четвъртък, 6 юли 2017 г.

"Книгата на всички неща", Хюс Кайер

Когато искаш да избягаш за малко от една книга, непременно трябва да пишеш за друга. Така душата се настройва в нормалните си рамки, без да се губи и залутва. И това само в случай, че душата ти е неотлъчно свързваща се с четивния процес.

Нали си спомняте поредицата #левитирамсВарнаЛит – да почетем книжки с картинки. По това време прочетох още една книга, която влизаше в проекта ми и за която естествено не ми стигна време да пиша в блога. Но тъй като не смятам, че четенето трябва да се слага в рамки и времеви графици (явно за разлика от душата), сега ще ви разкажа за нея, защото е едно от най-прекрасните попълнения в библиотеката ми.

Иска ми се да създам малък шум около „Книгата на всички неща“ на Хюс Кайер, тъй като този, създал се покрай излизането ѝ, не ми стигна! Едва ли ще ви изненада от кое издателство произлиза тази книжна прелест. „Жанет 45“ винаги ме очароват с рисковите си издания и чудесен външен вид. И тъй като Люба Халева е голяма работа, няма как суперлативите ми да не започнат от там. Люба Халева е голяма работа! Винаги го е доказвала с работата си по книги на издателството, но по мое мнение, ако е възможно въобще, тук е надминала себе си. На толкова прекрасно съчетание от история и илюстрации не съм попадала от „Часът на чудовището“ на Патрик Нес. „Книгата на всички неща“ е представена на публиката като детска книга, но с тези пленителни картини, тя непременно се превръща в сърцераздирателно четиво за възрастни, което ще бъде пазено от изцапани с кал и мармалад детски ръчички.

А и житейските уроци, които откриваме в новелата на Хюс Кайер, ми се виждат по-необходими на възрастните. Децата са родени чисти, с вяра в доброто и с извънчовешка сила да отстояват себе си. Като възрастни обаче губим всичко това. Не зная как става. Някъде там по пътя се случва нещо, което ни счупва. А и с годините ставаме по-крехки, по-лесно се чупим всеки ден. Та затова си мисля, че тази книга ни е по-необходима, за да намерим силното и непоколебимо дете у себе си.

Хюс Крайер успява да побере в една малка книжка толкова големи теми, че направо ми е трудно, а и излишно да започна да ги обяснявам. Може би само ще загатна... Това е приказка за добрите вещици, за глупавите сестри, които всъщност са героите на деня, за красивите принцеси с един кожен крак и ръка само с едно кутре, които трябва да имат замък с ролс-ройс пред вратата, за музиката и литературата, които окриляват и за всички бедствия на Египет, които сполетяват един тъжен и страхлив баща, скрил се под шапката на изкривена вяра. И всичко това във вълшебен превод на Мария Енчева от нидерландски.

Ако искате да си подарите нещо красиво, по случай взет изпит, завършена сделка, личен празник или просто за края на работната седмица, задължително не пропускайте тази книга. После ще ми благодарите! ;)

четвъртък, 29 юни 2017 г.

"Мъже без жени", Харуки Мураками


В епоха, когато всичко може да бъде политически некоректно и всяка група от хора може да бъде малцинство в предела на света, много трудно се пише литература. Това си мислех днес под душа!

Покрай излизането на новия сборник на Мураками, случайно или не, се натъкнах на много критики относно книгите му. Не съм обидчив читател. Напротив, критиката към любими автори ме прави по-любопитна за различните гледни точки. Само едно не ми е ясно, защо за едни герои контекста на времето е оправдателен, а за други този на мястото не е. И да, разбирам всички сексистки обвинения за прозата на Мураками, но писането му никога не ме е обиждало като жена. И се сещам за казуса, който имахме с Хийтклив и Катрин, които макар да намирам за ужасни герои, това не отнема от качествата на една прекрасна книга, а дори прави „Брулени хълмове“ шедьовър. Въобще не налагам Мураками, нито твърдя, че е шедьовър. Винаги съм го обичала по един тих и мелодичен начин, както си представям, че се обича на японски.

И да си дойдем на думата, „Мъже без жени“ е сборник с разкази за обичането. Онва тъжно обичане, което продължава и след като загубиш някого или преди да си го имал, или защото никога си го нямал. Мураками умее да пише за липсите. Има един такъв студен уют (умишлен оксиморон), който винаги ме приласкава, като празен дом, в който мога да поостана. Мисля си, че е много трудно да се пише за любим автор, защото със сигурност вече съм казала всичко, което може да се каже. Да, с Мураками сме имали по-силни и по-слаби периоди, но сме си стари дружки и това си е.

От дете винаги съм харесвала кратките наративи. Възхищавам се на автори, които нямат нужда от 700 страници, за да ме накарат да се вълнувам за героите, да ме внедрят в историите им. Нямам нужда и от милион скапани диалози, стига ми един перфектен. Така че ако някой ден ме осени гениалност, бих очаквала от себе си да съм автор на най-добрите разкази на 21. век. Уви! Гениалността спохожда само най-неочаквано.

Та всъщност там, за където се бях запътила бе, че имах леки резерви към разказите на Мураками, защото в представите ми той е романист. Но не успях да се разочаровам! Да, има по-добри попадения и не дотам впечатляващи опити, но като цяло този Мураками, който познавам и харесвам, пулсираше от всяка страница на сборника. Всъщнот колкото по-напред препусках из страниците, толкова повече се оплитах в истории, които трябваше да доизмисля, да доразкажа. Обичам книги, които провокират изграждането на нови белезникави пътечки някъде из черепа ми. Чудно!

Ако с Мураками сте стари познайници и все още не сте грабнали „Мъже без жени“, можете да поръчате сборника от ТУК.


вторник, 30 май 2017 г.

"Приказки от крайните квартали", Шон Тан


Следващата книга от поредицата ми #левитирамсВарнаЛит, макар също като „Добросъците“ на Никола Райков да е изпъстрена с прекрасни илюстрации, въобще не е за деца. Не, не ме разбирайте погрешно. Не се съмнявам, че децата ще я разберат. Дори съм сигурна, че биха били по-адекватни пред илюстрациите и прозата на Шон Тан от възрастните. Но съм на мнение, че по-големите ще оценят повече многократното разлистване на страниците на това произведение на изкуството, което дърпа ума в различни посоки и си играе с времето и спомените.

„Приказки от крайните квартали“ на Шон Тан е сборник с разкази, въплъщение на меланхоличен следобед за възрастни. Не мисля, че бих могла рационално да ревюирам подобна книга. Абстракцията е лично изживяване, спрямо опита и преживяванията на консуматора на изкуство във всяка негова форма. А отдавна не се бях се срещала с толкова тиха и нежна абстракция.

В илюстрованите книги най-важното е тази амалгама от картина и текст, която не се отдава на всеки. И тъй като изобразителното изкуство не ми е сила, колкото и да се опитвам да възпитавам някакъв вкус у себе си, в края на деня аз винаги се облягам на текста, на думите. Ето защо очакванията ми към такива книги никога не са космически. О, сладка болка на опровергаването! Няма по-щастливо стечение на обстоятелствата от изненадата. Шон Тан успя да задоволи както визуалната ми сетивност, така и нуждата ми от литература и то както изглежда съвсем безпроблемно!

През цялото време докато поглъщах „Приказки от крайните квартали“ у мен прииждаше един Рей Бредбъри вайб. Носталгия по отминали дни и непознати места, по чуждо детство и по своето. Е, сигурно вече знаете колко желязна е връзката ми с Бредбъри. Ето защо малко автори успяват да ми навеят мисли от подобен характер. С лекотата и меланхолията на разказите си Тан успя да ме почерпи с глътка вино от глухарчета.

Иска ми се да поздравя издателство „Жанет 45“ за смелия избор, и Нева, Манол и Кирил Златков за прекрасната работа по книгата. Радвам се, че подобни красотности излизат у нас и читателите имаме възможност да си подаряваме емоции, на себе си или на себеподобните ни.

Защо имате нужда от тази книга!? Защото щях да започна да изброявам любимите си разкази, но трябваше направо да снимам съдържанието. Защото ежедневието ни понякога се случва да е кално и направо да си кажа – скапано, и литературният ескапизъм е спасителна жилетка. Защото някой хора просто обичат книжки с картинки и в това няма нищо лошо!

И така, аз продължавам да чета с #ВарнаЛит2017 и се надявам да видя маси хора на някои от събитията! :)

*изображението е от Facebook страницата на ВарнаЛит


петък, 19 май 2017 г.

"Добросъците", Никола Райков #ВарнаЛит2017


Задава се едно чудесно събитие във Варна – ВарнаЛит!! Изключително съм щастлива, че подобни мащабни неща в литературата се случват и четящите вече не сме периферия на обществения живот. :) Още по-щастлива съм, че ВарнаЛит е с таргет деца и юноши, защото според мен това е правилния начин на възпитаване – с четене!

Затова реших да започна проект в „Левитация...“, който, надявам се, ще успея да завърша до края на събитието (3. юни), и при повече късмет ще се състои всяка година. През следващите две седмици ще се опитам да ви представя няколко книжки с картинки, които добре се вписват освен в детско-юношеската литература и в интересите и естетските вълнения на порасналите. Ще използвам #ВарнаЛит2017 и #левитирамсВарнаЛит в страницата на блога във Facebook и на други места из Интернет. Приветствам ви да се присъедините към мен и заедно да празнуваме, четейки детска литература! Споделяйте и разпространявайте с #ВарнаЛит2017 и #левитирамсВарнаЛит своите вълшебни книжни предпочитания!

Започвам поредицата с един от авторите в списъка на гостуващите - Никола Райков! И преди е ставало въпрос в блога за възхищението ми към книгите-игри от поредицата „Голямото приключение на малкото таласъмче“, насочени към най-младите читатели.

Миналата година в красива премяна се появи новата му книга „Добросъците“ – приказка-игра с художник Мая Бочева. Приказката разказва за Фотьойльонката Фифита, Прахояда Смук-смук и Електрушката Жужка – миниатюрните добросъци, които живеят удома свой собствен живот, когато никой не гледа. Ще трябва упорито да се самоповтарям колко прекрасна е детската проза на Райков на границата с абсурда и колко душеизпълващо е да се чете дори от тъй наречените възрастни.

Като тийнейджър книгите-игри не са били моя жанр, но докосвайки се до „Добросъците“ и предходните две издания за малкото таласъмче, намирам похвата освен изключително забавен, допринасящ към детското развитие. Не се сещам за по-прекрасен начин да се развива въображението, от това детето само да избира историята, която иска да чуе или прочете. Ако щете го наречете детска еманципация! :)

Новото попълнение към забавните приключения на фантастични същества са вълшебните илюстрации на Мая Бочева. Какво като съм на 27, и аз обичам красиви картинки на приказни герои. И честно да си кажа толкова много харесвам тези илюстрации, че от време на време прелиствам книжката, просто за да им се насладя.

И тук ще се обърна към всички родители – подарете тази книжка на умните си и любознателни деца, но и на себе си. Знаете, че ще ви хареса! Покажете им света на Добросъците сега, а после ги зарадвайте със среща със създателя им във Варна. Нека празнуваме с ВарнаЛит! :)

*изображението е от Facebook страницата на ВарнаЛит

вторник, 9 май 2017 г.

"Орисници и фурии", Лорън Гроф


Слушах и четох доста неща за „Орисници и фурии“ на Лорън Гроф доста преди да излезе в България и бях много развълнувана, когато разбрах, че я имаме вече и у нас, с красива корица и благозвучно заглавие. Когато наченах да я чета обаче, веднага разбрах, че далеч не съм наясно в какво се забърквам, въпреки разточителното проучване, което мислех, че съм направила. Всяка страница от тази книга е изненада. Когато дойде ред на неизменната оценка в Goodreads, просто се отказах да дам такава. Седях на една тънка като косъм граница да нямам никакъв проблем с „Орисници и фурии“ и да имам всички проблеми с нея. Затова сега предстои много труден пост!

Книгата на Лорън Гроф е разделена на две части. Първата разказва за едно привилегировано момче, което се превръща в объркан и изгубен младеж след смъртта на баща си, за да намери спасение и упование в една жена. Той я има за перфектна, за ангел сред хората, тя не му противоречи. А за да му се отблагодари за тази презумция, отдава целия си живот на неговото удобство и манията му за величие. Този мъж е Лото и Лото живее на бързи обороти.

Втората част, макар да остава впечатление, че е разказ от името на нежната половинкана Лото – Матилд, всъщност е сбор от парчетата пъзел, които остават накрая и трудно се наместват, но без тях картината е лъжовно почти готова. Тук ни чакат мръсните тайни, недоизказаните неща, тъгата и омерзението. Защото партитата, празниците, величието, красотата са бляскавата страна на монетата, но ежедневието е това, което прави брака. И тук книгата става дори по-добра, потвърждавайки това.

Прозата е многопластова. Има широки възможности за анализиране. Авторката ни дава малки хапки от героите си, за да ги мразим, а после обикваме и отново намразваме. Много ми допаднаха театралните мотиви, вмъкнати в романа. Едно такова присъствие на „хор“ от външни всезнаещи наблюдатели, което се е случвало да ме дразни в някои пиеси, сега много логично се бе наместило в скоби сред текста. В общи линии Лорън Гроф ме впечатли много с идеите си и прекрасното вписване на хилядите теми в едно работещо повествование.

И тук е ред да спомена и проблемите, които едновременно имах и нямах с книгата... Все едно съм имала посещение от Шрьодингер. Като начало, авторката се е опитала да вкара адски много идеи. Ненужно много идеи. Да, направила ги е да работят, но определено можеше да изгради чудесен роман и с половината, дори с една трета. В един момент драмата ми дойде в повече и макар да разбирам смисъла на случващото се и необходимостта да е такова, за да издържи на амбициите на Гроф, бих поокастрила това онова!

Що се отнася до секса, в книгата има доста секс. Казвам го, за да няма изненадани. :) На задната корица „Пъблишърс Уикли“ описват прозата на Гроф като „изтънчено еротична“. Смея да се съглся. Книгата е изпъстрена с красиви и топлокръвни секс-сцени между Лото и Матилд. Има и няколко неудобни такива между други герои, и то предимно неудобни заради житейската позиция, която заемат, извън тях. Така че може би това, което искам да кажа е – внимавайте с четенето на книгата покрай малки деца, възмущаващи се лели и баба ви. Откровено казано, също както и с на места излишната драма, имаше и излишни пикантерии, които можеха да се спестят. И не защото са дошли твърде много, а защото с нищо не са допринесли. Все едно чрез тях авторката просто се фука, че може да пише секс добре.

За книгите, които оценявам високо, казвам „нямаше нито едно излишно изречение“ и „всяка дума си тежеше на мястото“. В този случай не беше така. Но въпреки това мога да оценя литературните умения на Гроф и идейния ѝ потенциал. Ето защо не можах да дам оценка на „Орисници и фурии“. Още не мога да реша дали е един наистина добър роман, или по-скоро е просто добре написан роман с претенции. Нали ме разбирате – Ню Йорк, артистични кръгове, секс наркотици и rock’n’roll.

Безспорно обаче е, че романът се е загнездил в ума ми. Ако искате да се запознаете с дуалистичната природа на героите и да надникнете в своята, можете да поръчате книгата от ТУК.

неделя, 7 май 2017 г.

"Сто яда", Емир Кустурица

Споменавала ли съм преди кой е любимият ми филм?! Да, блогът е за книги, но обещавам, че има общо! Едва ли има истински киноман, който да може да определи любимия си филм, както никой истински книголюбец не може да избере една единствена любима книга. Но аз нямам претенции да разбирам от кино, затова и имам един единствен най-добър и най-любим филм и това е „Аризонска мечта“. Обичам всичко в него и се самоопределям чрез него независимо в кой етап от живота си се намирам. Режисьорът на филма е Емир Кустурица и откакто ми е известен този факт, твърдя, че Кустурица е любимият ми режисьор, макар да не съм гледала най-големите му хитове. Това беше и мотивацията ми да прочета „Сто яда“ от гореспоменатия. (обещах, че ще си говорим за книги)


Прочетох „Сто яда“ за ден и половина. Скоростното четене винаги е ощетявало оценката ми към дадена книга, въпреки удовлетворението да е страхотно. Мисля, че това се случи и с този сборник.

В общи линии харесах писането на Кустурица, както и очаквах. Героите му все още са живи и цветни в ума ми. Има една кинематографска стойност във всеки ред. Предполагам, за това допринасят и диалозите - с малко простички думи се пресъздават реалистични разговори на прага на драматизма, типично по Балкански. Много яко! :D

Заглавната новела за мен беше изключителна. При автори, които го умеят, детето разказвач е един от любимите ми литературни похвати. Крайната емоционалност на децата може да е едновременно изключително забавна и умиляващо тъжна за ума на възрастните (към които, за жалост, взех да се причислявам все по утвърдително). Ваната с шарана и табела „Сто яда“ е сред приятните авторови хрумки, на които съм попадала напоследък и някак носталгично ми напомни за летящата риба в "Аризонска мечта". Краят ми се стори много силен и няма да излъжа, че пророних една сълза, ей така, за живота.

Всичкото това излияние за една новела идва да покаже колко високи бяха очакванията ми към този сборник. Бързах да го прочета, очаквайки да е сред любимите ми книги за годината. Уви! Макар стилът на автора естествено да остана все така характерен и близък до сърцето ми до края на книгата, след първия разказ, всеки следващ ми се струваше все по-малко значим. Сякаш макар Балканската действителност и характерните герои да се запазиха, никой от следващите сюжети не бе чак до там впечатляващ.

Определено не казвам, че сборникът е лош. Щастлива съм, че го прочетох и след него бих прочела и автобиографичната книга на Кустурица, може би след като изгледам още 2-3 филма от неговите. Просто скоростното препускане през книгите не е за мен.

За всеки, на който му се иска да се поразходи из Европа чрез литературата, мисля, че поредицата на издателство Colibri – „съвременна европейска проза“ е перфектният начин да го направи. Можете да се отбиете в Сърбия, като поръчате книгата от ТУК.


четвъртък, 6 април 2017 г.

"Неща, които падат от небето", Селя Ахава


Ще ми се да вярвам, че за предстоящата публикация влязох в крачка с новото време. Станах модерна за малко и се допитах до социалните мрежи (FB групата „Какво четеш…“) за информация. Може би нямаше да го направя в други обстоятелства, защото бях убедена, че искам да чета тази книга – екзотика в актуалната ми библиотечна сбирка – финландска писателка с близо до екстравагантно заглавие.

Книгата е „Неща, които падат от небето“ на Селя Ахава от поредицата "съвременна европейска проза" на издателство "Colibri" и определено не е за подминаване с лека ръка. Поради някаква причина бях останала с впечатлението, че се залавям с магически реализъм от нова географска ширина. Това е далеч от истината. Всъщност колко далеч, при положение, че проследяваме търсенето на смисъла в главите на три жени!? Жените са магични същества, търсенето на смисъла е доста реалистично изживяване за човека, така че ако 2 и 2 прави 4, блогърката се отплесна…

В началото на книгата се запознаваме с едно финско момиченце, което потвърждава теорията ми, че децата са плашещо умни. Бързо в потока на повествованието разбираме, че в семейството ѝ се е случило нещастие и пътят за рационализирането на такова е само липсата на рационализиране. По стъпките на красива и вибрираща проза се запознаваме с още две жени, всяка от които с лично свое си житейско недуразумение. Това, което ги свързва и разделя е един мъж – единственият, с когото могат да споделят болката си и единственият, с когото не бива. Баща, брат, съпруг – той едва се крепи като Къщата с дървените стърготини, на която "основните ѝ неща си били в ред".

Писането на Ахава е от онзи мой любим тип - простичко, но пълно с изненади. Чете се като, че е нищо и после с едно изречение изниква ядрена гъба в ума на читателя, и така боли и е красиво едновременно. Преводът на Росица Цветанова със сигурност допринесе към това усещане, което разбрах още от заглавката на пасажите „МАМА ПОНАЧАЛО“. Още там знаех, че това е повече, отколкото мога да искам от случайна литературна среща.

Мисля, че тази книга трябва да се чете! Ако се вълнувате от мнението на критиката, „Неща, които падат от небето“ е спечелила Награда за литература на ЕС за 2016. Но ако сте читател с интерес към отворените развръзки, предпочитате героите пред сюжета и си падате по разкази от първо лице, то определено това е книгата за вас. А ако имаме съвпадане в читателските вкусове, аз вече направих проверка – Ахава е наш човек!


За да се потопите във вълшебния свят на болезнените случайности, можете да поръчате книгата от ТУК.