега е моментът, точно в началото да отделя един дълъг абзац за него.

„Дивашка жътва“ на Карл Хофман е дебютната книга на издателство „Ерове“, с което ми се струва, че здраво забиха петичка в бранша. Екипът се е постарал първата му книга да има удивително оформление, приятна, ненатрапваща се, но завладяваща реклама (да, говоря за онзи допълнителен фотоматериал публикуван периодично във FB страницата на издателството) и чудесна тематика на границата на научно популярното и фикцията с притегателните за всеки любопитко конспиративни жилки. Което е още по-задоволително, със следващите си книги „Ерове“ правят голяма заявка за жанрово предпочитание. До скоро бих казала, че то не съвпада с визията ми за любима литература, но въпреки това в момента следя с жив интерес как ще се случат нещата помежду ни. :)

Рокфелерови, астмати и едно популярно изчезване, за което не бях чувала нищо, но чиято мистерия завладя ума ми толкова живо, че не успях да се примиря, докато вече не държах книгата в ръце. Представянето на нови култури и политически интриги по места, които едва ли някога ще посетя (а и за да бъда честна, не мисля че съм до там авантюристична), ме придърпваха всеки път да чета още и още. Цветущото и безскрупулно описание на канибализъм не беше прекалено, за да е нечетивно. Напротив, с него съвсем логично и с плавни стъпки едно табу се превръщаше в културна специфика.

Е, да, имам и някои критики към автора, които се състоят в ненужната му способност да постави пълнеж от едни и същи чудения, съмнения и подробни описания на едни и същи мизерни условия, които след третия път вместо да ми създадат атмосфера, взеха да ми дотягат. Безброй абзаци, които намирах за излишни в литературно отношение.

Но пък в крайна сметка, книгата остави следа на доста визуално и любопитно четиво! Това намирам за важно накрая. Освен това беше супер книжка за плажа. И да успокоя всички читатели с притеснения за външния вид на книгите си, въпреки че беше окъпана от средиземноморска вълна, книгата остана в много повече от прилично състояние!! :)

неделя, 19 юни 2016 г.

Събрани съчинения (и други разкази), Аугусто Монтеросо


Не зная възрастта на аудиторията, но по мое време имаше блогър, чието мнение винаги много съм уважавала и зачитала. Още го има, но сигурно си има повече и по-важна работа! Това е Преслав от „Литературата днес“. И децата, които още не са го чели, бързо да притичат до там за качествени препоръки. Много драматична станах и избягах от главната мисъл, но това определено е блог, който ми липсва!

Та в „Литературата днес“ прочетох за „Събрани съчинения“ на Аугусто Монтеросо и прекрасната публикация, съчетана с факта, че ИК „Жанет 45“ издава любимата ми преводна литература, в общи линии ме накара веднага да поискам това малко бижу. Напълно редно е да се каже, че илюстрациите на Люба Халева са винаги черешката на най-вкусните торти!

Е, разбира се, във времето на неконтролируемо разграбване на книжни щандове, определено късно и‘ дойде реда на тази книга, но тя беше търпелива, чакаше ме в шкафа и не ми се сърдеше.

Не зная какво бих могла да кажа за разказите повече от Преслав, така че няма да се посвеня да ви пратя направо там да четете, за да решите дали това е вашата книга. Ако все пак останете, ще ви предупредя, че тези разкази не са за всеки. След двата сборника – на Капоти и на Бредбъри, дори на самата мен ми трябваха поне 2-3 заглавия, докато свикна със странността им. Казвам "дори", не защото се имам за голяма работа, а защото обичам да чета разкази и то в повечето им варианти по спектъра на нормалността, а и Южноамериканската литература е по вкуса ми, от опита, който съм придобила като читател. Но веднъж, когато влязох в такта на Аугусто Монтеросо, не исках сборника да свършва. Почти срамно нередно е! Което само може да подскаже, че при първа възможност ще се сдобия с „Черната овца и още басни“ от същата поредица „кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“.

От магически реализъм до сатира, това сборниче с около стотина страници може да задоволи претенциите на всеки читател с афинитет към кратката форма. Аз препоръчвам да се чете с внимание към детайлите! :)

вторник, 7 юни 2016 г.

"Отклонение", Блага Димитрова


Хвърлила съм око на Блага Димитрова от известно време, като разбира се „Лавина“ е това, което непременно исках да прочета от нея. Но преди да цопна в океана, ми се щеше да потопя пръстче, да видя студена ли е водата, има ли акули. Запленена от невероятно красивите издания на ИК „Хермес“, реших да опитам от писането и‘ с по-малокалибрената „Отклонение“. Резюмето ми допадна страшно, а и имам приятелка, която тъкмо я беше привършила и си казах - кога, ако не сега.

„Отклонение“ е разказ за една неслучила се любов, любов, за която няма подходящо време. Идеята на Блага Димитрова адски ми хареса, но в изпълнението и‘ намерих някои проблеми. Може би възрастта или житейското ми състояние са виновни, а може и времето, в което живеем, но просто всичко това ми се стори нелепо. Всяка една от постъпките на героите е напълно осезаема, действителна, но всички размисли бяха или до глупост наивни, или много много тъжни за хора на по 30+.

Романтично и умиляващо е да си мисля, че 10 дена любов между тийнейджъри може да остави такава следа в живота, че вече пораснали, те да не искат нищо друго освен да си върнат тази любов и видиш ли, само фактът, че имат срама, да не им позволи. Man up! / Woman up!

Хареса ми контекста на цялата история, метафорите, които Блага Димитрова ми поднесе. Да, тя явно е много добра в метафорите и дескриптивна, що се отнася до вътрешния глас и мотивациите на героите. Да поставиш двама души на прага на новия свят и да не им позволиш да прекрачат! България в първите години след Втората Световна война беше интересен фон на събитията, а и техен основен спусък и смърт. Професионалните интереси на Неда и Боян, единият обърнат към миналото, а другия невъзвратимо бленуващ бъдеще, бяха чудесно манипулиране с историята. Въобще всичко беше чудесно от литературна гледна точка! Но това не попречи на няколко пъти (дори повече, отколкото ми се искаше) да завъртя очни ябълки насмешливо.

Все пак препоръчвам „Отклонение“ на всеки непоправим романтик и макар и да отложа още малко „Лавина“, непременно Блага Димитрова ще се чете.

понеделник, 23 май 2016 г.

"Лятно утро, лятна нощ", Рей Бредбъри


От онзи първи прочит на „451 градуса по Фаренхайт“ считам Бредбъри за един от любимите ми автори. Няма значение дали пише за детективи или извънземни, аз чета с еднакъв трепет и обожание. Защото Бредбъри има тази лекота на езика, този живот в думите, към които няма как да останеш безразличен. Всъщност няма как да не обичаш.

Новият сборник с разкази „Лятно утро, лятна нощ“, наскоро издаден от „Бард“, е още една прекрасна добавка към истории, загнездили се в ума ми. Да, разбира се, че паметта ми едва ли може да възпроизведе дори половината, дори четвърт от тях, но мястото е там и грее наоколо, определя значението на уют.

Винаги ми е много трудно да пиша за любими автори. Отдавна съм се изчерпила откъм хвалебствия. Мисля, че с възрастта хубавите емоции стават тихи, скрити, за да останат цели и важни. Много по-лесно ни е да крещим, да се караме и да се сърдим, но обичането е мълчание. Затова няма нужда да говоря много за писането и четенето. Може би някой ден след две чаши вино ще искам да кажа всичко за Бредбъри, ще искам да не спра да говоря, а после ще се чувствам виновна, че тайните на тишината са издадени и ще са по-малко мои.

Затова препоръчвам да прочетете разказът „Светулките“ от този сборник, за да сме си наясно. :) Понякога мисля за човешкото познание, за общата човешка мисъл, и зная, че някога аз съм била Бредбъри, и някога той е бил мен.

вторник, 17 май 2016 г.

"Сбогувания", Хуан Карлос Онети


Един ден бях решила да се върна към корените си, още преди Интернет да ме осведомява за книжните ми избори, и постоях в книжарница, зачетена в гърбовете на книжките в намалената секция. Попаднах на „Сбогувания“ на Хуан Карлос Онети и дали заради Южноамериканския произход на автора, или заради споменаването на „туберкулоза“ в резюмето на книгата, бързо взех решението си. Освен това издателство „Рива“ и преди ме беше изненадвало със странни четива на границата между реалност и измислица.

В малката книжка са поместени двете новели „Сбогувания“ и „На един безименен гроб“, които по мое мнение са с невероятен превод запазил стила и меланхолията на авторите в оня край на света, без да се опитва да го опрости и изясни за българския читател, което на свой ред ме кара да се чувствам уважавана като такъв. Впечатлена съм и от коректурата, сравнявайки я с тази на последната книга, която четох (разказите на Капоти). Така че браво и благодаря на преводача Людмила Илиева и коректора Цветанка Гълъбова! И като цяло едно чудесно джобно издание!

Хуан Карлос Онети обаче не е за всеки, ми се струва. Две бавни новели, без капка яснота и истинност до последната старница, а и след нея. Изречения, чиито край е някъде достаслед началото и всяко от тях изпълнява роля в театър от думи, непретендиращ да допада на всеки зрител. И все пак без капка претенция. Новелите сякаш казват – „Това съм аз, не е нужно да ме харесваш или разбираш, но това съм аз.“ Именно това отношение на текста към читателя, а не обратното ми допадна много. Бях по-скоро предизвикана, а не пряко удовлетворена.

Иначе що се отнася до историите, разказани от Онети, не бих се втурнала да ги обобщавам и разказвам. Те определено задават повече въпроси, отколкото да дават каквито и да е отговори. Ровят се в човешките отношения, тъгата и контактуването със смъртта. Една туберкулоза, движеща живота на малко курортно селище и една коза, движеща въображението на лекар-разказвач. И нищо повече, и всичко повече.

Препоръчвам на авантюристите, обикнали вече Южноамериканската литература, но в никой случай на тези, които тепърва ще се запознават с нея.

понеделник, 2 май 2016 г.

"Събрани разкази", Труман Капоти


Труман Капоти никога не ме разочарова! Макар да съм доста скромна в познанията си за произведенията му, винаги когато съм посягала към него, съм оставала изключително удовлетворена. Всеки мой литературен каприз е бил обуздан и на немирната ми душа е била представена четивна хармония.

Та така се случи и със „Събрани разкази“, излезли изящно от издателство „Колибри“. Сборникът е невероятно красиво попълнение на всяка библиотека с тази изключително естетски изработена корица, заради която правописните грешки тук и там са простими. Разказите, подредени в хронологичен ред, разкриват израстването на писателя. Не в писането, разбира се, защото то несъмнено отрано му се отдава, но както ми се стори в увереността му да прави от ежедневни истории малки драми в умовете на читателите си.

Учудва ме постоянството на усещания, които оставя у мен авторът. Тази наситеност на езика, тази многообразност от сетива, които отварят думите му, се е запечатала у мен като спомен от Капоти. И сега разказите нашепват, че съм у дома, макар разбира се Америка в първата половина на 20. век да няма нищо общо с „у дома“. Меланхолията и самотата са естествено състояние на героите при Капоти, но никога еднакви, никога отегчителни, винаги на прага на лудостта.

Всеки един разказ е сила, но не бурна и необуздана момчешка сила, а мъжка – тиха и авторитетна. Като колекция от фотографии, като поглед с мнение, като решение. Затова харесвам Капоти – защото всеки разказ си струва четенето, отдаването!

неделя, 17 април 2016 г.

"Джони грабна пушката" - Долтън Тръмбо


Винаги се хващам да пиша за силни книги, когато съм най-неспособна да излея всичките си чувства на белия лист на екрана. Но така може би е най-добре, защото ако не кажа нещо сега, едва ли ще съм по-способна да кажа каквото и да било някога.

Преди няколко години един приятел (Крис, за теб говоря, ако стигнеш да четш това) ми разказа за една книга за войната, която търси отдавна и много иска да прочете. Той е толкова сладкодумен, че веднага поисках и аз да я прочета. Преди седмица „Джони грабна пушката“ на Долтън Тръмбо съвсем от нищото попадна в ръцете ми и бях много щастлива, че най-сетне ще чета нещо, от което наистина имам нужда в литературно отношение.

И да, аз имах нужда от тази книга! Да ми припомни защо обичам да чета. Да ме накара наистина да мисля, да чувствам, да се вълнувам. Ето това са книгите с по 5 звездички в Goodreads! И сега отново съм вдъхновена и само се надявам вдъхновението да не стихва, защото то е, което ме окрилява!

„Джони грабна пушката“ не е роман, който да мога да разкажа и да ви провокирам да прочетете. Може би трябваше да помоля Крис да го направи, а той дори не го е чел. Това е книга за войната, за живота преди и след нея, за всяка малка загуба и за големите такива. И точно в това време, в което живеем ние, ми се струва изключително важна. Ще ми се да се изучава в училище и да е препоръчано четиво на всеки заемащ, каквато и да било висша длъжност, за всеки борец за демокрация, равенство и братство. Каква беше онази приказка, която изобличаваше хората, като най-глупавите същества – воюваме за мир?! Напоследък взех да намразвам и онази фраза – да оставим един по-добър свят за нашите деца... Ами ако не остане свят за тях изобщо?! Рязко започва да ми се повръща като чуя за купуване на танкове и самолети, защото съм сигурна, че не е толкова готино да живееш в World of Tanks.

Но това е книжен блог, затова ще кажа две думи за книгата и ще потисна хилядата други заради нея. „Джони грабна пушката“ е написана като поток на мисълта и едва ли може друго яче, като главният ни герой е двадесет годишно момче останало мъртвият-жив след като снаряд отнася двете му ръце, двата му крака и по-голямата част от лицето му. Не зная дали става ясно колко малко остава от този войник, колко малко има, с което да борави. Един мозък, заключен между отчаяните стени на един безполезен череп и малко кожа, благословена с чувствителност. Слава на напредъка на медицината по време на Първата световна война, нали?! И така успяваме като читатели да разберем болезнената истина, само четейки за живота преди и след снаряда. Това е – 250 странички от истината, която всички знаем, но за която не смеем да мислим, защото е много по-ужасна от лъжите за демокрация. Но какво ли пък разбирам аз от демокрация?!

От тук предавам нататък! Благодаря, Крис, и заповядай!

"Нови галки-залъгалки за големи и за малки. Спи си спи детенце сладко взрив побърка твоя татко. Хоп троп тралала мъртва майка ми била. Хайде хоп на моя гроб. Агънце-багънце малко кажи кой ми на двора разкъсан лежи. Слънце грее птички пеят пръски мозък се сивеят по тревата а в житата някому лежат краката."