сряда, 7 декември 2016 г.

"Брулени хълмове", Емили Бронте

Няма по-подходящ сезон за призраци, меланхолии, кръвосмешение, хистерии и насилие над жени от мъгливата и облачна есен. И за да не си помислите, че съм на мнение, че въобще има подходящ сезон за насилие над жени, ще уточня, че четох „Брулени хълмове“ на Емили Бронте. Като цяло този път случих с четива, задаващи атмосферата на Ноември.

От дълго време имам в ръцете си това издание на „Брулени хълмове“. Подарък ми е от Мия, която винаги ме радва с такива изненадки! :) Oтлагах я обаче, защото си мислех, че би била трудна и мудна за четене. Не зная защо класиките от 19. век винаги са ми носили подобни мисли. Въобще не бе така! Не само че се лееше доста леко, а и след втората глава се оказах така завладяна, от повествованието, че въобще не успявах да заспя след втората до петата страница при обичайния ми ритуал на приспиване.

Не мога да си обясня, как Бронте успя да ме грабне толкова здраво с романа си, при положение, че всеки един от героите ми беше противен. В действителност не можех да понасям нито една от Катрините, с техните претенции, своенравности и глупави необмислени постъпки. Като цяло жените в книгата се държаха изключително малоумно с всички около себе си. Все едно бяха родени без главен мозък. Всяка една от тях сама по себе си създаваше троен проблем от половин такъв, независимо дали беше решила да действа или да бездейства, винаги обратно на разумното.

А и Хийтклиф, който по неузнаваема за мен причина е нещо като секссимвол в популярната литературна култура, а всъщност е садистично прасе!

И въпреки всичко продължих да се вълнувам за съдбата на тези хора. Макар многократно да въртях очни ябълки, не бях подразнена. Нямах търпение да разбера дали все пак има надежда за тези хора или ще се самоунищожат до последния. Да, беше мелодраматично, но не успя да ме докара до бяс, както „Дамата с камелиите“, а по скоро беше по детски наивно. По-късно разбрах, че бедната Емили Бронте е починала на 30, което обяснява юношеския (YA) привкус на романа.

„Брулени хълмове“ ме наведе на мисълта за личните ни вътрешни зверове и до колко им дължим свобода от време на време, но литературно-интерпретативните съчинения останаха далече в гимназиалните години и сега разсъжденията само се блъскат със зверовете по тесните улици на ума.

И нека обсъдим – защо всички не мразим Хийтклиф?! Има ли някаква привлекателност на героя, която съм изпуснала с погледа си на съвременна жена от 21. век. Все си мисля, че Хертън е единственият мъж за харесване в тази книга! :)

сряда, 16 ноември 2016 г.

„Похищението на Лол В. Щайн/Любовта“, Маргьорит Дюрас

Екзотично звучи Маргьорит Дюрас! Някак си приключенско литературно ми беше да се опитам да я опозная. Но откровено казано, мисля че с нея бяхме до тук. Зад мистериозните страници, пленяващи заглавия и объркани сюжети, стои една надута френска дама с голямо самочувствие, за която не си струва старанието.

Няма да лъжа – първата ни среща бе незабравима. Тя беше спокойна, дълбока, но прикрита. Провокираше нуждата от още! Докато четях „Любовникът“ си мислех - ето една жена автор, която може да ми стане любима. Затова продължих. „Очи сини, коси черни“ бе меко казано авантюристична, но аз бях устремена и се сдобих с „Похищението на Лол В. Щайн/Любовта“ и това вече ми дойде в повече. Честно, опитах, но явно френската съвременна класика не е по вкуса ми, ако това е най-видният и‘ представител.

„Похищението...“ все пак успях да дочета, макар и с мъка. Става дума за млада дама, изгубила разсъдъка си в една бална вечер, в която годеникът и‘ е омагьосан от друга жена и си тръгва с нея. От там насетне има някаква воайорска интрижка и несвързани диалози, разказвач, който сменя лицето си от първо в трето, без изобщо да го еня за цялостта на разума на читателя. Но все пак е поносимо.

Когато обаче стигнах до „Любовта“, вдигнах ръце. Направо си е гавра. Отдавна не съм зарязвала книга така лекомислено, но тук вече се сблъсках с концепцията „животът е твърде кратък, за да го пилея по книги, които не са ми по вкуса тооооолкова много“ (внимавам да съм политически коректна, затова избягвам израза „са скапани“), И всъщност съжалявам, но по думите на един не толкова претенциозен автор „Сбогом и благодаря за рибата!“. Би било редно да ви спомена една-две думи за сюжета на „Любовта“, но не ми е възможно. Нямам ни най-малка представа за какво идеше реч....

Ще ви кажа обаче, че изданието на „Летера“ е чудесно. Твърда корица, без хвърчащо неприятно покривалце, невероятно графично изпипана. Всичко, което гъделичка сетивата на емоционалния библиофил.

И все пак, тъжно ми е, че Дюрас не остана за мен просто с „Любовникът“. Понякога не си струва упорстването!

четвъртък, 10 ноември 2016 г.

"Баскервилското куче", Артър Конан Дойл


В живота на всеки читател идва момент, в който се появява остра нужда от криминале, нещо бързо, остроумно, с повече екшън от обикновено и по възможност, с поне прилична литературна стойност. :) Когато бях млада, може би точно в прехода между детска литература и такава за възрастни, прочетох доволно количество криминалета, откраднати от разни лавици. Не помня много от историите на Кристи, както и почти нищо за съдията Ди, но пък май това е идеята на жанра – моментно развлечение и освобождаване на мозъчните клетки от дейност.

Моята необходимост от подобно четиво дойде покрай Дюрас, която е по-често трудно преглъщаема, отколкото не, но за нея в следващата публикация. Случайно или съвсем умишлено зарових нос в една стара библиотека и започнах да си избирам какво да взема на заем. И ето го това симпатично джобно форматче на „Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл. Бонусът при Дойл е, че четях не само за развлечение, а и за попълване на големите празноти от класическа литература, до която не съм стигнала. Един вид „Баскервилското куче“ тикна поленцата и за бизнес, и за развлечение, що се отнася до мисловната ми дейност.

В интерес на истината, започнах книгата на шега и на втората глава вече бях доста увлечена от повествованието. Част от очакванията, които имах за героите Шерлок Холмс и доктор Уотсън, напълно се оправдаха. Оказва се, че няма как да живееш обгърнат от различни видове медия и да не си поне бегло запознат с двамата, колкото и да избягваш подобна среща. Хванах се особено забавлена от някои от саркастичните реплики на Холмс и още повече - от чувствителната душа на Уотсън. Това, което ме изненада в този роман беше голямата роля, която играе доктора, като детектив, освен като разказвач. И аз искам да съм детектив!

За жалост, не бях смаяна при разкриването на голямата мистерия за престъпника. Всъщност разбрах кой е, веднага след като беше представен в романа, но това ще отдам не на недостатъци в майсторството на Артър Конан Дойл, а на чудната си, почти нечовешка интуиция! ;)

В общи линии бях изключително доволна от „Баскервилското куче“, и веднага след прочита му взех да оглеждам разни красиви сборници с произведения на Артър Конан Дойл! Да, на вас смигвам издателство „Изток-Запад“! :)

четвъртък, 20 октомври 2016 г.

InGlobo


Нещо малко по-различно този път. Прочетох списание. Знам, че за много от вас това може да не изглежда като постижение, нито да е в сферата ви на интерес, с оглед че обичате да четете книги. Но имам нужда да говоря за това списание, защото го харесвам!

Tо е InGlobo и отдавна не бях обичала списание така. Беше изгълтано от корица до корица. Всъщност отново съм закъсняла за партито, защото в ръцете си държа не първия брой, дори не петия, а осмия. Осмият!!

InGlobo е за хора с всестранни интереси. В началото, след първото прелистване бях с нагласата, че ще намеря няколко статии, които да привлекат вниманието ми, а останалото ще прегледам отгоре-отгоре. Все пак е просто списание. Не е нужно да инвестираш време или внимание, ако не те засяга. Пък и визуално е доста повече от задоволително, така че това би могло да компенсира, ако тук и там се е поместило нещо безинтересно. Да, ама не! Хората от екипа на InGlobo са се постарали да създадат произведение на изкуството с върховна развлекателна и литературна стойност. Дали се говори за пътешествия, тоалетни, известни личности, наука или манджа, няма вариант на читателя да му доскучее. Казвам ви, има за всекиго по нещо, плюс бонус материал за разширяване на хоризонтите на всички. Статиите не са отегчително дълги, нито пренебрежимо къси. Всеки от авторите успява да не подценява читателя си, а да го заинтригува.

Три пъти Ура!! за арт директора-Ралица Димитрова! Тъй като не намерих други хора, упоменати в участието на визуалното оформление, разчитам, че само тя е отговорна за тази прелест, която тече по страниците. Дори само заради това бих продължила да си купувам списанието. Изненадващ позитив са матовите страници, което направи четенето еднакво удоволствено, както на басейна в слънчева Сицилия, така и под нощната лампа у дома.

И все пак, най-доброто качество на InGlobo е, че не те ограничава, не те затваря в кубче. Позволява ти да бъдеш жива котка, която нищо не заплашва с убиване. Харесваш изкуство – можеш да четеш за литература, музика, картини, кино, храна и вино. Харесваш наука – за теб има магнитни полета, светкавици, автономни автомобили и дори малко медицина. Обичаш да пътуваш – отиди до Санкт Петербург. Искаш всичко – чети InGlobo!

вторник, 4 октомври 2016 г.

„Прекрасните творения небесни“, Динау Менгесту

Чудесно е да имам възможността да прочета книгите, които съм трупала с години, с ясното съзнание, че бъдещата ми библиотека няма да безцелна купчина, а нещо като завет, сбор от всичко, което ме е направило човека, който съм и в който ще продължавам да се превръщам. Зная, че звучи идеалистично, но пък смисълът не се ли намира в това да се стремиш към идеалите си и да твориш чудеса по пътя. :)

В тези си стремежи успях да достигна и до поредната книга от поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“. „Прекрасните творения небесни“ на Динау Менгесту ми бе препоръчана от Мила, която винаги познава читателските ми вкусове. За първи път корицата на книга на „Жанет 45“ ме залъгва така и отлага четивния процес. Нека не съм разбрана погрешно - корицата е красива, но очаквах много по-различно съдържание от това, с което се сблъсках.

Вместо една по-интелектуална форма на чиклит – весел, свеж и лек роман за книги и любов, открих тихата меланхолия на мъж, загубил се между два свята – този на родната Африка, разкъсан от войни и революции и този на Американската мечта, към който героят никога не се е стремил. Главите се редуват между сегашното му отчаяно, самотно и несбъднато настояще и едно близко минало с искрица невъзможна надежда под формата на дете с наполовина Африканска кръв и ексцентричната му майка.

Макар да изглежда, че авторът иска да ни поднесе една почти реална любовна история, всъщност ни подарява чудесен емигрантски роман, с герои от покрайнините и гетата, деца на чужди амбиции, мъже, които са видели смъртта на бащите и родината си. И вместо щастливи от сигурността и новите възможности, които им предоставя Америка, те не могат да избягат от родината, която са били принудени да напуснат. Превръщат се в ничии деца.

Много красив роман, изящно написан, тих и съдържателен. Единствената причина, поради която получи три звезди вместо четири в Goodreads, е че не е от романите, които нямаш търпение да грабнеш във всяка свободна минута. Прочитането му изисква убеждение и настояване. Силата не се крие в действието или в героите, а в начина, по който са написани. Всяко събитие е очаквано, но си тежи на мястото.

Препоръчвам на любопитния читател.

петък, 9 септември 2016 г.

"Фирмин", Сам Савидж


Мисля, че е крайно време да ви споделя тайна, която можеби би се приела като срамно петно върху имиджа на книжен блогър. Стигнахме до този етап в отношенията си. Колкото и да упорствах и да отричах този факт, любимата ми приказка като дете беше „Трите прасенца“. Ето, казах го! Да, разбира се, че твърдях, че е „Красавицата и Звяра“, особено след филма на Дисни и гигантската библиотека. Но фактите са си факти. Също така обичах много и басните на Лафонтен. Имах едно издание с невероятно красиви картинки и го препрочитах многократно. Но „Трите прасенца“ бяха култ. Трилър, интрига, победата на умните и загърбването на егото – въобще има много за учене от тази приказка.

Въпреки че като дете много харесвах историите за животни обаче, като възрастен такива ме карат да се чувствам подценена като читател. Мисля, че съм прочела достатъчно неща в живота си, за да не е необходимо сега философия, житейски смисли и междучовешки взаимоотношения да ми се обясняват като на хлапачка. И нека подчертая, че това е само личното ми отношение и личните ми чувства към подобни истории. Не казвам, че те са лоши, просто аз не се чувствам комфортно, четейки ги.

Преди 1-2 години си купих „Фирмин“ на Сам Савидж по препоръка на прекрасната Мила, на която винаги се доверявам за... всичко! С проекта „Прочети всичко в библиотеката си, преди да откачаш за нови книги“, дойде ред и на този роман. И колкото и да бях развълнувана, че най-сетне стигам до него, откровено казано ме отегчи. Изпитах същото, което изпитвам и към „Джонатан Ливингстън, чайката“ (и добре, че не иде реч за тази книга, защото там имам доста по-силни негативни чувства, натрупали се с времето). Не казвам, че книгата е лоша. Напротив. Написана е доста оригинално от името на един свръхинтелигентен плъх. Любовта към книгите и житейската мъдрост прозират през почти всеки ред. Но не е моето!

На кратко, главният ни герой - плъхът Фирмин се ражда като всеки друг плъх, но има късмета това да се случи в мазето на книжарница и за разлика от събратята си развива необикновената способност да чете. Различен и поради тази причина крайно самотен, той минава през живота си в благоговение към хората и с единствената мечта да е човек – нещо като интелектуален Пинокио. Така проследяваме перипетиите му до смъртта. Има и още, но не искам да ви развалям удоволствието от четенето.

Книгата си има и прекрасни илюстрации, дело на Фернандо Кран, изключително привлекателни за възрастния читател, но предполагам и за хлапета, докопали изданието от книжните рафтове. Та съм длъжна да спомена, че е неподходяща за деца, както заради тежките теми за самотата и отчуждението, така и заради няколко момента, коментиращи порно индустрията (Изненада! :)).

Ако обичате истории за възрастни с животни, също и книги за книги и книжарници определено не пропускайте „Фирмин“! Бонус точки за това, че романът е част от поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“. Ако ли пък сте като мен и нещо се е пречупило в детската ви душа, можете и без тази книга.

сряда, 31 август 2016 г.

"Физика на тъгата", Георги Господинов


Харесвам Господинов! Не мисля за него като за перфектния писател или за любим такъв, но съм харесала всяко негово нещо, което съм прочела. Дълго време отлагах „Физика на тъгата“, заради високопарните коментари изписани тук и там през годините. Но преди няколко месеца гледах публицистично предаване, където той беше гост и казаното толкова ме развълнува, че се сетих, че имам едно недокоснато копие на „Физика на тъгата“, което се чувства низвергнато и има нужда да бъде прочетено.

И така след повече от 3 години от първото издание на книгата и също толкова на рафта у дома, Станислава четеше в една прекрасна лятна вечер първите страници и.... ревеше почти неутешимо! Браво на Георги Господинов! Да разплаква дама в разцвета на живота и‘ посред нощите!!

След I. и II. част вече не бях толкова емоционална към съдържанието, но определено романът бе по вкуса ми. Макар че през цялото време си мисля, че едва ли бих го нарекла точно роман. Книгата по-скоро ми напомня на сборник с разкази, водени от една обща нишка, от една метафора и темата за изоставянето.

Много трудно би ми било да обясня сюжета. Сякаш книгата има едно автобиографично усещане, което би направило какъвто и да било коментар от моя страна неуважителен към автора. Но тази фрагментарност, почти маниакалната обсесия на Аз-а към темите за миналото и меланхолията ме пренесоха в нечий таен дневник, в нечие лично пространство, в което на моменти бях сякаш дори натрапник.

Във „Физика на тъгата“ има гениални изречения. Думи между две точки, които те стискат за гърлото и заради които си струва да се чете Господинов, заради които винаги ще го чета.

Тъй като обаче това не беше първата му книга, минала през ръцете ми (кофти подбор на думи, може би „минала през ума ми“, ама то пък има друг смисъл....), ще скрия, ако не спомена, че част от нещата, които четях ми звучаха до болка познати. Слава литературните вкусове обаче, това на мен не ми пречи, когато става дума за мотиви, живо вълнуващи ме, думи, които играят по моите струни. Така че всичко е шест! Все пак Мураками е сред любимите ми автори и той доста се повтаря! ;)

Та в общи линии, ако сте искали да разберете нещо за книгата, пак се провалих, но пък ако до сега сте намерили някакво съвпадение на литературните ни вкусове, или пък ако вече сте от тези, които си падат по Господинов, препоръчвам тази книга!