сряда, 15 март 2017 г.

Книжни неща, които не са за четене

За да имаш хоби и да го поддържаш живо, трябва да му отдадеш голяма част от сърцето си. Поне онова ъгълче под митралната клапа, ако приемем, че върховите части са за любимите хора. Четенето е предимно мисловен процес, но и ние читателите обичаме красиви неща (почти колкото художниците и музикантите). Обичаме всичките ни сетива да се запълват книжно-тематично. И тук идва да ви разкрия темата на новата публикация – книжни неща, които не са за четене. Сигурна съм, че и вие имате такива. Разни предмети, които не задоволяват читателския ви устрем, но определено разкриват що за човек сте в пространството, което заемате. Имате любим книгоразделител или пък любима чаша за топла напитка, която приляга чудесно на кътчето за четене у дома. Вече сте на крачка от това, за което говоря. Може би дори имате тениска с корицата на любимата си книга (помните тениската ми „Holden Caulfield thinks you're a phony“ ) :)

Ето ги моите последни придобивки в графата „книжни неща, които не са книги“:


Най-новата ми прелест е кейсът ми за телефон. До скоро държах телефона си гол и презрян, защото се гордеех, че мога да пазя вещите си в отлично състояние максимално дълго време. А и гърбът на телефона ми, макар и изключително изненадващо, никога до сега не е бил извор на вдъхновение. Разбира се, до скоро не бях посещавала малкият дом на читателя материалист - Магазин "Читател". Там можете да намерите куп прекрасни неща, които да погъделичкат банковата ви сметка. Е, ясно е, че това не е харч. Това е хоби-инвестиция. :)


Моят добър приятел Крис ми направи чудесен подарък една зимна сутрин с тази чаша. Не е ли прекрасно, когато близките ти хора те познават!


Другото ми любимо преживяване е да купувам книги от държавите, които посещавам. Изпробвала съм различни варианти, за да превърна в обичай подобно пазаруване.


Миналата година през октомври семейната ни единица посети Сицилия, където се сдобихме с една прекрасна двуезична книга за Сицилиянската кухня. Като започнем от божественото оформление, минем през невероятния снимков материал, част от който можем да сравним със собствените си спомени и представи, и стигнем до апетитните „манджаре“, които само чакат да бъдат сготвени, книгата си струваше всеки евроцент.


Друга книжна придобивка в къщата ни дойде след посещение на Пирот през декември. Студът по Пиротските улици ограничи времето ни за разходка, но от това само успяхме да спечелим посещение на уютна сръбска книжарница с най-милата книжарка на света. Получихме препоръка за съвременен класик в сръбската поезия и с радост я приехме с надеждата, че полвината от нас ще могат да четат на близкия език, а другата половина ще се учат. За да бъдем обективни, не знам ни на сантиметър повече сръбски от преди това, но пък за разлика от всички сувенири на света, този може и да бъде прочетен някога.


Разбира се, не бих пропуснала и малкото кокетно издание на Шекспировата „Ромео и Жулиета“ на ИК „Игнатовъ“ А.Д. - София от около 1950 год. Подарък ми е от Мия!! Защото както вече казах, близките ти хора те познават най-добре!


Това е милата ми купчина с книжни неща, които не са книги. Е част от тях са, но... не бих казала, че се четат.

Ще се радвам да споделите кой е вашият предмет, олицетворяващ книжна обич! А купувате ли си книжни сувенири?

четвъртък, 9 март 2017 г.

"На западния фронт нищо ново/Обратният път",Ерих Мария Ремарк


Военният/антивоенният цикъл, който бях подхванала, приключи и сега е ред на нещо по-свежо, макар познавайки себе си като читател, колко свежо всъщност може да бъде. Но преди това е редно да ви разкажа малко за последната от три книги за войната, която прочетох.

Имах невероятното удоволствие в ръцете си да държа прекрасното ново издание „На западния фронт нищо ново/Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк на издателство Ciela. И да чета такава класика във визията, в която заслужава да се подвизава. Твърдите корици с оформлението на Дамян Дамянов са само малък комплимент за естетската ми душа. Малък, но с бъдеще в прелестната ми библиотека в план-проект. :) С развитието на издателския бизнес, съмнявам се някой да не оценява добре изглеждащата корица. Но за мен не това бе най-блестящото в това издание. Всъщност тази книга присъства в родителската бибиотека и съм я подхващала неколкократно, но макар очарованието на аромата и текстурата на страниците на всяка стара книга да ме теглеха, минимундрестия шрифт успя да ме откаже всеки път. Все пак вече съм стара и изхабена и такива неща ми влияят. Така че бях изключително поласкана от комфортния за четене шрифт и чудесната коректура на Катя Найденова. И така след снобското отношение към физическото тяло на книгата, нека си поговорим за романа!

Забелязах, че в днешно време е почти престъпно да се говори за класика, ако тя не ти е допаднала, но имам късмета да харесвам много „На западния фронт нищо ново“ на Ремарк. Даде ми всичко, от което имах нужда от един роман за войната – от индивидуалните съдби на фронта до абсурда на историческите въоръжени конфликти за отделния човек. Любопитното в тази книга е, че за пръв път чуваме гласа на „лошите“ или губещите, Ремарк разказва историята на немските войници по времето на Първата Световна Война. Но ако е възможно, това дори още повече засили антивоенните ми убеждения. Страдах и съпреживявах с тези ничии деца, които са поставени в условия на неизбежна смърт, лъгани за значението на „отечество“ и „чест“. Един много силен пасаж за мен беше, когато лагерът на немските войници се помещава до този на пленници-руснаци и главният герой, до вчера стрелял по тях по команда и за да спаси живота си, днес застава лице в лице с тях и споделя цигарите и храната си през телената мрежа, защото макар и врагове отдалеч, отблизо те са хора също като него – без бъдеще. Настръхвам всеки път като си спомня за някой подобен момент от повествованието. Ремарк съвсем не се е свенял да покаже грозното лице на войната и в същия момент да направи тези момчета мили и близки на читателя.

Нали знаете онзи гениален момент, в който срещате фразата от заглавието в текста на романа. Е, в „На западния фронт нищо ново“ този момент е на края и направо ви забива кол в сърцето. Той е този момент, в който затваряте книгата и оставяте душата да поплаче за историята и склонността ѝ да се повтаря.

От автор като Ремарк (както ми стана ясно, четейки го) нямаше как да очаквам смотано и незадоволително продължение. „Обратният път“ само затвърди внушението за безпътност на войника, имал късмета да се прибере жив и цял. Надеждите за мир и благоденствие са пометени от загубата на единение. И все пак Ремарк завършва с малко надежда, защото в края на деня това е, от което човек има нужда!


Сега можете да се насладите на това невроятно красиво издание и на неостаряващата класика на Ремарк, като я поръчате от тук!

неделя, 15 януари 2017 г.

Добра година за старата блогърка!


Още една година мина и дойде време да си попиша за поставените и постигнати цели. Винаги е забавно, освен ако не си си поставил цел да ядеш по-здравословно, да спортуваш повече и да спреш алкохола и цигарите. Човек си има граници! :)

Миналата година си пожелах 2016. да е по-добра четивна година и мисля, че успях да сътворя пожеланието си. Сам да си създаваш добрите тенденции е изключително удовлетворяващо.

Макар и броя на книги, които прочетох тази година да е по-малък от възможностите ми, успях да се добера до наистина страхотни попадения и за моя жива радост скапаните четива бяха милимундресто малко. Успях да почета любими автори, както и такива, на които отдавна бях хвърлила око. Сборниците на Бредбъри и Капоти ме върнаха у дома в литературен план. Блага Димитрова и Димитър Димов, Емили Бронте и Сър Артър Конан Дойл станаха част от културния ми растеж, като вече не ме е срам да казвам, че не съм ги чела... защото съм. :)

Имах и невероятното удоволствие да се запозная с първото творение на ексцентричното издателство „Ерове“, което предостави предизвикателство пред навиците ми на четене. Намерих ново развлечение в лицето на списание InGlobo, което препоръчвам на всеки.

Така че... добра година за старата блогърка! За новата 2017, си пожелавам продължаване на положителните трендове и още много авантюристични четива.

Освен това съм започнала проектът „100 разказа“ от Бредбъри - най-прекрасният подарък за рожден ден. Не обещавам публикация по въпроса, но най-вероятно, ако такава се сбъдне, ще е в типичния стил на писане за любим автор – объркана плетеница от хвалебствия.

Напред и нагоре в интелектуалното развитие и емоционалното съзряване! Четенето и писането за удоволствие са върха! :)

сряда, 11 януари 2017 г.

"Кланица 5", Кърт Вонегът


Когато попаднеш на нова любима книга, има едно чувство на удовлетворение и един плачлив момент на благодарност, че животът ти е стигнал, за да я намериш. Звучи драматично, но за всеки ревностен читател е истина. И колкото повече минават годините и прочетените книги, толкова по-рядко изпитваш този момент, затова се научаваш да го оценяваш и разпознаваш.

Ето, че първата книга, която прочетох за 2017. година, се подрежда най-достойно сред любимите ми книги за всички времена и все още бъркам в мозъчните си клетки, за да открия причината, поради която до сега съм пропускала Кърт Вонегът и неговата „Кланица 5“.

Миналата година по естествен и позорен път доведе до необходимостта от антивоенна литература и аз реших да дам шанс на отдавнашните ми намерения към Вонегът. И сега имам нов любим писател и нуждата да прочета всичко негово! Главата ми не побира как с думи - прости, сюжет за пътуване във времето и извънземни, авторът успява да обясни отношението си към войната и целия човешки живот всъщност. Потресена съм от гениалност!

Ако авантюризмът на търсенето на послания не е вашият начин на четене, предполагам тази книга няма да ви допадне. Ако имате нужда от красива реч, също не я препоръчвам. „Кланица 5“ е грозна и сурова книга. И според мен това е причината да е прекрасна! Разказва за мъж, който поапда в недрата на Втората Световна Война, без въобще да е войник и единственото, което иска, е този кошмар да се свърши и да умре, но така и не умира, а всъщност продължава да живее на Тралфамадор – планета, чиито обитатели познават четирите измерения, за които минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно и концепцията за смъртта е безпредметна. Да! Нужно ли е да обяснявам още защо всяка страница от тази книга е перфектна.

Например да ви кажа как цялата нелепица, която представлява войната, а дори понякога самия човешки живот, е обяснена с ежедневни малки случки на болка и щастие. Как мъж оцелява световна война, за да бъде разстрелян, заради кражба на чайник. Как единствено спасение от следвоенната депресия се оказват посредствени научнофантастични романи – най-лесно бягство от действителността. Как прегръдката като лъжици има много лица. Как отговора на птичките е „Чирик-чик-пиюк.“ „Това е положението.“

Исках да ви дам няколко цитата от книгата, за да обясня обожанието си, но стигнах до извода, че е невъзможно да извадя каквото и да било от контекста и то да продължи да съществува. Така че просто моля, прочетете тази книга, ако смятате, че имате нужда от нея!

събота, 7 януари 2017 г.

"Осъдени души", Димитър Димов

Дойде време за 2017. година в света на земните хора, следващи Григорианския календар! Но няма да обсъждам това сега, защото имам да си говоря за последната прочетена книга от миналата година, а равносметки не бива да се правят с недовършена работа на ум.

От както се помня (нека сме откровени, това не е толкова далече във времето, не съм от най-паметливите), съм имала интелектуалната потребност да прочета едно заглавие от запаса с българска класика и това е „Осъдени души“ на Димитър Димов. Тъй като напоследък отново работя в правилна насока относно четенето си, осъществих тази своя цел. И знаех ли изобщо в какво се забърквам?!

Не, не знаех. Не беше риторичен въпрос. Наистина нямах представа. Умишлено странях от подробности по сюжета на „Осъдени души“, за да се предпазя от убийствени спойлъри както за книгата, така и за филма. В най-добрия случай предполагах, че действието в книгата се развива във Възрожденска България, където младата Лили Иванова се влюбва в отец – невъзможна любовна история в предосвобожденска действителност.

Тези от вас, които са прочели книгата, са убедени, че съм се почувствала много глупава още след първите страници. Аз обаче като цяло се имам за сравнително умен човек, и вместо глупава се почувствах много щастлива (рядко удоволствие за умните хора), защото пред мен се разкри една неочаквана история за гражданска война, католицизъм и една доста хард-кор наркоманка, всичко това в Испания. Браво, Димов!

Харесвам всяко нещо в тази книга! (без едно, но за това накрая) Сюжетът е жив, развива се във време на война, едно от любимите ми неща за четене (не, защото обичам войните, а защото намирам за нелепо, как въпреки исторически факти, записки и тонове художествена литература, хората не спират да се насаждат на пачи яйца!). Оценявам структурата на роман в стил – започваме с края. Дава основа на една интимна атмосфера на личен разказ. Освен това представянето на порочния брат на отец Ередия и пълния контраст в отношенията му с Фани – главната ни героиня, само за да бъде разказана историята „Осъдени души“ направо ми влиза под кожата като литературен похват.

От тук нататък – всеки един герой беше перфектен! Като започна от Фани, която беше връх на женска героиня – истерична наркоманка, която угажда на капризите си и по пътя си мачка всичко живо. Няма как да не я мразиш, докато я четеш. Но пък после пръска цялото си състояние за създаването на болница, само и само за да спи с един красив поп и извинете ме за израза, ама си удряш гъза в тавана от кеф, че тази жена няма граници!! Ох, станах много емоционална. Просто обожавам тази книга. Естествено любим ми беше доктора – Жак. Един изгубен мъж, в който до край виждах надежда.

Последната част от книгата за мен беше съвършенство! Със справедлива развръзка, с несекващата логика на “каквото си посял, това ще пожънеш“. С нула на брой излишни изречения.

Нещото, което ме подразни, беше думата „фанатичен“ и не присъствието и‘, а прекомерната и‘ употреба. От един толкова добър роман очаквах малко по-голямо разнообразие от прилагателни, но тъй като осъзнавам времето и мястото, в което е поставен да пише Димов, му прощавам, че постоянно ми напомняше колко „фанатичен“ е Ередия.

Горещо препоръчвам „Осъден души“ на всеки, който като мен е пропуснал да я прочете! Изключително универсална книга, която по мое мнение чудесно се нарежда до книги на Маркес и Льоса, и не само заради испаноезичните имена на част от героите. :)

сряда, 7 декември 2016 г.

"Брулени хълмове", Емили Бронте

Няма по-подходящ сезон за призраци, меланхолии, кръвосмешение, хистерии и насилие над жени от мъгливата и облачна есен. И за да не си помислите, че съм на мнение, че въобще има подходящ сезон за насилие над жени, ще уточня, че четох „Брулени хълмове“ на Емили Бронте. Като цяло този път случих с четива, задаващи атмосферата на Ноември.

От дълго време имам в ръцете си това издание на „Брулени хълмове“. Подарък ми е от Мия, която винаги ме радва с такива изненадки! :) Oтлагах я обаче, защото си мислех, че би била трудна и мудна за четене. Не зная защо класиките от 19. век винаги са ми носили подобни мисли. Въобще не бе така! Не само че се лееше доста леко, а и след втората глава се оказах така завладяна, от повествованието, че въобще не успявах да заспя след втората до петата страница при обичайния ми ритуал на приспиване.

Не мога да си обясня, как Бронте успя да ме грабне толкова здраво с романа си, при положение, че всеки един от героите ми беше противен. В действителност не можех да понасям нито една от Катрините, с техните претенции, своенравности и глупави необмислени постъпки. Като цяло жените в книгата се държаха изключително малоумно с всички около себе си. Все едно бяха родени без главен мозък. Всяка една от тях сама по себе си създаваше троен проблем от половин такъв, независимо дали беше решила да действа или да бездейства, винаги обратно на разумното.

А и Хийтклиф, който по неузнаваема за мен причина е нещо като секссимвол в популярната литературна култура, а всъщност е садистично прасе!

И въпреки всичко продължих да се вълнувам за съдбата на тези хора. Макар многократно да въртях очни ябълки, не бях подразнена. Нямах търпение да разбера дали все пак има надежда за тези хора или ще се самоунищожат до последния. Да, беше мелодраматично, но не успя да ме докара до бяс, както „Дамата с камелиите“, а по скоро беше по детски наивно. По-късно разбрах, че бедната Емили Бронте е починала на 30, което обяснява юношеския (YA) привкус на романа.

„Брулени хълмове“ ме наведе на мисълта за личните ни вътрешни зверове и до колко им дължим свобода от време на време, но литературно-интерпретативните съчинения останаха далече в гимназиалните години и сега разсъжденията само се блъскат със зверовете по тесните улици на ума.

И нека обсъдим – защо всички не мразим Хийтклиф?! Има ли някаква привлекателност на героя, която съм изпуснала с погледа си на съвременна жена от 21. век. Все си мисля, че Хертън е единственият мъж за харесване в тази книга! :)

сряда, 16 ноември 2016 г.

„Похищението на Лол В. Щайн/Любовта“, Маргьорит Дюрас

Екзотично звучи Маргьорит Дюрас! Някак си приключенско литературно ми беше да се опитам да я опозная. Но откровено казано, мисля че с нея бяхме до тук. Зад мистериозните страници, пленяващи заглавия и объркани сюжети, стои една надута френска дама с голямо самочувствие, за която не си струва старанието.

Няма да лъжа – първата ни среща бе незабравима. Тя беше спокойна, дълбока, но прикрита. Провокираше нуждата от още! Докато четях „Любовникът“ си мислех - ето една жена автор, която може да ми стане любима. Затова продължих. „Очи сини, коси черни“ бе меко казано авантюристична, но аз бях устремена и се сдобих с „Похищението на Лол В. Щайн/Любовта“ и това вече ми дойде в повече. Честно, опитах, но явно френската съвременна класика не е по вкуса ми, ако това е най-видният и‘ представител.

„Похищението...“ все пак успях да дочета, макар и с мъка. Става дума за млада дама, изгубила разсъдъка си в една бална вечер, в която годеникът и‘ е омагьосан от друга жена и си тръгва с нея. От там насетне има някаква воайорска интрижка и несвързани диалози, разказвач, който сменя лицето си от първо в трето, без изобщо да го еня за цялостта на разума на читателя. Но все пак е поносимо.

Когато обаче стигнах до „Любовта“, вдигнах ръце. Направо си е гавра. Отдавна не съм зарязвала книга така лекомислено, но тук вече се сблъсках с концепцията „животът е твърде кратък, за да го пилея по книги, които не са ми по вкуса тооооолкова много“ (внимавам да съм политически коректна, затова избягвам израза „са скапани“), И всъщност съжалявам, но по думите на един не толкова претенциозен автор „Сбогом и благодаря за рибата!“. Би било редно да ви спомена една-две думи за сюжета на „Любовта“, но не ми е възможно. Нямам ни най-малка представа за какво идеше реч....

Ще ви кажа обаче, че изданието на „Летера“ е чудесно. Твърда корица, без хвърчащо неприятно покривалце, невероятно графично изпипана. Всичко, което гъделичка сетивата на емоционалния библиофил.

И все пак, тъжно ми е, че Дюрас не остана за мен просто с „Любовникът“. Понякога не си струва упорстването!