събота, 17 февруари 2018 г.

"Жената на тигъра", Теа Обрехт


Тази година ми започна с поредица от хубави книги. В интерес на истината миналата завърши също така. Което няма как да узнае никой, защото от известно време не пиша за тях. Понякога си мисля, че е защото мозъкът ми е станал с чорбиста консистенция, тъй като е зает с малки и големи ежедневни неща. Понякога решавам, че блогът е отживелица. Всъщност истината е, че винаги съм правила това за собствено удоволствие, докато не започнах да се ограбвам от него. Не помага и фактът, че всеки път като посегна да пиша за една книга, се сещам, че има още десетина преди нея, които не са получили заслужена публикация и ми се отщява вси. Затова започвам тази година без правила. Ще се чете и пише, каквото ни е кеф и както ни е кеф! Ако това значи хаос от думи и непостоянен обем от мнения... е, няма да е нищо ново за блога. И тъй като е средата на февруари не върви да кажа „нека шоуто започне сега“ и драматично да дръпна завесите. Само ще се подам леко изпод тях и ще ви разкажа за книга, която не ми излиза от ума, от както затворих последната ѝ страница.

Преди години в полезрението ми попадна Теа Обрехт с нейния дебютен роман „Жената на тигъра“. Винаги съм леко скептична, когато става дума за млади автори с дебютни романи, особено в жанра магически реализъм. Над мен винаги тежи мисълта, че за да пишеш в този жанр, трябва да си възрастен мъж с мустаци.


Да, обаче през всичките тези 3-5 ... не зная колко години, не спрях да се сещам за книгата и при последното ми книгопазаруване тя беше между избраниците. Свенливо посегнах към една история, която уж е за Балканите, но не съвсем и уж е за войната, но не съвсем, и уж е за тигъра, но не съвсем. Сега, когато имам всичко това в мозъка си, бих го определила най-просто като една приказка за живота и смъртта, които все се гонят.

Сюжетът започва да се завързва от млада докторка, която току що е научила за смъртта на дядо си - основна фигура в житейското ѝ израстване, а и по някакъв особен начин другар в пакостите. Този мъж ходи винаги с „Книга за джунглата“ в джоба си и разказва истории, които звучат като митология на Балканите. А преплетени между приказките са вечните ни конфликти, между верите и между партиите. Такива сме си, кръвта ни е твърде гореща и едновременно създава противоречия и отказва да се лее в тях.

След прочита на всяка книга се забавлявам с някое и друго позитивно и негативно ревю в GoodReads. Разбира се, не можех да пропусна обвиненията на една сръбкиня, че книгата не е исторически достоверна. На мнение съм, че когато става дума за художествена литература това не е твърде необходимо. Авторката няма претенции за това и дори е избягала от споменаването на реални места и събития по Балканите (вярвайте ми, опитвах се да проверявам многократно). Лошото в случая е не липсата на акуратност от авторката, а непознаването на историята на бившата Югославска Република в мое лице. Затова пък усещането за собственост, за близост на тези приказки – за жената на тигъра, за безсмъртния човек, за ловеца на мечки, историите за запустелите села и суеверията, не пропусна да ме навести.

Главната героиня остана за мен студена и отдалечена, но я познавах и разбирах. А дядо ѝ, ми напомни за някого, само като шепот от далечно минало.

Харесах „Жената на тигъра“ така, както харесах "Голяма риба" на Даниел Уолъс преди време. Така както обичам филма “Big Fish”. Защото ако притвориш очи за малко, ще успееш да усетиш магията на деня.

Аз чаках твърде дълго, за да прочета „Жената на тигъра“ на Теа Обрехт, не правете моята грешка! Можете да си я поръчате веднага от ТУК.