петък, 13 юли 2018 г.

Четем с мама


Колкото повече живот се случва на човека, толкова по-малко на сериозно е редно да се взема. Времето ни никак не е много, а повечето от него пропиляваме, вайкайки се за незначителни неща в общата картина на Вселената. И тъй като съм виновна за хронично вайкане, с годините съм положила доста усилия да не се оплитам в ежедневните водорасли, а да изплувам на повърхността и да гледам спокойното на тепсия море (лято е!).

Започнах този блог на 19 години, като студентка с аутсайдерско хоби. Девет години по-късно сме трима и се наричаме семейство, a блог все още има. И така, без да изпадам в сантименталности искам да кажа, че до мен се протяга една малка разбойничка с любопитни очи и жажда за приключения, ако съдя по доста подранилото ѝ желание да ходи. А аз най-после имам оправдание да купя всички детски книжки с приказни илюстрации и да се надявам, че няма да си ги чета сама! :)

И за да е забавно, предаването на четенето в поколенията и за читателите на този блог, с дъщеря ми започваме рубрика с книжки за деца. Ще си имаме оценяваща система от едно до пет „Агу“-та, защото е единствената дума, която все още знаем. Ще ревюираме книжките не според възрастта и интелектуалното ни развитие, а според вкусовете на мама и нивото на радост у бебе. Ще ни е весело, а надявам се и на Вас! Благодаря за търпението и споделеното израстване на всички, които четат блога от самото начало и „Ура!“ за всички нови начала, които ни предстоят. „Четем с мама“ започва сега!

четвъртък, 28 юни 2018 г.

"Човек сред хората", Нинко Кирилов


Измина година от излизането на тази книга. С еднаква истинност мога да твърдя, че съм същият човек, прочел я миналия юли, както и да кажа, че съм нова версия, на онази личност. Странна е левитацията във време, което ти предоставя различни житейски роли с различни гравитационни полета. Летеж на душата.

Та за книгата. Случи се така, че Варна има удоволствието да посрещне Нинко Кирилов, а блогърката се беше подготвила, прочитайки новия дългоочакван сборник. Уви, беше пропуснала да си спомни, че понякога летните 12 часови работни смени не ти оставят много интелектуален или емоционален капацитет за книжни представяния. Определено си го спомни, симултантно с пропускането на горепосоченото мероприятие. Една година по-късно май вече е време да си поговорим за „Човек сред хората“ на Нинко Кирилов. Може би щеше да е добре да прочета отново разказите, преди да пиша за тях, за да са пресни и живи впечатленията ми. Но пък като сме започнали, може би щеше да е добре да пиша още миналия юли, така че ще ви предоставя едни поумрели впечатления.

Важно е да кажа, че това е сборник, който предполага многократни четения. Като онзи леко странен филм, който казвате, че ви е любим и всеки път когато го гледате, го преоткривате, все едно има нови сцени, нова важност. Малко снобско от ваша страна, но спокойно, и аз го правя! Започнах с първия разказ един ден и четох докато не стана тъмно и книгата не свърши. Не препоръчвам на никого подобно четене. Аналитичният ум заспива, когато литературата се поглъща като торта. Но пък е толкова вкусно! Имаше разкази, които четях по няколко пъти, ей така, за да си доставя неколкократно удоволствието от подредбата на думи.

Би било лицемерно да кажа, че си спомням всичко. Но помня усещането от сборника. Мога да помириша дори сега, отваряйки страниците, аромата на модерна класика от ХХ век. И да, отново звучи снобско, но не съм виновна, че след „Двойници и животни“ Кирилов извади подобна селекция от писателския си ръкав. Питайте него как се чувства по въпроса?! Аз бях откровено омагьосана за едни 140 страници време.


Ако непременно държите на сюжет в краткия си разказ със следобедно кафе, потърсете си друг сборник. В тези разкази човек бавно влиза, поглежда в това, от което се състои душата и тихичко излиза, понякога леко уплашен, че тъкмо на изхода е срещнал друг поглед.

Сега набързо ще се поздравя за добре свършената работа, защото докато писах за „Човек сред хората“, страшно ми се прииска да чета „Човек сред хората“. Надявам се да съм оставила подобна нужда и у някого другиго. Днес все пак е идеален ден за лов на рибка бананка! Може да половувате ТУК.

четвъртък, 7 юни 2018 г.

"Далече от безумната тълпа", Томас Харди


Уоу! Изтърколи се близо една година без почти никакво писане. Сега сценариите за тази публикация са два – блогърката е забравила как се блогва, или писането е като каране на колело. Трябва да попитам някой писател, без ни най-малко, разбира се, да принизявам изкуството до блогърстването.

От юли миналата година имам седем книги, за които не съм споделила ценното си мнение, без което Вселената няма да е същата. Обещавам да не се натоварвам с обещания, че всяка от тях ще получи публикация, но пък трябва да се започне от някъде. Имаше време, когато пишех така, както дишам. Не, преувеличих. По-скоро пишех, както ям, дълго време обмислях нещата и накрая отварях Word и каквото-такова. :)

Започвам с „Далече от безумната тълпа“ на Томас Харди. Ако трябва да се побера в няколко думи, защото с дългата си прелюдия съм ви изгубила, то ще кажа само - прочетете тази книга!! Препоръчвам я на всеки с книжно хоби, за всеки сезон и възраст. Страхувам се, че заради различни предразсъдъци някой може да отбягва този шедьовър на написаното слово и да пропилее дните си в отричане на литературата от 19. век.


Тук е мястото да отбележа, че „Далече от безумната тълпа“ е роман на Томас Харди, който е различен от Том Харди, макар и двамата да са от Острова и да притежават сет от чудесни мустаци! Това уточнение е необходимо, не защото подценявам аудиторията си, разбира се, а защото всеки запознат поне малко с читателската ми история знае, че съм труден читател за класиците преди 20. век. Така че обожанието, което проявих към тази книга е изненада за мен и това е фигуративният начин, по който да я изразя.

И така един ден през декември реших, че ми се чете Харди. Явно през есенно-зимния сезон проявявам афинитет към класически автори. Бях изключително изненадана колко четивен е романът. Може би очаквах сълзлива любовна история, или пък противоречиви герои в леко банален сюжет. Общо взето ми се щеше да си докарам удоволствие от четенето през смях и подигравка. Да, лоша съм, че понякога подхождам така, но има и такива дни, когато просто искам да съм трол! И тогава, „О,чудо!“ Откровено бях поразена от насладата, с която поглъщах страница след страница.

За да мога да обясня любовта си към „Далече от безумната тълпа“, ще трябва да ви кажа две-три приказки за съдържанието. В центъра на повествованието имаме една дама с изумителното име Батшеба Евърдийн, която е горда, ината, темпераментна и привлекателна заради, или въпреки тези качества. Да, обаче тя е и богата наследница. Няколко мъже предявяват претенции към тази госпожица и тя трябва да реши какво да прави със себе си, защото, недай си Боже, богата неомъжена жена. И ако тук направим пауза, можем да доловим тролските ми настроения. Но тук прави пауза и самият Харди и решава сам той да е тролът. (Да, нарекох Томас Харди трол!) С прелестна ирония писателят говори за героите си, главни и второстепенни. Вкарва ги в нелепи ситуации, само и само да изобличи класовите и половите разлики между тях. Поставя героинята си на пиадестал, а после я снижава до дъното само и само да я скастри за покъртително глупавото и‘ поведение към останалите в романа.

И ето затова Харди е велик! Той ми подари класиката, от която имах нужда. Тази, която вижда проблемите на всички останали и ги осмива, като едновременно ме пленява в потока на действието и не ме пуска да си почина до края. Нито за момент книгата не беше бавна или отегчителна. И половин година по-късно продължавам да мисля за нея със същата обич и благодарност. Много е хубаво, когато си по-близо до трйсетте, отколкото до безгрижните двадесет и все още откриваш книги, които да сложиш в списъка с любими. Ама наистина любими!

И тъй като може да не съм била достатъчно убедителна, че всеки има нужда от тази книга, ще приложа част от 29 стр. на моето издание, която да ви даде представа за всичко гореспоменато.

Ако искате да притежавате новата си любима книга, може да цъкнете ТУК!

неделя, 4 март 2018 г.

"Афиши в огледалото", Радостина А. Ангелова


В период съм, в който избягвам да чета тежка драматична литература, макар че по някакви неведоми пътища литературните ми вкусове все натам ме теглят. Но сестра ми преди няколко месеца ми каза „Внимавай какви преживявания имаш!“ и ако за това въобще може да се внимава, аз много внимавам! :) Kогато в ръцете ми попадна новия роман на Радостина А. Ангелова „Афиши в огледалото“, се зарадвах, тъй като познавам писателката от около 5 години и 3 други нейни заглавия и вече имах нагласа за това, което ме очаква – красиво писане, любов и няколко житейски урока, които да си припомним, увлечени в историята.

„Афиши в огледалото“ с чиста съвест класифицирам към чиклит жанра. Някои намират това за обидно и стереотипно, но в днешно време всеки се обижда от всичко, така че отказвам да участвам в дебати на тема пол и полово стереотипизиране. Но пък що се отнася до стереотипизиране в четенето, ако свързвате „чиклита“ с лошо написана литература в ума си, мисля, че ще сгрешите. Радостина Ангелова многократно е доказала себе си и умението си да пише. Да, жанра не е типично моя, но ако все пак ми се дочете тъкмо него, винаги бих посегнала към книгите на Радост.

Главите на романа подскачат от 1900 година към 2017 и обратно, като ни запознават с реална историческа личност – актрисата Роза Попова и (Роза)Лия от съвремието. Двете героини ги свързва един афиш и страстта им към изкуството. Сегашната история не ме изненада, тъкмо това очаквах, подхождайки към книгата. За жалост, разбрах, че не е от нещата, които чета толкова лесно и с удоволствие, както преди.

Нещото, което обаче сметнах за поразително, беше историята от миналото. Тя само потвърди уменията на писателката. Напълно различна проза, такава, която всеки път ме запращаше 100 години назад, диалози, които бих очаквала от съвременниците на списание „Мисъл“. Радост в „Бележка от автора“ изрично е подчертала, че не се стреми към историческа достоверност, но мисля, че ако читателят, не е краен педант в това отношение, би повярвал на всяка крачка и всяка дума в повествованието от живота на Роза Попова.

Както винаги, любимите ми герои не са главните. Много ми се искаше да видим малко повече от Сейлъра. Намирам го за доста колоритен и в житейската си позиция мъдър човек. Друг герой, за когото исках още, беше Чичо Стоян, затова и намерих тази статия пост фактум за още една две подробности около живота му.

Та в общи линии, ако имате желание за приятно женско четиво с привкус на минало и разходка из стара София, непременно потърсете тази книга. Освен това няма да забравя да спомена и тактилното и естетически задоволително преживяване от досега с изданието, което са ни поднесли издателство „СофтПрес“. Любимата ми за милване корица!

Що се отнася до Радостина Ангелова, бих препоръчала книгата „Имаго“, която си остава любимата ми сред прочетените. Нея можете да си намерите ТУК например. :)

А с годините назад това са публикациите ми за „Виенски апартамент“ и „Обратната страна“.

събота, 17 февруари 2018 г.

"Жената на тигъра", Теа Обрехт


Тази година ми започна с поредица от хубави книги. В интерес на истината миналата завърши също така. Което няма как да узнае никой, защото от известно време не пиша за тях. Понякога си мисля, че е защото мозъкът ми е станал с чорбиста консистенция, тъй като е зает с малки и големи ежедневни неща. Понякога решавам, че блогът е отживелица. Всъщност истината е, че винаги съм правила това за собствено удоволствие, докато не започнах да се ограбвам от него. Не помага и фактът, че всеки път като посегна да пиша за една книга, се сещам, че има още десетина преди нея, които не са получили заслужена публикация и ми се отщява вси. Затова започвам тази година без правила. Ще се чете и пише, каквото ни е кеф и както ни е кеф! Ако това значи хаос от думи и непостоянен обем от мнения... е, няма да е нищо ново за блога. И тъй като е средата на февруари не върви да кажа „нека шоуто започне сега“ и драматично да дръпна завесите. Само ще се подам леко изпод тях и ще ви разкажа за книга, която не ми излиза от ума, от както затворих последната ѝ страница.

Преди години в полезрението ми попадна Теа Обрехт с нейния дебютен роман „Жената на тигъра“. Винаги съм леко скептична, когато става дума за млади автори с дебютни романи, особено в жанра магически реализъм. Над мен винаги тежи мисълта, че за да пишеш в този жанр, трябва да си възрастен мъж с мустаци.


Да, обаче през всичките тези 3-5 ... не зная колко години, не спрях да се сещам за книгата и при последното ми книгопазаруване тя беше между избраниците. Свенливо посегнах към една история, която уж е за Балканите, но не съвсем и уж е за войната, но не съвсем, и уж е за тигъра, но не съвсем. Сега, когато имам всичко това в мозъка си, бих го определила най-просто като една приказка за живота и смъртта, които все се гонят.

Сюжетът започва да се завързва от млада докторка, която току що е научила за смъртта на дядо си - основна фигура в житейското ѝ израстване, а и по някакъв особен начин другар в пакостите. Този мъж ходи винаги с „Книга за джунглата“ в джоба си и разказва истории, които звучат като митология на Балканите. А преплетени между приказките са вечните ни конфликти, между верите и между партиите. Такива сме си, кръвта ни е твърде гореща и едновременно създава противоречия и отказва да се лее в тях.

След прочита на всяка книга се забавлявам с някое и друго позитивно и негативно ревю в GoodReads. Разбира се, не можех да пропусна обвиненията на една сръбкиня, че книгата не е исторически достоверна. На мнение съм, че когато става дума за художествена литература това не е твърде необходимо. Авторката няма претенции за това и дори е избягала от споменаването на реални места и събития по Балканите (вярвайте ми, опитвах се да проверявам многократно). Лошото в случая е не липсата на акуратност от авторката, а непознаването на историята на бившата Югославска Република в мое лице. Затова пък усещането за собственост, за близост на тези приказки – за жената на тигъра, за безсмъртния човек, за ловеца на мечки, историите за запустелите села и суеверията, не пропусна да ме навести.

Главната героиня остана за мен студена и отдалечена, но я познавах и разбирах. А дядо ѝ, ми напомни за някого, само като шепот от далечно минало.

Харесах „Жената на тигъра“ така, както харесах "Голяма риба" на Даниел Уолъс преди време. Така както обичам филма “Big Fish”. Защото ако притвориш очи за малко, ще успееш да усетиш магията на деня.

Аз чаках твърде дълго, за да прочета „Жената на тигъра“ на Теа Обрехт, не правете моята грешка! Можете да си я поръчате веднага от ТУК.

четвъртък, 30 ноември 2017 г.

"Закуска за шампиони", Кърт Вонегът

*напоследък ми се наложи да намаля мартинитата, а се нуждаех от закуска, така че снимката е по-близка до моето ежедневие, отколкото до книгата :)

Помните ли Август? Да, месецът. Беше преди три други. Защото от тогава отлагам писането за книги. Не съм прочела шест библиотеки през това време, така че при правилна мотивация току виж съм наваксала с публикациите. Но пък не ми се ще да се вземам за толкова творческа натура, която ще може да изфабрикува 4-5 минали публикации за месец и паралелно с това да чете нови и вълнуващи книги. Обещавам да танцувам, ако това се случи!! :D

И тъй като е пълен абсурд да подредя книгите хронологично и изрядно в блога и вдъхновението си, ще започна с последната. Явно краят на годината е за Вонегът. Преди няколко дни той имаше Рожден Ден (май от много време пиша този текст) и аз изключително подходящо бях се загубила из страниците на „Закуска за шампиони“. Напоследък загубването ми е като увлекателно мозъчно упражнение. Което ме навежда на мисълта, че мога да сравня тази книга именно с литературно судоку. Сигурна съм, че хората прочели я, ще се съгласят с мен. А онези, които посягат към вестника плахо и с моливче, въобще да не се хващат с Вонегът по мое мнение, не биха останали удовлетворени.

Докато четях втория в историята ми роман на автора, си мислех, че не е най-подходящият избор за начинаещи. Първо, защото със сигурност има препратки от по-раншни романи, които не успях да уловя. Второ, защото Вонегът си прави сериозен... експеримент с читателя (да, "ташак" щях да напиша, но не съм сигурна за възрастта на аудиторията), като разтяга границите му на поносимост към абсурда на реалността. Е, аз обичам да решавам судоку. А и с реалността се разбирам малко повече от преди. Продължавам да не я харесвам, тази общата глобална реалност, но затова пък ежедневно си сътворявам доста симпатична лична такава. Така че в общи линии с реалността сме се разбрали. В този ред на мисли, ако такъв съществува, Вонегът чудесно се вписва в литературните ми вкусове.

За какво се разказва „Закуска за шампиони“, ще попитате вие. Аз ви уведомявам, че нямам никаква идея. И тук без да искам се оказвам безсмислена блогърка. Но какво пък! Може да не зная за какво се разказва книгата, но мога да ви кажа някои неща, които пише вътре... Пише се за Килгор Траут – несбъднат научно-фантастичен романист, който обаче е естествено доволен от това, същият този, който без да иска, спасяваше души в „Кланица 5“. Пише се и за Дуейн Хувър, търговец на коли и най-богатия човек в Мидланд Сити, който един ден напълно се побърква. Ето, в момента, в който пиша този текст и ми идва на ум, че дори името на града е ... бих казала метафорично, но не съм сигурна дали Вонегът не би повърнал, чувайки думата „метафора“, затова само ще си помисля по въпроса. Освен това в книгата Вонегът откровено се намесва изключително нетактично, като тотално съсипва представите за традиционен наратив (моля да ме извините за чуждицата, но ми харесва, звучи професионално). Също мисля, че „Закуска за шампиони“ е антирасистка и антикапиталистическа книга, но и това решение ще оставя на вас.

Ще опитам да заформя заключение на словесния поток с цитат от книгата, който ще ви даде обяснение на всички неща и в края на деня май дава и обяснение за Вонегът като цяло, което още повече провокира четенето му, вместо обратното:
„...реших да се откажа от съчинителството. Реших да пиша за живота. Всички герои ще бъдат еднакво важни. Всички факти ще бъдат еднакво значими. Нищо няма да се пропуска. Нека другите да внасят ред в хаоса. Аз пък ще внасям хаос в реда, което смятам, че успях да постигна.
Ако всички писатели постъпят по този начин, тогава може би непосветилите се на литературния занаят граждани ще разберат, че в заобикалящия ни свят няма ред и че трябва да се приспособяваме към царящия хаос.“

Ако разбира се, страшно сте се вдъхновили от тази публикация, не сте се възмутили от думата „ташак“ и не решавате судоку с молив, значи трябва да прочетете „Закуска за шампиони“ на Кърт Вонегът и можете да си я поръчате от ТУК.

четвъртък, 6 юли 2017 г.

"Книгата на всички неща", Хюс Кайер

Когато искаш да избягаш за малко от една книга, непременно трябва да пишеш за друга. Така душата се настройва в нормалните си рамки, без да се губи и залутва. И това само в случай, че душата ти е неотлъчно свързваща се с четивния процес.

Нали си спомняте поредицата #левитирамсВарнаЛит – да почетем книжки с картинки. По това време прочетох още една книга, която влизаше в проекта ми и за която естествено не ми стигна време да пиша в блога. Но тъй като не смятам, че четенето трябва да се слага в рамки и времеви графици (явно за разлика от душата), сега ще ви разкажа за нея, защото е едно от най-прекрасните попълнения в библиотеката ми.

Иска ми се да създам малък шум около „Книгата на всички неща“ на Хюс Кайер, тъй като този, създал се покрай излизането ѝ, не ми стигна! Едва ли ще ви изненада от кое издателство произлиза тази книжна прелест. „Жанет 45“ винаги ме очароват с рисковите си издания и чудесен външен вид. И тъй като Люба Халева е голяма работа, няма как суперлативите ми да не започнат от там. Люба Халева е голяма работа! Винаги го е доказвала с работата си по книги на издателството, но по мое мнение, ако е възможно въобще, тук е надминала себе си. На толкова прекрасно съчетание от история и илюстрации не съм попадала от „Часът на чудовището“ на Патрик Нес. „Книгата на всички неща“ е представена на публиката като детска книга, но с тези пленителни картини, тя непременно се превръща в сърцераздирателно четиво за възрастни, което ще бъде пазено от изцапани с кал и мармалад детски ръчички.

А и житейските уроци, които откриваме в новелата на Хюс Кайер, ми се виждат по-необходими на възрастните. Децата са родени чисти, с вяра в доброто и с извънчовешка сила да отстояват себе си. Като възрастни обаче губим всичко това. Не зная как става. Някъде там по пътя се случва нещо, което ни счупва. А и с годините ставаме по-крехки, по-лесно се чупим всеки ден. Та затова си мисля, че тази книга ни е по-необходима, за да намерим силното и непоколебимо дете у себе си.

Хюс Крайер успява да побере в една малка книжка толкова големи теми, че направо ми е трудно, а и излишно да започна да ги обяснявам. Може би само ще загатна... Това е приказка за добрите вещици, за глупавите сестри, които всъщност са героите на деня, за красивите принцеси с един кожен крак и ръка само с едно кутре, които трябва да имат замък с ролс-ройс пред вратата, за музиката и литературата, които окриляват и за всички бедствия на Египет, които сполетяват един тъжен и страхлив баща, скрил се под шапката на изкривена вяра. И всичко това във вълшебен превод на Мария Енчева от нидерландски.

Ако искате да си подарите нещо красиво, по случай взет изпит, завършена сделка, личен празник или просто за края на работната седмица, задължително не пропускайте тази книга. После ще ми благодарите! ;)