петък, 26 декември 2014 г.

"N.", Стивън Кинг


Когато бях дете, обожавах комикси. Форматът на комикса ме караше да се чувствам голяма, въпреки че чета книжки с картинки. Освен това винаги съм обичала диалозите, от тези, в които има нулев смисъл, до тези, в които се разбираме с три приказки.

Когато случайно намерих „N.“ на Стивън Кинг в кухнята, и под "случайно" имам предвид, че го приватизирах от татко за четивни цели, знаех, че отново тайно подхранвам онази си комиксова страст. А като казвам "комиксова страст" имам предвид основно „Мики Маус“ поредицaтa. ;) Обаче имах един графичен роман за Батман, историята с Отровната Айви. Сега като се замисля, макар да казвам, че „Спасителят в ръжта“ и „Малкият принц“ са единствените книги, които съм препрочела, греша изначално, защото съм изяждала с кориците многократно Батман и Робин, и Ледения. И точно това и се случи, разтворих страниците на „N.“ и ме обля носталгия. Ароматът на гланцираните страници и мастилото направо ме завлякоха в ’96 (примерно).

И за да ми е весело, без да искам, избрах да чета Стивън Кинг в навечерието на Коледа. Няма да навлизам в дебрите на коледния дух. Вместо това ми се ще да обсъдя, че макар и нищо да не разбирам от този тип литература (все още) намирам, че „Бард“ чудесно са адаптирали българското издание. Marvel в ръцете ми!

Що се отнася до Стивън Кинг, аз съм от онези пъзли, които дочитат „Мизъри“ посред бял ден на пейка в парка. Всъщност съм точно тази пъзла!! Така че тaзи форма ми допадна. Уравновеси ме. Даде ми точното количество емоция, без да си играе с нервите ми. На такива истории най-обичам отворените вратички. Всички въпроси, които придружават повествованието - дали, ами, ако, а после? И по дяволите, крива да съм, но това не правя само с Кинг.

Резюмето не е важно, но ако все пак някой се интересува, има една нива и едни хора, които поемат самоволно отговорност за нивата, без да могат да зърнат последиците от себе си. Та-даааа.... Най-готиното резюме в едно изречение, което ми се е случвало! :D

И те така! Три пъти ура за Алекс Малеев, защото намирам работата му такава, каквато имам нужда да наблюдавам и преживявам. Останалото бе Коледни песни, Коледни украси и Коледните сладки на сестра ми!

събота, 6 декември 2014 г.

"Двойници и животни", Нинко Кирилов


Въобще не е изненадващо, че прочетох „Двойници и животни“ на Нинко Кирилов. Съмнявам се, че някой е изненадан. Маса хора биха поспорили с мен, но всъщност книгата е писана за да я чета АЗ (Отново! Взе да им става навик на писателите да пишат така.). Обичам да живея с тези малки сигурности, че съм център на Вселена.

Много благодаря на Нинко Кирилов, че ми предостави възможността да прочета книгата му. Но дали защото днес съм в такова настроение, или защото съм коректна и справедлива, не мога да не го обвиня, че сега единственото, за което мисля обсесийно е нощен жираф. Вътрешният ми глас ми казва,че съм нелепа, Външният ми глас държи да си слагам шал като излизам навън. Ки се поизгуби и не ме е посещавал напоследък. Мисля, че човек трябва да е в много особено състояние на духа, за да има възможността да комуникира с Ки. Но това са неща, само за посветените в „Двойници и животни“.

За всички останали, ще кажа, че ако търсите млад български писател, който за разнообразие не се взема адски на сериозно, това е вашата книга. Сборник с разкази, написани не за да звучат гениално или да допадат на един или друг тип читатели. Това са разкази писани, заради нуждата, когато имаш история в ума си, пък ако ще и най-откачената, да я изкараш измежду пръстите си. На моменти дори имах чувството, че Нинко Кирилов се подиграва с всички похвати, на които се крепи литературата и с това ми стана още по-приятна тази книжчица. Като все едно – „Да, знаем кое и как се прави в литературата за да е успешна и да предаде някакво послание. Я да видим ако пробваме по обратния начин ще стане ли?!“ Чудно му казвам аз на това, защото става! :)

Сборникът трябва да се чете на цяло, не на парче, защото реалността е твърде размито понятие, за да я подпъхваш измежду разказите. Тя тук е излишна. Което аз намирам за напълно нормално, тъй като писането тук е създадено от четене, а четенето е шантава работа!

Много се зарадвах на „Black Flamingo Publishing“ за начина, по който изглежда „Двойници и животни“ – много стилна и нежна на пипане. А и много обичам French flaps, както не веднъж съм казвала. Въобще едно много деликатно издание, което дава възможност на читателя да очаква, но и да се изненадва.

Така че сега нямам търпение да видя какво следва от Нинко Кирилов! Аз ще чета!

Има още за казване и блогърите са се постарали: Книголандия, Изумен, Lammoth, Книжка с мишка

P.S.: Книгоразделителят на снимката е новият ми любим! Подарък ми е от Рая, която знае как да ме зарадва! :)

вторник, 18 ноември 2014 г.

"Напълно изгубили себе си", Карън Джой Фаулър


Винаги съм смятала, че самопознанието идва в онази крехка гимназиална възраст, когато детето и възрастният вътре в човека се борят за надмощие. Колко съм грешала! Вече съм почти на 24 и тепърва се примирявам със себе си, започвам да се познавам и анализирам истински, без да се съдя или да насилвам промяна. Научавам се да живея с човека, който съм станала едва ли не без да искам. И е толкова омиротворително. Чудя се дали след 10 години ще си мисля, че съм била адски арогантна да смятам, че няма с какво да се изненадам.

Обърнах се към себе си в последно време, като част от процеса е свързана с прочитането на „Напълно изгубили себе си“ на Карън Джой Фаулър. Издателство „Софтпрес“ са произвели прекрасно на вид издание, което съм толкова щастлива, че присъства в колекцията ми. Корицата е притегателна и разпознаваема. А фактът, че най-сетне мога да чета тази книга, да е в ръцете ми, ме кара леко да потръпвам от задоволство. :)

Историята започва от средата. Още с първите страници знаех, че съм свързана с тази книга, като че Карън Джой Фаулър е писала и за мен. Може би след прочита и‘, това би ви се сторило невъзможно, но аз се намерих и съм сигурна, че всеки би успял.

„Когато мислиш за две неща, които искаш да кажеш, избери любимото си и кажи само него“ – е изречението от втората страница на пролога, което така ме хвана за сърцето, че после не ме пусна. И аз съм бъбрива от малка! Тогава и аз станах сестра на Роузмари - за малко, за 333 страници. Научно доказано е, че сърцата на сестрите са вързани едно за друго с тънка прозрачна нишка, и когато туптят заедно произвеждат музика от триенето на нишката в пространството. Музиката не е достъпна за всички уши, трябва да напрегнеш слуха си много силно, за да уловиш нотите, но сестрите я чуват, дори и да я пренебрегват понякога.

„Напълно изгубили себе си“ е нотната тетрадка, записала част от мелодията. В романа се разказва за едно семейство, като всяко друго и не съвсем. Разказът прескача от двадесетте години на едната сестра-Роузмари до детството и‘, после обратно. И в контекста на събитията, ходейки от средата към началото, тя научава за себе си, също както и аз, двете ходехме през семейната и‘ история и се учехме как да си простим.

Обожавам героите на Фаулър, как е написала този роман, чувството и‘ за хумор и детайл. Авторката говори за наука по достъпен, почти игрив начин, така че да се захласнеш или отвратиш спрямо личните си убеждения и нейните. Разказът не назидава, не проповядва идеи и морали. И носи онази сладка наслада от убеждението, че животът ти не е най-скапан.

Наистина нямам представа какво четете, ако не това! Сигурно други хубави неща, но все пак не пропускайте да си направите подарък с „Напълно изгубили себе си“. Чудна е!!

неделя, 26 октомври 2014 г.

„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, Харуки Мураками


Случвало ли ви се е да чувствате, че някой на другия край на света пише само и единствено, за да бъде прочетен от вас?! Мисля, че на всеки читател се е случвало поне веднъж в живота, а ако ви се е случвало повече от един път, значи сте щастлив читател. Аз съм щастлив читател, защото ЗНАЯ, че Мураками пише само за мен.

В любимата ми книжарница „Параграф 22“ ме очакваше едно копие на „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, отделено специално за мен, и започнах да го чета още на сфетофара по пътя за вкъщи. Oт първото изречение знаех, че няма да бъда разочарована. Живеех с една идея, една носталгия по любовта си към Мураками, но бях забравила усещането да го чета… като да се потапям в каменен басейн, без тялото ми изобщо да нарушава покоя на водата. Шантава работа. Имаше моменти, в които четях и изведнъж стигах до онзи пасаж, при който трябваше да затворя книгата и да си кажа „Daaamn!“. Обичам да става така!

„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ разказва за момче, което има нулева ясна представа за себе си и което се превръща във възрастен с липса на способност да намери щастие. Ако тази книга ви е представлявала интерес, то със сигурност знаете вече историята за приятелския кръг, цветовете и т.н., така че ще пропусна да я резюмирам. Ако ли пък не, мисля да не ви отнемам от удоволствието книгата да се разсъблича сама пред вас. А и намирам темата за цветовете и липсата им доста преекспонирана. Така че отказвам да надценявам и себе си и да подценявам читателя, като се ровя в смислите на човешкото съществуване.

Цукуру Тадзаки все пак е много универсален герой. Забелязала съм, че годините между края на гимназията и момента, в който човек се обръща и забелязва, че е адекватен възрастен, винаги са особени. Дали защото се запознаваме доста подробно със себе си, или в по-лошия случай отказваме да го направим, има едно ограничено количество от мисли, които непременно минават през мозъчната ни кутия. И Мураками отново блестящо успява да улови част от тах.

Насладата от четенето на новата книга на Мураками е като последната дъждовна събота, прегръдка от жилетка и сутрешно кафе. „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ е подходяща за запознанство с писателя. Приласкава, без да се натрапва, само утъпква пътеката. Не бих казала, че е най-добрата му (все пак „Норвежка гора“ и „Хроника на птицата с пружина“ заемат това място за мен). Но пък и нужно ли е, за да и' се наслаждавам максимално. Зная обаче, че разочаровани е имало, може би заради рекламата и заради очакването. Аз мисля, че е достойно попълнение в Мураками-колекцията.

Естествено много съм доволна от новия избор на корици за Мураками, макар да не виждам свят, в който купувам книги, които вече имам, и то в прекрасно здравословно състояние. Но е хубаво да зная, че там някъде има потенциал за красотност. Забелязвам, че не на всеки се харесва премяната на „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“, но аз я предпочитам пред повечето световни, така че от мен за Colibri – браво!

Щом ги похваля обаче, трябва да съм откровена и да попитам какви, по дяволите, са тези два пръста бяло поле от всяка страна на страницата. И ми се струва, че нещо се е случило с корекцията в началото на книгата. Затворих си очите все пак и до края проблемите май позачезнаха. Но остана едно впечатление като за прибързаност.

И защото мога, ще ви препратя към ревюта, които говорят съдържателно и едва ли са така любовно заслепени. Приятно четене!! :)
"Литературата днес", "Книголандия", "Изумен", "Четецът"

неделя, 5 октомври 2014 г.

"Създания от време", Рут Озеки


Най-сетне приключих „Създания от време“ на Рут Озеки, след като я четох близо месец. И малко съм разочарована от себе си! Толкова се старая да избягам от високите очаквания, които ми носи външния свят към редица книги, че забравям, че най-зле се влияя от собствените си високи очаквания.

Още когато чух за тази книга и участието и‘ в миналогодишния „Букър“, бях адски ентусиазирана да я прочета, макар че наградите не ме вълнуват особено. Обичах всички нейни чужди премени и я чаках с нетърпение у нас. Откровено не харесах нашата корицата на първо виждане, но след прочита ми изглежда перфектна, защото запечатва един от емблематичните за мен моменти в книгата.

След това беше низ от объркване. Мисля, че преживяването ми с романа наподоби това с „Жената жерав“ на Патрик Нес - емоционалния заряд на чакането уби този от самата книга. Може би ако я бях прочела за по-кратко време, щях да я обожавам, дали?! Сега не ми се стори нищо повече от това, което беше. И нека не бъда разбрана погрешно – това, което беше, задоволи четивните ми вкусове, просто не ме омагьоса. Не зная защо имам нужда да съм омагьосана напоследък?!

Жена на средна възраст в Канада намира дневника на тийнейджърка от Япония, изхвърлен на брега на океана. Така започват да се редуват глави от дневника с тези от разсъжденията върху него. Нещото, което едновременно ми допадна и все пак намерих за минус беше многообразието от теми, които живеят в тази книга. Знаете ли играта дженга?! Подреждат се дървени блокчета като кула и после едно по едно се махат, докато кулата не се преобърне. Това беше и тази книга – чаках момента, в който кулата ще се преобърне и с това ще преобърне и мен, но нищо не се случи. Не играхме до край, ми се струва. Иначе обективно погледнато „Създания от време“ всъщност беше реалистична. Все пак човек не живее в рамките на една история. Хиляди неща нахлуват в света му и го променят, а много рядко той става свидетел на началото и края им. Но все пак ми се искаше още!

Например много ми беше интересна историята с вуйчото от Втората Световна Война и тази с Джико – дзен учителката. Те ме караха да прелиствам страниците. Рут откровено ми беше скучна, докато май идеализирах образа на Оливър. А в един момент Наоко за мен беше само конците за шиене на романа.

Въобще май сбърках подхода към „Създания от време“ на Озеки. И съжалявам! Но пък си взех това-онова за размисъл. А и не мога да отрека, че четейки я, животът ми също се случваше, така че без да иска, тя стана част от него и ми беше приятно!

Препоръчвам да прочетете ревюто на Мила и това на Жор, после да си представите средата, аз май съм там. :)

неделя, 28 септември 2014 г.

Обичам всички да четат

Хей! Честит 28. сепрември!

Реших да отбележа събитието, макар да имам най-малко за отбелязване. Все пак се оказва, че има няколко формули за достигане на един и същ резултат – хубава неделя!

Тъй като бях така нещастна и се мразех за неспособността си да се телепортирам до Борисовата градина, реших да взема приятели и да правим „Чети с мен“ и ние! Хапнахме палачинки, събрахме няколко книжки за разнообразие и отидохме на обществено място да почетем. Стана в последния момент и си бяхме ние си, но пък си изкарахме толкова добре, че мислим да го направим поне ежемесечно събитие. Оказа се, че да четеш с приятели е чудесно!


Адски се радвам на всички снимки на четящи хора. Четящият човек е красив! Не е мит или лого из фейсбук. Аз виждам четящи хора и те излъчват себе си, раздават се през зениците и усмивките.

Изключително щастлива съм, че времето беше прекрасно, а хората заредени. Изключително щастлива съм, че познавам надъхани, отворени към идеи и предложения хора. А най-щастлива съм, че познавам хора, които четат!

P.S.: Беше прекрасен следобед – благодаря ви момичета!! :)


неделя, 21 септември 2014 г.

"За щастие, млякото", Нийл Геймън, Скоти Янг


Аз всъщност зная как се случват хубавите недели. Понякога научавам такива тайни съвсем случайно, но ако ги науча, бързам да ги споделя, защото всеки заслужава хубави недели.

Миналата неделя беше последният ден от почивката ни и със съквартирантката ми решихме да се поглезим. Станахме късно, пихме кафе, излязохме и хапнахме навън. Посетихме книжарница и всяка от нас излезе с повече придобивки, отколкото беше запланувала. След това отразихме последния ден от фестивала на анимационното кино във Варна и гледахме пълнометражния „Изневяра“. Отидохме до „Коста“ за кафе, с което се разположихме на една пейка в Морската градина и ... проведохме литературно четене на „За щастие, млякото“ на Нийл Геймън!

Едва ли има по-добра книга за четене на глас от тази! В един момент докато четях, просто нямах търпение да имам деца, на които да я чета всяка вечер! Обожавам я! Това е новата ми любима книга с картинки и една от най-прекрасните в библиотеката ми!

И сега след като си позволих цял абзац с възклицателни изречения, присъщи на всяка тийнейджърка, редно е да започна отначало. Когато Нийл Геймън написа „За щастие, млякото“, целият англоезичен свят се побърка. Диви фенове си купуваха не едно, а цели две копия от книгата, които за щастие все пак бяха различни, за да могат да сравняват илюстрациите на американското (на Скоти Янг) и английското (на Крис Ридъл) издание. А аз само се надявах при нас да дойде по-красивото. :) „Студио Арт Лайн“ са просто прекрасни в изпълнението и адаптацията на българския текст към картинките! И толкова им благодаря!

От това, което съм видяла от Геймън, никак не е трудно да го харесваш. Всичко покрай него е леко и въздушно, малко странно, но тайно полепва, като разтопен шоколад по пръстите. И сега, като гледам предното изречение, на практика искам да кажа, че Нийл Геймън е аериран шоколад. Да, нямам нищо против, заставам зад думите си, може да бъда цитирана!


„За щастие, млякото“ е перфектната книжка за деца и възрастни. И тъй като съм от двете страни на „и“-то, официално я обичам. Седим си ние на пейката в парка, аз чета на глас и усмивката не слиза от лицето ми, а на няколко пъти спирах и да се похиля, защото има на какво. В общи линии това е история за един баща, който има задължението да се погрижи за двете си хлапета, докато майка им не си е вкъщи за няколко дни. И всичко върви по план, докато последните капки от млякото попадат в чая на таткото, а децата няма с какво да си напрявят зърнена закуска. От тук нататък си имаме работа с извънземни, динозаври, пирати и първобитни племена, вумпири и понита, въобще еклектика от събития, родени от пътуването във времето. Едновременно е нелепо и гениално!

Иска ми се всеки човек на планетата да има тази книжка! Е, добре де, преувеличих, но ми се ще много хора да я имат. Мисля, че всяко друго решение е грешка. Не зная как да я препоръчам повече, но Мила бе моята муза, тя ще успее. Ревюто на Блажев също е хубаво, така че ако те двамата не могат да ви убедят, то значи нямате душа!! ;)

вторник, 9 септември 2014 г.

"Изплези си езика", Ма Дзиен


Има една английска поговорка, която гласи "Curiosity killed the cat" („Любопитството убило котката.“). Винаги съм обичала как звучи, но винаги съм мразела смисъла и‘. Не може да се заклеймява така единствената движеща сила на света! И то като се използва любимото животно на половината човечество (Spoiler alert: аз не харесвам котки!). Но днес с чисто сърце мога да кажа, че котката беше ранена.

Когато взех в ръце „Изплези си езика“, умишлено нямах никаква информация за нея, освен че е била забранена в Китай. Тази забрана ме мотивира, мислех, че е поради политическа и историческа противоречивост. Така очаквах да понауча нещо, доставяйки си удоволствие от четенето на художествена литература. Това само може да означава, че съм станала твърде самоуверена в книжния си избор и трябва да се проконтролирам.

Освен това за съсипания ми сън и неудобството ми от четене на публично място виня много и Люба Халева. Мисля от тук нататък да я обвинявам активно за всичките ми книжни желания дошли от „Жанет 45“. :) Освен намагнетизиращата ме цветово корица, тя е подарила на всеки от разказите илюстрация, която не само ги допълва, а може да представлява разказ сама по себе си.

Но въобще не се залъгвайте! Това са 5 отвратителни* разказа. И не като литературна стойност, или пък като смислова такава. Просто разказват 5 истории, които все се надявах да са художествена измислица, истории, които не ми се иска хората да преживяват. И тъй като ... какво ли пък знае една малка глупачка за Тибет, тази представа много ми загорча. И не толкова, че да искам да я забравя.

Стилово Ма Дзиен много ми допадна. Някак лаконично и простичко ми говори за неща от друг свят. Разказва ми тези истории, които вървят по границите ми, все едно ми говори за това кого е видял снощи пред блока. Мисля, че само поднесени в подобна форма разказите можеха така да нахлуят в главата ми – първо тихо, а после да крещят. Точно тук намирам за редно да спомена преводача – Стефан Русинов, превел книгата от китайски. Съвсем случайно блога му „четох книга“ е сред тези, в които от време на време ходя, за да зачезна на другаде за малко.

Намирам за готино* „Предговор от автора за българските читатели“, трябва всички книги да имат такъв. Общо взето фен съм на рисковете, които предприе тази книга със съществото ми. Ако ви се правят експерименти или ви се потапя пръст в Тибетката действителност, възползвайте се! :)

P.S.: Моля, отидете и почетете при преводача! Този негов пост е важен за виждането!

P.S.*: Авторката на този пост фриволно си играе с думите „oтвтарително“ и „готино“, защото може! :D

събота, 6 септември 2014 г.

"Моето приключение в дивото", Черил Стрейд


Бях скептична, когато започнах „Моето приключение в дивото“ на Черил Стрейд – мемоар за 1800 километров преход по Тихоокеанския хребетен път. Определено не изглеждаше от нещата, които предпочитам обичайно. Но бях настроена приключенски и издателство „Вакон“ отговориха на желанието ми.

Това е първата книга на издателството, която държа в ръцете си и ми е много важно да отбележа какво удоволствие ми доставя това. Корицата има един матов, почти гумен завършек, тактилното усещане от който няма еквивалент. Освен това има french flaps, които по някаква причина адски ми допадат. По вътрешната страна на корицата има карта с маршрута и основните спирки, за които се говори в книгата. И въобще дори аромата допринася да я искам, независимо от жанровото несъвпадение с останалите в библиотеката ми.

Та скептицизмът, който усещах в началото, беше победен от повърхностната читателка в мен, която обича да държи книгите си и да не се спъва в правописните грешки из текста (тук няма нито една!!). Но да си призная съвсем откровено, ми беше трудно в началото, имах нужда от време за да свикна с мемоарния изказ. Трябваха ми едни 50 страници нагаждане и малко самопобутване. Много се радвам, че продължих въпреки това, защото после я довърших на екс! Изведнъж нещо се преобърна в мен и започнах да живея с пътешествието на една жена през Тихоокеанския хребетен път.

Ако трябва да избера една дума, която да описва мемоара на Черил Стрейд, то тя би била “катарзис”. Дори си мисля, че преди прочитането на „Моето приключение в дивото“ едва ли съм имала ясна представа за катарзиса, освен значението му в чисто лексикален смисъл. Черил Стрейд загубва майка си след кратък период на мъчително боледуване и изведнъж животът и‘ се разпада. Губи близката връзка с останалите членове на семейството си, съвсем съзнателно проваля брака си и накрая напълно изгубва себе си. Докато един ден не решава да поеме сама, без никакъв планинарски опит по Тихоокеанския хребетен път – туристическа пътека успоредна на западния бряг на Северна Америка. Останала сама със себе си и често погълната изключително от физическите трудности, тя си дава нов шанс.

Книгата води до самосъзерцание и мотивира по най-откровения начин, тъй като предоставя реален пример за жена, намерила дъното си, а след това открила сили да се изкачи на хиляди метри надморска височина по планините на Калифорния и Орегон, а и в живота си. Много мелодраматично ми идват изреченията този път, но наистина се вдъхнових от този преход.

Много ми допаднаха и второстепенните герои, колегите планинари. Можех живо да си представя всеки от хората, които срещаше Стрейд по пътя си. И към някои от тях успях да се привържа съвсем чистосърдечно.

Единственото, което ми липсваше в книгата, е малко снимков материал. Много щях да му се зарадвам. Ето тук намерих видео с разказа на Черил и снимки от личния и‘ архив.



Преди да започна да чета, разбрах, че тази зима ще излезе филм по книгата с Рийз Уидърспуун, а трейлърът му ме тласна още повече към четенето, защото успях да видя част от картините, за които четях. Любимо от целия преход ми е езерото Крейтър! (Толкова любимо, че когато гледах негови снимки, имах емоционален полусълзлив момент.)



Определено препоръчвам книгата, особено подходяща за онзи период, в който имате нужда да се намерите или да си се припомните, а аз нямам търпение за филма.


неделя, 24 август 2014 г.

"Обратната страна", Радостина А. Ангелова


Радостина Ангелова е име, с което ме запозна Мила. Заради нея имах удоволствието да прочета първите две книги на авторката ("Виенски апартамент" и "Имаго") и когато дойде време за третата, въобще не се поколебах. Дали защото я свързвам с прохладните вечери на летата или защото не е типичното ми четиво, авторката и книгите и‘ са ми много интересни.

"Обратната" страна разказва за кратък откъс от ежедневието на една жена и интернет споделянето му с един мъж. Всичко останало се обляга на писателската им суета, жонглирането с думи и значението им. Това, както може да се очаква, бе силният момент за мен. Аз не пропускам да говоря за това как обичам думите, но те често ми играят смотани детски игри. Е, тук думите са всичко, което имат двамата герои, а играта всеки я играе сам със себе си.

Радвам се, че най-сетне стигам до книга, която така умело и естествено да показва пътят на мисълта на една жена, вглъбяването в детайлите, тревогите, но и умението да се държи за себе си и избора, който е направила. Многократно изразът „женска работа“ беше стъпкван и оборван, защото всъщност всеки емоционално интелигентен човек е несигурен и уплашен от решенията, които трябва да вземе, никой не обича да бъде отхвърлян, нито да наранява, и на свой ред, всеки иска да бъде избран и обичан.

Имаше пасажи, които едва ли биха могли по-добре да изразят това, което съм опитвала да обясня в разговор с приятели относно начина, по който виждам отношенията между двама души. „… Всичко е само въпрос на думи. Думите произнесени от мъжа, омайват жената точно както нейните крака или гърди, в краен случай – очи, омайват мъжа. Завладяването зависи по-скоро от уменията на мъжа, отколкото от нивото на съпротива при жената.“ Любим ми беше диалогът с дядото с лукума! А всеки разказ сред диалозите на главните герои беше като порция от приказки, подарена на читателя, като да избяга не само от връзката между Ник и Джули, но и от вглъбеността в спомените за ситуацията от собствения си живот. Защото съм убедена, че дори и интернет любовите да не са житейска реалност за всеки, то непременно всички сме имали онази идеализирана фигура в живота си, която е задоволявала най-истинските ни нужди – да бъдем чути и разбрани, да бъдем важни и мислени.

Единственото, с което не бях ок, са въпросите. Не мисля, че не трябваше да ги има, напротив, въпросите са това, което прави потока на мисълта реален. Просто имам проблем със задаването на въпроси в литературата, защото се чувствам длъжна да ги отговоря, преди да съм се сетила, че не питат мен. :)

Непременно се спрете при Мила в "Аз чета", а и в "На по книга, две".

вторник, 19 август 2014 г.

Алея на книгата 2014


Тази година бях лоша блогърка специално за Алеята на книгата. Може да се каже, че пренебрегнах всякакви принципи за разнообразие и авантюризъм и се прибрах от последния ден с общ брой на книгите достатъчен за година напред. Но за това пък си изкарах прекрасно и си купих прелести, всяка от които ми се чете веднага.


Алеята на книгата тази година продължи от 1. до 10. Август. На 4. август отидох на Шатра №16 и не си тръгнах от там до последния ден. Не съм виновна! Отричам!! Въобще не е, защото там се помещава любимото ми издателство, нито защото там е най-готината група хора, занимаващи се с литература – не! Но каквото и да кажа, то няма да говори повече от ежедневното ми безпредметно висене и кръжене около морския дом на „Жанет 45“, „Deja Book“ и „Парадокс“, така че ще им помахам блогово и ще продължа нататък! :)

На 3. август имах удоволствието да се видя с Елена Щерева и Николай Янков на Варненското представяне на книгата „Прах от нозете“. Няма по-щастлив момент за един читател от този, когато разбира, че четивните му впечатления съвпадат с реални, многоизмерни, цветни и усмихнати хора. Ели и Ники говореха увлекателно както за Индия, така и за писането и емоциите им около книгата. А както не веднъж съм казвала, най-любимото ми нещо е, когато хората говорят със страст за интересите си! Магия е да ги слушаш! Много щастлива останах, като разбрах, че съм напипала вибрациите на книгата, дори без да го осмислям през цялото време. А слушайки за контекста, от който идват разказите, ме накара да мисля за тях отново и отново месец след прочита им.


Другото събитие, на което успях да погостувам, беше представянето на стихосбирката на Иван Ланджев - „Ние според мансардата“. Бяхме в тесен кръг, някак интимно, като у дома. Мила откри четенето, което отбелязва първия път, в който я виждам да го прави и ми беше уютно и правилно! :)


Останалото бе двойно по-голямата от миналата година купчина с книги, която прибрах у нас! Щастлива съм! :)


1. „Теория за материята и светлината“ – Андрю Портър
2. „Едно сомбреро пада от небето“, „Чудовището Хоклайн“ – Ричърд Бротиган
3. „Тайните оръжия“ – Хулио Кортасар
4. „Създания от време“ – Рут Озеки
5. „Ние според мансардата“ – Иван Ланджев
6. „Изплези си езика“ – Ма Дзиен
7. „Мидълсекс“ – Джефри Юдженидис
8. „Прекрасните творения небесни“ – Динау Менгесту
9. „Обратната страна“ – Радостина Ангелов
10. „Събрани съчинения (и други разкази)“ – Аугусто Монтеросо
11. „Фирмин“ – Сам Савидж
12. „Зелени сенки, бял кит“ – Рей Бредбъри
13. „Приказки колкото усмивка“ – Джани Родари
14. „На изток от запада“ – Мирослав Пенков
15. „Лятна детективска история с таралеж“ – Деян Копчев
16. „Моето приключение в дивото“ – Черил Стрейд
17. „Великолепната жена“ – Греъм Симсън

Миналогодишните емоции от Алея на книгата 2013

събота, 16 август 2014 г.

"Ние според мансардата", Иван Ланджев


Загорих си лука! Може да звучи битово, но за мен е от онези ежедневни стихове, които се носят между стените на апартамента, провират се в косите докато спиш и ти носят доволство, че думите си принадлежат по най-правилния начин, когато минават пред очите в дома си между две корици. Четях, а той загаряше и днес бих казала „...критикът в мен не спря да ръкопляска.“

Аз не чета поезия, така че мнението ми едва ли означава нещо, но имам три стихосбирки в личната си книжна колекция и две от тях са на Иван Ланджев. В поезията му има истории, по-истински от кафето сутрин и от преждевременното заспиване над книгата вечер. Четейки, без да исках се усмихвах постоянно, с онази усмивка, полу-сантиментална, полу-саможива, която казва „била съм там, това съм го видяла“.

Обичам „Ние според мансардата“, заради всичко, което представлява, но най-вече защото я чувствам близка, лична и въпреки това нова и увлекателна всеки път. И само се надявам дано не и‘ омръзна, че да си отиде от мен...


Имах удоволствието да присъствам на представянето на стихосбирката във Варна по време на Алеята на книгата тази година. И основното, което ми се ще да отбележа е, че да чуеш автора сам да чете стиховете си е цяла нова вселена. То може да е, защото обичам да ми четат, или пък защото всеки прочит дава друг живот на думите, но поезията трябва да се слуша, да се случва според мен.

Та така ми се случи и Ланджев, и неговата „Ние според мансардата“.

Не ще кажа нищо за корицата, освен Люба Халева. <3

Не ще говоря и за структурата на стихосбирката, защото откриването и интерпретирането и‘ ми доставиха допълнително четивно удоволствие, което не бих откраднала от никого.

Общо взето нищо няма да кажа, освен че си имам нова любима книжна емоция.

неделя, 3 август 2014 г.

"Синдер" (Книга първа от "Лунните хроники"), Мариса Мейър


Никой не е защитен от едни или други четива, особено ако си ги причини сам!

Срам ме е да си призная, но преди няколко дни се зарибих по тийнейджърска поредица, междупланетарна (по-скоро Земно-Лунна) фантастика от преразказани класически приказки или с 2 думи „Лунните хроники“. Което е интересно, защото аз не обичам поредици и затова не ги започвам, как си го позволих, нямам идея, но сега само чакам да се сдобия с втора и трета част, и после ще трябва да чакам и четвърта и пета да излязат май, и въобще защо?!
Но такова е положението.

За „Лунните хроники“ на Мариса Мейър съм чувала доста неща. След което видях, че „Егмонт“ ги издава и на български и на всичкото отгоре статуса им в Goodreads е повече от 4 звезди. Но всичко това нямаше да е от голямо значение, ако не бях си купила тази първа част – „Синдер“.

И когато най-сетне се реших да я похвана, стана забавно. Започва доста сладникаво и очевидно. И чета и се чудя защо това лято така ми се четат детски книги. Обаче изведнъж бях оплетена. Мисля, че най-големият позитив на книгата е идеята на авторката за трактовка на класически приказни герои. Сякаш един от мотивите ми да продължа беше, за да видя как ще да го е измислила пък това.

В първата част - „Синдер“, главната героиня е механик киборг с първообраз Пепеляшка и е толкова яко!! (това е изречение, което никога не бих очаквала да напиша) Живее в Нов Пекин след Четвъртата Световна Война и изведнъж започват да и’ се случват житейски поврати, след като Императорът инкогнито и’ носи андроид за поправка. За сюжета няма да кажа повече, за да не спойлна, макар че намерих по-едрите събития за предсказуеми. Това обаче никак не намали удоволствието ми, когато ги виждах да се случват. Единия път откровено изпищях! (не силно, нито от изненада, а с малък писък на доволство)

Отдавна не се бях толкова забавлявала със собственото си сюжетно ангажиране. Спомних си емоцията от това да четеш, защото си завладян от историята. От едно известно време насам предпочитам да чета книги, заради начина, по който са написани, заради развитието на героите, заради интерес към даден похват на писане. Чета за да се търся, понякога да се намирам. Но отдавна не бях чела чисто и просто, за да ми е развлекателно.

Освен това намирам за ползотворно и градивно да има подобен тип фантастична поредица с предимно женски герои, които са badass и участват пряко в благоденствието на света. Тъй като това не е жанра, в който се подвизавам често, а особено в последните години, признавам, че може да не е новост, но за мен определено е!

Ако трябва да опиша най-ясно емоцията, която получих от четенето на „Синдер“, е все едно четях комикс, но сама рисувах картинките. И тъй като отдавна не съм чела комикс, душата ми се изпълни по онзи комиксов, нърдово-героичен начин.

Не зная как ще продължи поредицата, но съм чувала, че става по-добра. Така че нямам търпение. Освен това ми се ще да отбележа, че „Егмонт“ отново са събрали едно много физически приятно за четене издание, за което благодаря!

Ако това лято ви се чете нещо леко, бързо, приключенско, с по-скоро момичешка насоченост, това е! Аз съм се качила на влакчето вече! :)

понеделник, 28 юли 2014 г.

"Дивата природа", Белослава Димитрова

*декорация от Християна Войчева

Нали все разправям как нищо не вдявам от поезия и затова отбягвам да говоря за нея. Ми да де, ама понякога искам да имам поетично мнение, все пак и аз като всяка 14 годишна съм писала „стихове“.

Ако сте читател и сте българин, е невъзможно да не сте чували за издателство Deja Book – рожба на Христо Блажев и Благой Иванов. Ако не сте, може би живеете под камък, в пещера, или поне в необитавано погранично или планинско село, определено сте без интернет и тогава нямам идея как четете този блог, а още по малко как запълвате половината от времето си. Та от Deja Book вече имат 4 заглавия, 3 от които на български автори - усетете приключенския дух! Всичко е чудесно, а аз тъкмо решавам да чета поезия!

Защо ли обаче „Дивата природа“ на Белослава Димитрова е книгата, за която най-малко чух?! Аз сега ще се погрижа! ;)

Нека започнем, както си му е реда, с корицата – ВИЖТЕ ТАЗИ КОРИЦА!!!! Кой я е правил?! Стоян Атанасов с фрагмент от рисунка на Ф. Х. Гос. Стояне, искам корицата ти на плакат за всяка моя стая някога, за кухнята на бъдещия ми дом със сигурност! (моля за извинение за фамилианиченето, когато се развълнувам, така правя)

Сега поезията. Идеята на Белослава Димитрова много ми допадна още като чух за нея. Словосъчетанието „концептуална стихосбирка“ беше неизменна част от всяка статия из Интернет и макар да знаех какво означава, исках да видя концепцията впрегната в действие. Еволюцията е от моята група теми на вълнение, особено с оглед факта, че когато не чета книги, изучавам последното стъпало на антропогенезата. От тук нататък всеки с трактовката си. Това и‘ е хубаво на поезията, че може да те побърка от разнообразни прочити.

Естествено, в никой случай нямам амбиции да съм разбрала посланието на авторката, но определено стихосбирката и‘ ще се препрочита, и в някой от прочитите току виж съм попаднала на нейния. Обичам да се лутам!

Любими в началото са ми „Косатка“, „Влечуго“ и „Павиан“ заради мои си подбуди! Сигурна съм, че ще се променят, че следващия път ще са различни. Кои са вашите любими?!

неделя, 27 юли 2014 г.

"Още по-голямото приключение на малкото таласъмче", Никола Райков


Спомняте ли си „Голямото приключение на малкото таласъмче“ от миналото лято?! Беше супер готино и супер приключенско! Е, този юли държа в ръцете си „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче“ и е по-супер готино и по-супер приключенско.

Статусът ми на не-4-годишна и не-майка е далеч от промяната, но пък съм толкова здраво вклинена между двете таргетни групи, че сама представлявам трета. Всичко, което харесвам в писането на Никола Райков от първата част на приключението, го има и тук, но е повече. Съвсем откровено съм се смяла с глас. Не зная какво говори това за мен, но мисля, че говори, че съм супер яка!! Благодаря!

В „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче“ се срещаме с много порасналото таласъмче една седмица след предишното му приключение и мисля, че тук е моментът да спомена колко гениално по детски е представена концепцията за време в книжката, защото само някой, който току що е преживял приключение, може да оцени колко дълго време е една безприключенска седмица.

Ако трябва да посоча основна разлика между първата и втората книжка, тя би била в постигнатите цели. „Голямото приключение...“ имаше някак по-възпитателна роля, занимаваше се с добро и лошо, правилно и неправилно, без разбира се да назидава. „Още по-голямото приключение...“ намирам за по-обучителна. Все едно таласъмчето, също както всяко дете, е преминало във възрастта, в която „защо“ е най-любимата въпросителна думичка.


Главният ни герой още в първа глава губи дома си заради есенни наводнения и тръгва да си търси нов. И така получава възможността да обиколи света, да се срещне с различни животни със странни професии и занимания, да не говорим за локациите им.

- Извинете, Вие от коя локация сте мигрирали?
- Не сме миг, миг, ...гримирали, а долетяхме – обясни му Таласъмчо.
- Да, и не от локация, а от вкъщи – дообясни му щъркелът.

Да, камилата съвсем очаквано ми е сред любимците, защото носи очила. Абсолютно предсказуема съм станала.


Та така, приключенствам си с тази книга-игра ежедневно! Даже онази вечер прочетохме една приказка със сестра ми. И тя не е на 4, по-скоро на 16, и се забавлявахме плътно около полунощ. :) Останаха ми още няколко недовършени края, но си ги пестя, защото в мрачните дни на страховито настъпващата зрелост ще има остра нужда от таласъмски приключения!!


И ако аз не мога да ви убедя, че това е върховна детска книга, може би „Националното отличие за НАЙ-ДОБЪР ДЕТСКИ ФАНТАСТ ЗА 2013 - 2014 г.“, присъдено на Никола Райков, може да направи нещо за вас, но хлапетата и барабар Станислава с тях, са фенове отдавна. ;)

Ето тук за всичко: prikazka-igra.com

P.S.: Моля, нека се отбележи колко съм отдадена в сгъването на вестник за моряшки приключения!! :))

понеделник, 21 юли 2014 г.

"Червеният знак на храбростта", Стивън Крейн


Най-обичам да обменям книжни впечатления с приятели. След като прочетох „Сбогом на оръжията“, с Криси-Крис си говорихме за военната литература и за впечатленията ни от едни и други заглавия в раздел модерна класика. На другия ден той ми носи малко червено книжле, стотина страници и аз съм готова за четене.

„Червеният знак на храбростта“ на Стивън Крейн е личният разказ на едно момче, оказало се на война. В книгата става дума за гражданската война в Америка, но без самите политически или морални обстоятелства да съществуват на практика в разказа. Един вид можеше да е коя да е друга война, напълно съм сигурна. Събитията и бойното поле са описани толкова пулсиращо, че все едно бях част от полка (макар че както знаем, ако бях, щях да съм първата загинала и ариведерчи на останалите 100 от 130 страници). Можех да докосна падналите в битката, да ги видя как предсмъртно се гърчат, а после изведнъж да се изгубя в пушечен дим. А още по-впечатляващото е, че авторът дори не е стъпвал на боийното поле, не само – дори не е бил роден!!

Главният персонаж – Младокът остро напомня на Хамлет, попаднал в друго време. Въпросът „Да бъдеш или не“, псевдогероизмът, превръщането на момчето в мъж са теми, които ме бяха сграбчили дори когато не четях книгата, или похващах други. Вътрешната борба на героя на моменти ме изнервяше заради страх и нерешителност, но после ми напомняше, че никой не иска да умре, особено от плоска храброст, без идеалите на идеята, в която се е вкопчил.

За прочелите книгата, най-любимият ми момент е в горския храм – приседналият войник и мравките. Буквални тръпки, не само фиктивни пробягаха по кожата ми. А какво по-хубаво от това книга да те кара да изпитваш реални фезически усещания.

Скоро попаднах на няколко коментара, които ме наведоха на мисълта, че това е една от онези мразени книги в САЩ, защото се преподава и свръханализира в неадекватна възраст. Затова ми бе много интересно как бих подходила, четейки извън средата. Беше забавно с това на ум.

Криси-Крис ми даде да прочета няколко стихотворения от Стивън Крейн, които ми се сториха страхотни, макар да не съм много по поезията. Така че може да посегна скоро и към тях. Има вариант да съм много впечатлена, така че отварям вратите в тая посока. Ето пример за да се облегна на него наесен. :)



петък, 4 юли 2014 г.

"Прах от нозете", Николай Янков и Елена Щерева


„Прах от нозете“ на Елена Щерева и Николай Янков ме заинтригува бързо. Харесвам млади инициативни хора, които държат прозорците на къщата си за ум отворени. А от това, което научих за тях, ми се сториха точно такива. Нямах търпение да прочета разказите, които са събрали в кокетното оранжево сборниче.

И докато съм на кокетна вълна, нека само за момент отбележа колко прекрасно изглежда тази книга. Мисля, че имам нова любов, майсторяща корици, в лицето на Люба Халева, защото съм си избрала още 2-3 книжки и по прекрасно стечение на книжни бизнес и любителски обстоятелства изглеждат страхотно, и какво се оказва, Люба Халева е майсторът!! :)

Да се върна отново на „Прах от нозете“. В сборника има 9 разказа с имена на цветове. Останах крайно изненадана как цвета на разказа идеално съвпадна с чувствата, които той оставяше в мен. Все едно гледах случващото се през модерните филтри, с които снимат the kids these days. Съвсем по индийски двамата българи ми разказаха едни универсални истории. Защото си мисля, че ако извадим индийските имена и някой и друг религиозен мотив, хората по страниците можеха да са всеки от нас.

Определено намирам този сборник за лятно четиво. Има разкази за меланхолията с кафето сутрин или за прохладния сумрак вечер, има истории за плажа (ако това са вкусове, които залягат в лятното ви ежедневие). Богатство от аромати, вкусове, история, религия. Най-много ми хареса зеленият мечешки разказ. Определено беше много мой тип, седна си спокойно където му е мястото у мен! А намерих края на виолетовия за изненадващ и трогателен.

Изводите от палитрата не бяха изцяло в моята философия, но ми беше интересно да гледам сблъсъка на два свята, който върви из книгата. Сигурна съм обаче, че доста хора ще намерят истини по вкуса си. Мисля, че можеше и без „Писмото към читателя“ накрая, защото последният бял разказ беше много красив сам по себе си. От друга страна намирам за приятно, когато авторът иска да ти каже още нещо от сбе си, със себе си.

Общо взето това е един чудесен сборник от двама много вдъхновяващи ме, който достойно продължава подетото начинание „Това лято ми се четат разкази!“.

Предлагам да посетите и блога на Николай и Елена: elenikindia.blogspot.com

събота, 28 юни 2014 г.

"Моята орис", Паринуш Сании


Много обичам да чета през лятото. Има една такава магия, която се случва с всяка похваната книга – все едно думите и‘ ми действат по-силно. През последната седмица бях завладяна от „Моята орис“ на Паринуш Сании, така както въобще не очаквах. Известно е, че поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“ си има ценно място във въображаемата ми библиотека, но корицата на Люба Халева много допринесе за желанието ми да прочета тази книга. После научих, че преводът е направо от персийски, което за мен си е висш пилотаж на Людмила Янева. Но какво ли разбирам аз от корици и преводи!

Който ме познава, знае, че със съдбата не сме в добри отношения. Един вид аз не вярвам, че съществува, тя се прави, че не ме забелязва и така поддържаме един пасивно-агресивен мир по между си. Но виж, колко омагьосана бях от съдбата на Масуме, героинята, чийто живот проследява книгата от ученическите и‘ години, до онази приятна улегнала възраст, в която всеки се надява, че постигнал нещо в живота си. В този роман постоянно нещо се случва и е за хиляди неща. Тъкмо си помислиш, че става дума за културата и традициите на място, което едва ли някога ще посетиш и ето, че вече си говорим за хард-кор комунизъм. Но преди всичко мисля, че тази книга беше за децата. Най-истински се разкъсваше сърцето ми когато виждах през какви удари минават децата на Масуме и как типично по детски с гордост и плам се справят, и колко малко им е нужно, за да са щастливи. Но то е може би защото много обичам деца и защото смятам, че те са най-мощната популация от хора.

В началото романът може да се стори малко мелодраматичен и сапунлив, но всеки, който е бил 16 годишно момиче, знае за какво става дума. Носталгията по училищните години никога не си отива напълно. По-интерестното е как е построена „Моята орис“ – с житейското израстване на героинята се променя някак и начина на повествованието, наивитетът се сменя с надежда, а после с разум, с борба и улегналост, гласът на разказа е друг. Хареса ми как цялата книга се развива в политическите промени на Иран, но макар толерантна и активна, нашето момиче не се подлъгва по чужди идеологии и не предава себе си, независимо дали е на пиадестал или в немилост.

Феминизмът напоследък е много модерен, но ми се ще да избягам от половото разделение, защото вярвам, че свободата е за всеки. Затова ще съм повърхностна и ще кажа, че намирах Хамид за много секси, по онзи Хемингуейски начин.

Най-силният момент за мен бе, когато Шахрзад беше отседнала в дома на Масуме и най-вече когато трябваше да се раздели с детето, което бе обикнала за кратко време, тогава със сигурност чух сърдечно мускулно влакно да се откъсва в гърдите ми.

И завършам с една част от стихотворение на Форуг Фаррохзад от книгата, което адски много ми хареса и вярвам, че преводът му е страхотен!

...
Каква височина, какъв ти връх?
Приютете ме вие,
Трептящи светлини на недоверчиви домове,
По чиито покриви сушат се дрехи в редове
В обятията на благоуханен дим.
...

четвъртък, 19 юни 2014 г.

"Любовникът", Маргьорит Дюрас


Миналия месец ходихме до Тюленово с една наша френска позната от скоро. На връщщане в колата се заприказвахме за литература и аз я помолих да ми каже някой популярен френски автор от модерните класици, който бих имала шанс да прочета на български. Като се замислих освен „Климати“ на Мороа и един стар сборник с френски разкази, опитът ми с френската литература беше повече от мъглив. Оказа се, че тъкмо по това време тя правеше презентация, за да представи на работното си място „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас и ми поразказа някои неща за книгата, точно колкото да възбуди интереса ми. Аз на свой ред бях сигурна, че съм виждала заглавието вкъщи. И воала!

Романът на Маргьорит Дюрас въобще не е това, което си мислех, че ще чета. В стотина страници авторката е разказала за съществуването си в дисфункционално семейство (направих справка-терминът съществува и на български!). За мен тази част беше доста по-интересна и важна с оглед контекста на развоя на събитията. Болката, с която героинята се връща отново и отново към разкази за биполярната си майка с открит афинитет към първородния и‘ син, оказал се абсолютна отрепка, ми стягаше душата на възел. Цялата книга е една емоционална люлка – от силната обич към тази луда майка, през безразличието към ежедневието, до силната омраза към големия брат. И ето, че се появява този богат и влюбен до полуда в нея китаец. И пряко всичко тя му позволява да е негова, само за малко, за да избягат и да се скрият един в друг.

Бях много завладяна от тази книга. Какво ми направи?! Разказът се води от първо, от второ, от трето лице, като събирани писма, картички и снимки, за да се построи репродукция на миналото. Но беше само думи. Един разказ за едно тъжно момиче, което иска да избяга и да бъде писателка.

Предразсъдъците са ми запазена марка. Обичам да говоря за тях и против тях, да ги разбирам или отхвърлям, да се самоосъждам, че ги имам или да съм горда, че отсъстват. Предразсъдъците са част от природата на човека и са ми много интересни, защото често са ме хвърляли в противоречие със самата мене си. И ето я тази книга изтъкана от предразсъдъци, която влезе в сърцето ми – бяло френско петнадесет годишно момиче, китаец, гонещ тридесетте, луда майка и начална учителка, любим брат и омразен такъв, богатство и бедност. Сега образът на момичето с мъжката филцова шапка и старата безформена рокля ми е понятен, близък и болката ни е обща – „Много скоро в живота ми стана твърде късно.“

сряда, 11 юни 2014 г.

"Какво искаш от мен, Любов?", Мануел Ривас


Били ли сте при Зори!? Аз се спирам там от време на време и винаги си тръгвам с по нещо красиво, загнездено в мен. Последния път като бях там, без да искам увеличих списъка си за четене с няколко заглавия, едно от които беше „Какво искаш от мен, Любов?“ на Мануел Ривас. Почти веднага си я намерих и чак ме е яд, че преди няколко дни започнах да я чета. Трябвало е да я прочета веднага! Имала съм нужда от тази горчива прегръдка от думи.

Книгата е сборник с разкази и представлява точно това, което изобразява корицата и'. Невероятно е да уловиш атмосферата на едно произведение с едно изображение, особено на 16 произведения!! (така де, разказите са 16) Яна Левиева се е справила умопомрачително! Това официално е една от любимите ми корици в библиотеката ми.

И когато препоръката, която те е довела до една книга, и корицата и' са на такова високо ниво, е... да речем, че бях склонна да направя малък компромис що се онася до съдържанието, един вид очаквах книгата да е добра, но не очаквах да стане книгата, която да ми напомни любовта ми към краткия разказ и да ме накара да поискам всички сборници с разкази. Иии въобще не очаквах да търся със свито сърце дали има преведено на български нещо друго от автора Мануел Ривас. (spoiler alert – има!!)

Разказите са толкова различни и все пак сякаш са затворени под един стъклен похлупак и съжителстват в мир и привързаност в тежкия въздух на жега, създавана от носталгия и меланхолия. Все едно са стара снимка, намерена на бит пазар, но на нея някой седи и гледа съвременен латионамерикански сериал. (добре де, такъв от '90, това все още е моята представа за съвременност, освен това '90 са ми любими) Харесвам всеки от тях и бих ги препрочитала отново и отново. Носят ми някакво усещане извън самите себе си. Бих могла да го обясня само с усещането, което си представям да ми донесе Куба, ако някой ден мога да си позволя да стигна до там. Всичко е странно, ясно е, че умея да си създавам връзки с книгите си! Изкуство си е!!

Най-любими са ми „Езикът на пеперудите“, „Саксофон в мъглата“, „Млекарката на Вермеер“, „Карминя“, „Огромното гробище в Хавана“, „Бяло цвете за прилепите“! И да, зная че изброих половиния сборник, но наистина адски ми хареса. Така че нямам търпение да ми кажете, кои са вашите любими разкази, защото ако обичате този формат на писане, ще сте луди да пропуснете тази книга!! Е, не луди-луди. Просто я препоръчвам, това ми беше мисълта...

Зори, много ти благодаря! (ще дойда и при теб да ти благодаря!!) :)

петък, 30 май 2014 г.

"Човекът, който обичаше кучетата", Леонардо Падура


Никога няма да зная как да пиша за „Човекът, който обичаше кучетата“ на Леонардо Падура. Отдадох и' два месеца (знаете колко бавно чета) и всичката си книжна и житейска страст. И определено от тук нататък ще я смятам за една от важните книги, които съм прочела през живота си!

Може би е редно да започна с това, че не обичам историческа литература. Но тези почти 900 страници, които "Жанет 45" с "Кубинската поредица" бяха събрали и съединили така изящно и деликатно, не можех да откажа. Бяха като книжен наркотик. Нито за момент не бях отегчена. Всъщност бях толкова завладяна, че чак си се ядосвах. Може би фактът, че бях профан в повечето от нещата, за които четях, направо ме хвърли в някоя глуха уличка на смесицата между фикция и реалност, в която не участвам, но към която се оказа, че тая особени чувства.

Редно е да отбележа необяснимата си носталгия по комунизма. Един детски наивитет за всичко случило се и последиците от него ме преследват, без да зная обаянието на идеологиите или мъката по разрухата им. Ето защо Леонардо Падура ме завладя така. И той, и героите му, и тези, които ги е имало, и тези, които са забравени.

За история няма да говоря, редно е краставичаря да си познава краставиците, а студентката да си прави само сандвичи с тях. Ще ми се обаче да поговоря за това какво стори с ума ми Падура. А именно - направи всичко истинско. За тези 2 месеца, аз познавах героите му, живях с тях, понякога дори умирах по малко с тях. Очаквах да заема позиция, да избера страна. Облягала съм се на въздушни кули. В средата на книгата едновременно харесвах и мразех и двете страни. Но най-много ги съжалявах за убитите им надежди, защото знаех, че всяка от тях се е борила с грозни средства за идеала. А аз самата няма да спра никога да се възхищавам на хората с идеали! А още повече на автори, които успяват да разцепят лявата от дясната ми мозъчна хемисфера!!

Не спирах да препоръчвам „Човекът, който обичаше кучетата“ на всички, напълно съзнаваща, че не е четиво за всеки! Разказвах на всеослушание дребни истории, предмет на иронията (историята за хотел „Москва“ ми е най-любима). Търсех обяснения от приятелите си, запознати с въпроса. Исках истини, защото изпитвах съчувствие, което не е отредено за политиката и извращаването и'.

Но това, което ми влезе под кожата, беше „човекът, който обичаше кучетата“. В тези четри думи е събирателната брънка между Троцки, Рамон и Иван, с тях се описва всичко, което представлява живота им, така еднакъв, но сложен в три различни контекста. И ако вярвах в съдбата, щях да съм много разочарована, как ги е прецакала, но намирам за нечестно да не им дам заслуга за борбата, която са сътворили, всеки в собствения си контекст.

„Войната на живот и смърт вече не се водеше срещу опозицията, а срещу историята.“

„Привлекателната, но чисто теоретична мечта за всеобщо равенство се е превърнала в най-страшния авторитарен кошмар в историята от мига, в който е била приложена в практиката, която с право е схващана (особено в този случай) като единствен критерий за истинност. Marx dixit.“

И така в едно изречение всичко което съм мислела за идеологиите и прилагането им, бе казано. Обичам тази книга! Защото бе постижение, изненада и вдъхновение за мен. И много ми се ще да се чете, защото дори и да избягам от разказа и историята, майсторството на Падура като писател не успя да се изплъзне от литературния ми авантюризъм.

И защото едва ли казах нещо съществено, щe посмея да посмигна на запознатите ;)


И ако аз не съм успяла да ви убедя, че тази книга трябва да се прочете, ето другите блогове, които през тези 2 месеца писаха за книгата:
Книгозавър
Ловци на книги
Книголандия
lammothsblog
Изумен
lovebigbooks

събота, 29 март 2014 г.

"Жената жерав", Патрик Нес


Все още не съм писала за „Жената жерав“ на Патрик Нес. Това може да има общо с факта, че изкарах първите два месеца на годината без Адската Машина, или пък защото нямам много въодушевление, което да споделя, но много ми се ще да е първото. Много исках да обичам тази книга. Ще разкажа за всички очаквания, които имах към нея, а после за тези, които срещнах.

Когато научих за „Жената Жерав“, все още нямаше вариант, в който да я четем на български, но идеята адски ми беще допаднала, защото ми напомняше за детството. Сега ще се обясня. Патрик Нес се е обвързал с един много красив японски мит, в който накратко един мъж спасява живота на жерав, след което птицата се връща като жена и помага в живота на спасителя си, а после си отива завинаги от него. (митът го има в различни варианти из Интернет, може да се прочете) Като бях малка, бях гледала един филм, на който много плаках, като се замисля, може би е първият филм в живота ми (след „Ариел“, не зная там какво ми беше станало), на който съм плакала. Не помня как се казваше, но ставаше дума за жена-тюлен, която бива взета и отведена от един рибар да живее в рибарската му колиба, но морето винаги и‘ липсва и накрая тя си отива, макар да го обича, защото морето е домът и‘. (така го помня) Този филм е изгорил дупка там където се намират невроните ми за чувстване като дете и затова цял живот преследвам несъзнателно драмата. :) Та този мит ми допадна и нямах търпение да разбера какво е и защо е!

Много кратко време след това „Студио Арт Лайн“ обявиха, че ще издадат тази книга и ме представиха на най-красивата корица, съществувала някога! И тук вече очакванията ми станаха извънземни, което разбира се на никого не помогна. Първо защото я чаках толкова дълго, че се уморих от чакане, второ защото съм отвратителна, когато нещо ми харесва. И най-накрая дойде моментът, в който държах „Жената жерав“ в ръце и вече не издържах.

На живо това произведение на изкуството създаваше буря у мен, която не можех да укротя. Не съм сигурна, че въздухът в гърдите ми влизаше по правилния начин. И изведнъж вече не исках да я чета, исках само да я гледам, да я докосвам. Беше четивен ад! Но от издателството не се въздържаха само с черната корица с хартиения жерав, не! Под нея се намираше най-приказната картина, която след като си прочел книгата е единственото, което има смисъл. (запетайките в изречението са смутени, но се притеснявам да ги умножа) Моите дълбоки благодарности към Стоян Атанасов, за това, което ми причини с работата си!


Какво стана после обаче. Четох я твърде дълго, твърде бавно, с големи паузи. Това някак прецака нещата. Харесах книгата, но не ми е толкова любима, каолкото очаквах. Разбира се, Нес пише много красиво. Нали сме си говорили вече за неащата, които си искал да кажеш, но някой друг го е свършил вместо теб и то стотици пъти по-добре. Митът е изящно инкорпориран в една настояща история с приказен облик. Героите са изключително реални, както ми изглежда. Въобще всичко е прекрасно, но не е изключително. И това му е единственият проблем май. Имам усещането, че трябва да повторя, да си отделя време за „Жената Жерав“ и да и‘ дам, каквото заслужава. Ще го имам предвад!

четвъртък, 20 март 2014 г.

"Сбогом на оръжията", Ърнест Хемингуей


ВНИМАНИЕ! Следва публикация съдържаща негативни настроения и черна субстанция, извадена от дълбините на душата на авторката! Да се чете под родителски контрол, или от читатели с наличие на мнение и правилна оценка за изказано такова. Да не се очаква качествен обзор на класика от 20. век.

Най-сетне приключих със „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей. И о, Ърнест! Защо ме измъчи така?? Мислех, че се харесваме. Знае се, че обичам да съм позитивна що се отнася до книгите, които чета, най-малкото защото по това какви книги избирам, съдя за човека, който успявам да бъда. Но Хемингуей ме излъга с тази... и имам да кажа няколко неприятни неща за нея. Но преди това искам да заявя, че „За кого бие камбаната“ за мен е гениална и все още имам вяра в Хемингуей и го харесвам. Освен това изданието на Народна култура от 1979 е прекрасно на външен вид и аромат.

ВНИМАНИЕ! От тук следва критиката ми към велик писател без спирка и цензура. Моля лесно обидчивите да не четат! И тези, на които това е любимата книга!

Близо месец чета по-малко от 300 страници и всеки път се проклинам, че си го причинявам. Честно, имам чувството, че Хемингуей е бил в безпаричен момент и се е решил да напише поръчков розов роман в контекста на война. Исках да повръщам абсолютно всеки път, когато четях диалозите с главната героиня, мис Баркли. Защо съществуваш, мис Баркли?! Да си призная, може би основният ми проблем с книгата беше тя. Въобще не възразявах да чета за група мъже на война. Беше ми интересно, типично Хемингуейско, особено в частта след връщането му на фронта. Но не, 200 от 300 страници трябваше да разказват за най-отвратителната героиня в историята на литературата и абсолютно тъпо прекараното време с нея. Да, бихме могли да предположим, че Хемингуей е виновен – не познава жени, не може да пише жени и т.н. Не зная така ли е. Зная само, че мис Баркли е плоска, безхарактерна, което комбинирано с егоцентризма и‘ (макар да се опитва да го прикрие в „грижи“ за мъжа си) я прави непоносима за четене. И най-лошото е, че зная, че такива жени съществуват в действителност, а това някак си отнема от вината на Хемингуей. Мразя я! Буквално я мразя! Един ден толкова ме ядоса, че разказвах на приятели колко е абсурдна и не в хубавия смисъл. В онзи смисъл на нелепа!

И през цялото време си казвах „Издръж! Сигурно краят ще е драматичен и ще си заслужава.“ Не си заслужаваше!! Как може да пишеш цял роман за най-празната героиня и после да и‘ дадеш адски наситен от драма финал, червени завеси, аплаузи! Не може така. Вместо да се зарадвам, че най-сетне се случва нещо, че събитията следват един или друг ход на съдбата дрън-дрън, символизъм дрън-дрън, аз само се ядосах, че подобни събития ми отнемат правото да мразя отявлено мис Баркли. После се сетих че имам каквито си поискам права!

Съжалявам, че си го причиних и съжалявам, че този път Хемингуей не можа да го направи за мен. Както става ясно не препоръчвам тази книга, хванете каквото и да е друго на Хемингуей според мен!!

събота, 15 март 2014 г.

"Хайде всички да убием Констанс", Рей Бредбъри


„Хайде всички да убием Констанс” на Рей Бредбъри ми е подарък от Мия. (за тези, които се чудят, Мия е най-прекрасният човек) Бредбъри е един от любимите ми писатели, а отдавна не бях чела нищо негово. Сега съм се заредила и с „Нещо зло се задава”, с което ще съм прочела всичките му романи, до колкото ми е известно. Събитие, което ме натъжава и окрилява едновременно.

Още от началото казвам, че „Хайде всички да убием Констанс”, е продължение на „Смъртта е занимание самотно” и „Гробище за лунатици”, което за едни може да не означава нищо, а за мен е всичко. Първо защото „Смъртта е занимание самотно” е една от любимите ми Бредбърови книги, второ защото според мен, ако не познаваш онзи стар и бляскав Холивуд, няма как по друг начин, освен чрез поредицата книги да усетиш носталгията по него. Така че за всеки неуспял да се наслади на „Хайде всички да убием Констанс” предлагам да се поразходи назад във времето.

Плавен преход – всъщност именно това е героят на пиадестал в романа – Времето. А имам приятното усещане, че това е и отпорна точка за всичко писано от Бредбъри, може би той всъщност е насадил тайната ми страст по часовниците и неспазването им. В „Хайде всички да убием Констанс” отново се появявят любимата двойка - твърде чувствителният безименен писател и бягащият от отговорност детектив Кръмли. И естествено Констанс Ратиган, която има притегателна сила на цяла планета със средно голям размер. Другото е детска игра на живот и смърт. Чете се бързо, леко. Бях завладяна от носталгия по време, в което не съм живяла и по град, който никога няма да познавам. Това го могат малко, но Бредбъри винаги е сред тях!!

Oще по-хубавото на книгата е, че освен, че ме запрати из спомените на други, ми намигаше от време на време с моите собствени спомени. Героите и атмосферата ме свързваше постоянно с гореспоменатите книги. Но това не му беше достатъчно на Рей – той ме погъделичка с препратка към „451 градуса по Фаренхайт” и дори с „Марсиански хроники”. Всеки път като се споменеше обръщението „марсианецо”, и се сещах за разпадащото се копие, което пазя някъде в дъното на шкафа с книги, но което ще има почетно място на рафта с Бредбъри в бъдещата ми библиотека. Щастливо време!

P.S.: Докато четях книгата в началото на годината излезе ТОВА ВИДЕО с режисьор Иван Москов. Стори ми се подходящо!! А ТУК повече информация.

петък, 14 февруари 2014 г.

„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс”, Ема Хупър


Вярвате ли в любовта от пръв поглед!? Аз не. С годините стана ясно, че първите ми впечатления за хората са често погрешни, затова спрях да си правя първи впечатления. Но пък дуализмът на днешния празник ме наведе на концепцията за опиянението от пръв поглед. Виждаш нещо или някого за първи път и изведнъж ставаш приказлив, емоционален и с амбиции да си повече от това, което си бил преди малко.

Това се случи и между мен и „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс” на Ема Хупър! Още като видях първия пост за нея във Facebook страницата на издателството и знах, че трябва да я имам. Бях опиянена. В следващите 3 дни непрестанно говорех за нея, издирвах допълнителна информация (която не можах да открия, тъй като в България е световната и` премиера!), гледах непрестанно корицата и`. Разбира се, ако ставаше дума за човек, това щеше да е началото на една нездравословна връзка, но що се отнася за книга, всичко е ок! Нали!?

Държах я в ръцете си много внимателно. Имах визуална подготовка колко красива ще е работата на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски (същият екип, сътворил и корицата на „Кажи на вълците, че съм си у дома”), но в действителност тя е дори по-прекрасна. Официално заплаших издателство millenium, че върви към това да се нареди сред любимите ми. И после започнах да чета.

След цялата тази прелюдия трябва да е ясно, че никак не съм обективна към „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс”. И с това ясно съзнание пиша. Но честно казано, тази книга ми е адски близка. Може би, трябва да кажа предварително, че харесвам възрастните хора. Обичам да си говоря с тях, защото независимо какъв живот са живели до сега, имат този опит на времето, който задържа вниманието ми, съчетан с уважението, което изпитвам към съществуването, оцеляването.

Ема Хупър разказва за живота на една възрастна двойка и техния най-добър приятел, още от деца, през страстта на младостта, до техните 80-90 години, когато думите са малко, но винаги са от значение. Това е една романтична история, история за пътешествие, за война, за спотаена скръб, за преданост! В книгата съществува нещо, което намирам за чудесен мотив – пътуването към себе си. Различните герои подхождат по своя индивидуален начин и всеки с разсъдъка на товара на миналото. Написана е точно все едно слушаш възрастен човек да ти говори – ясно в дребните детайли и по` на едро в контекста на историята, нехронологично, но с цвят и силна емоция. Нищо конкретно няма да кажа за случващото се, тъй като много ми хареса как историята се оголи пред мен... като люспи на лук.

Не зная на кого би се харесала тази книга, но идвайки при мен, тя си беше у дома.

Честит Петък! :)

P.S.: ревюто на Книгозавър!

четвъртък, 13 февруари 2014 г.

"Дванайсетте стола", Илф и Петров

Драги Илф и Петров,
Абсолютно недопустимо е да представите на една дама герой, като Остап Бендер и после да завършите книгата си така, както го направихте!
Искрено ваша, Станислава


„Дванайсетте стола” от Иля Илф и Евгений Петров ми е рожден-денски подарък от Кари. И въпреки, че не съм фен на руската литература (отвратително сложих на широко рамки тук, но всеки си има предразсъдъци), намирам в Кари един читателски плам, който ме вдъхновява. И толкова се радвам, че излязох от зоната си на комфорт, защото го отчитам като постижение, а и защото разнообразих познанията си и отношението си.

Естествено това щеше да ми е една идея по-трудно, ако не беше в ръцете ми именно красивото издание на „Дамян Яков”, което първо ме заплени с аромата си (понякога си мисля, че и печатът пръска феромони), а после се намесиха невероятно удобният формат за книга почти 500 страници и естествено прелестната илюстрована корица.

Историята, до колкото разбрах, е всеизвестна. Във времето съществувал и много популярен филм (след проверка около 12 филма...), който още не съм гледала. На кратко – има 12 стола, в един от които има съкровище и нашите герои Иполит Матеевич Воробянинов и Остап Бендер преследват тази холна гарнитура, пръсната из Съветския съюз. По стъпките си обаче оставят такива... мизерии, че постоянно тъпчеха вътрешностите ми от липсата на съвест.

Книгата е написана в три части, като намирам втората част за изключетелна. Трета част ми се видя скучновата до последните 2 глави, които направиха края ефектен. И макар много да ми се иска да го обсъдя, ще си замълча, защото покрусата, която изпитах бе неочаквана и мисля, че всеки я заслужава! Пффф това не прозвуча правилно! Имам предвид, че литературата трябва да внедрява чувства и всеки заслужава да чувства... уффф... оплетох се! Така де! Особено във втората част хуморът е невероятен. На места съм се смяла с глас, а във Facebook страницата на блога споделих няколкото цитата, след които просто не можех да продължа от задоволство.

Но всъщност каквото и да кажа в абзаци разстояние, още от началото съм си дала заявката за какво искам да говоря! Как, по дяволите, е възможно да съществува герой, като Остап Бендер – лентяй, бездомник, препитаващ се чрез измама, понякога избухлив и агресивен, дори нелеп, но не... до края на книгата Станислава вече си пада по него! Как!? С какъв похват са го създали Илф и Петров!? Сигурно ми има нещо!! ... от тук нататък пътят е само надолу! ....


сряда, 12 февруари 2014 г.

Тук съм


Йейй!! Това е произведение на изкуството! Талантливата Ивети го е създала! Та сега блогът си има нещо, което да потвърждава съществуването му в реалния свят. А може би не блогът, а самата аз си имам нещо, което да потвърждава присъствието ми в реалния свят. Левитация и жирафи още от крехкото ми ученическо съществуване! Искрено и` благодаря и от виртуалната къща! Прегръд!



P.S.: Поради технически неизправности, невъзможно е за мен да кажа кога ще имам възможността да се завърна със смислени блогърски проявления или хронологични такива. Надявам се скоро. Но отношенията ми с техниката са като при онези двойки, които си мълчат и търпят, мълчат и търпят, докато накрая не вдигнат скандал за това, че някой не е изхвърлил боклука, който скандал в най-добрия случай завършва с раздяла, а в най-лошия с убийство и самоубийство. Но пък е твърде възможно да драматизирам, тъй като съм афектирана. :)