събота, 31 декември 2011 г.

Честита Нова Година!


Вземам си довиждане с 2011. В това изречение има две нетактични неща. Първо, защо си вземам „довиждане” при положение, че едва ли ще я видя втори път. Освен ако когато умрат, хората не инволюират по собствената си житейска линия. Второ, защо давам на едно число като 2011 повече от дължимото му на число, просто обобщаващо период от време. Защо не се сбогувам със себе си от 2011, или с хората от 2011, или със сборника ни с преживявания, един вид дневника със спомени в главата, знам ли.... и не е ли като цяло напълно излишно подобно деяние? Със сигурност утре аз ще съм същата, ще се интересувам от същите неща, същите хора ще са ми в главата и ще искам да ги чуя пак, за да ги поздравя, ако още не съм.

Обаче имам нужда да и’ кажа чао, беше прекрасна!

Сякаш започваме наново всяка година, не е така. Не сме на чисто. Даже сме на по-мръсно, защото цяла нощ сме прекалявали с това да се радваме, че ще сме начисто.
Разликата е в спомените. Довечера ни е шансът да зарежем всички смотанящини и да прегърнем най-красивите спомени, да ги гушнем и да не ги пускаме въобще и през 2012, защото те са били мили с нас и са ни топлили, и са ни обичали. И така! Не искайте 2012 да е добра с вас, няма да ви разбере, бъдете вие добри с 2012, тя е просто групичка от цифри и няма никаква вина за хората, които сме или не сме.

Аз отказвам да си правя New Year's resolutions. Никога не се спазват и догодина по това време ще потискат. :)

Пожелавам си обич и хармония, и книги, и време да бъдат прочетени! От моите пожелания и за вас! Весел празник и вкусни и паметни питиета! :)

снимка от татко!

понеделник, 26 декември 2011 г.

"Закуска в Тифани", Труман Капоти

Добре, че винтиджът дойде на мода, за да стигна и аз до „Закуска в Тифани”. И нека не бъда разбрана погрешно. Не четох и гледах „Закуска в Тифани”, защото е модерно, простото модата подбуди любопитството ми. Филмът дълго постоя в картотеката, преди да му дойде времето. Бях сигурна, че непременно първо трябва да прочета книгата, особено след като разбрах, че авторът е Труман Капоти. Имах приятни преживявания с него последния път.

Книгата и филмът всъщност имат малко общо, като изключим героите и местата, да речем и част от събитията. Нищо чудно, че филмът е толкова емблематичен - просто прекрасен е! И все едно е правен специално за Одри Хепбърн. Но типично по американски е с щастлив край и дава посланието - щом двама са влюбени, си принадлежат, трябва да са заедно, бля бля бля, но в живота не е точно така, предполагам. И няма дори за миг да скрия, че обожавам филма дори така – романтичен, с красиви рокли и с преследване на паралии, и с писатели, които си изкарват прехраната като държанки(такава ли беше думата). Филмът е наистина прелестен, напълно улавящ духа на Ню Йорк в средата на миналия век! (макар да е малко арогантно да говоря така, нямайки идея какъв е бил духът на Ню Йорк в средата на миналия век)

Но книгата! Тя казва съвсем друго. Тя е за обичта на един добър мъж към една вятърничава жена, но тя е и много повече за едно диво момиче, чиито дух не може да бъде поставен в клетка. Тя обича, би раздала всичко, което има, но няма нищо. На визитната и’ картичка пише „Мис Холи Голайтли, пътничка”, апартаментът и’ е винаги готов да бъде напуснат, дори котката и’ няма име. Мотиват с котката ми се видя второто най-показателно нещо, относно Мис Голайтли – нищо не са си обещали и не си принадлежат, само споделят общ дом. Първото беше речта след заминаването на Док. „Никога не се влюбвайте в диво същество, мистър Бел. ...” И накрая, едно объркано момиче на 20, което отчаяно търси себе си в тълпата от хора по севта и търси дом, в който да се почувства така уютно, както в „Тифани”.

„Тифани” ми донесе малко смут. Защо намира мир Холи именно в бижутериен магазин? Дали защото „Тифани” обобщава лукса, към който се стреми тя, или може би бижутата са единственото, в чиято постоянност може да е сигурна. Метафората ме озадъчава.

Краят на книгата е вълшебен! Най-добрият възможен, това, което е домът – пристан за една изгубена душа. Харесвам края на книгата, точно толкова много, колкото харесвам първите кадри от филма. Бих получила бижу от Тифани, всъщност. Или пък ако отида в Ню Йорк и сама бих си го купила :)

„Грешите. Смахната е. Но, от друга страна, сте прав. Не е смахната по обикновения начин, ами си е истински смахната. Действително вярва във всички тия свои дивотии. Не може да я убедите противното.”

„Та защо трябва да плачеш, Док? Разбира се, че ще се оженим. Никога досега не съм била женена.”

„Едно момиче не бива да чете такова писмо без червило.”

четвъртък, 22 декември 2011 г.

Аксесоари


Сдобих се с няколко прекрасни неща в последния месец. Баба ми уши прелестно калъфче, за да не ми се мачкат кориците на книгите в чантата. Въобще не обичам да ги наранявам, но в чантите ми обикновено е бал на хаоса. И най-прекрасната изненада беше, че беше нашила моята буква, прегърнала се с мънички жълти незабравки :)
Що се отнася до книгоразделителя - просто гениално парче картон!!



А за рождения си ден получих това малко тюркоазено красотниче, което ми осветява нощите. :) Със специални благодарности към Ивети!!

"Лудата Дорис", Момчил Николов

„Лудата Дорис” е втората книга на Момчил Николов, която се осмелявам да прочета. Казвам „осмелявам се” все едно става дума за игра на „истина или риск” и чесно да си призная цялата книга е свързана сякаш с една тайна ъндърграунд игра на „истина или риск” – ще повярваш ли или ще се осмелиш да продължиш напред и да си избереш друго за вярване. Разказите ми напомниха повече на един възрастен поглед на Джани Родари, отколкото на „Машините” в интерес на истината. Сборник с небивалици, които всъщност забравят да изпият хапчето си реализъм.

Знаейки, че този сборник е от началото на писателската кариера на Момчил Николов, ми даде нагласата, че чета чернова на всички мисли, имали амбиция да са силни истории! И под чернова имам предвид само най-хубавото – виждах как идеята се разгръща от един разказ в друг, притичва да се скрие в полите на трети и после най-неочаквано изскача от някъде другаде. Нямаше нищо по-забавно от това да гоня различни идеи и да се опитвам да ги подреждам в пъзел. Разбира се имам си любими разкази, ще ги напиша най-отдолу извън текста.

Що се отнася до разказа „Лудата Дорис”, мисля, че той много правилно дава името на сборника! Харесвам го повече от много! Толкова много, че бих направила кратък филм по него. Даже може и да го направя някой ден! Никой да не ми краде идеята! Ако някой все пак я открадне, нека е наистина нещо много добро, заслужаващо си тежестта на съвестта от кражбата! (край на неконтролирания поток)

Още обожавам начина, по който тези разкази са написани от перспективата на човек, занимаващ се с обучение по медицина. Ако си кой да е друг, това не би направило впечатление; ако си студент медик, някои неща ти се струват по-смешни и нелепи. Може би е само от мен, но имаше места където просто бях удивена от малки хрумки. Лично обвинявам Момчил Николов, ако на хората на спирката и в автобуса съм се сторила причудлива или дори странна, смееща се на четивото си, седяща в малка, но редовна сутрешна тълпа на път за упражнения! Просто нямаше как да не се удивя на проникновението на някой редове от книгата.

Определено ми се хареса и „Пътници” със стереотипните си герои поставени в една далеч от стереотипната среда. Култови са говорещите Кози, дар на еволюцията.
И накрая може да се обобщи с едно изречение на автора – „Гледам и си казвам – тия са луди, луди, ама всичко им е наред.”

Любимите ми разкази – „Страстен разказ”, „Сън”, „Бисери”, „Роналдо и Мариета”, „Писмото”, „Танцуващият с вълци”

Любимите ми 2 цитата:

„И тъй като чувството за вина твърде рязко замени досегашното му относително постоянно чувство на недоволство, Статис стана неуверен и объркан. И като поседя няколко дена объркан, разбра, че цял живот ще си остане объркан. Мисълта, че ще бъде объркан толкова много години (около 55, при средна продължителност на живота 75 години), беше ужасяваща и той реши да се самоубие.” („Статис и Електра” - 1997)

„Или, което е по-вероятно, въобще не били пътници, ами някакви междинни, глуповати съчетания от празни приказки и твърде здрав разум.”(„Пътници” - 1996)

сряда, 21 декември 2011 г.

"Поща", Чарлз Буковски

Преди около месец минах покрай красивата сграда на пощата във Варна. Вече беше тъмно и от прозорците се виждаха секцийките, с наредените тук и там писма. Това много ме вдъхнови тогава и мислех да започна поста си за „Поща” на Чарлз Буковски, с който така или иначе закъснявах вече седмица, веднага като се прибера у дома. Един месец по-късно вдъхновението от пощата ми е минало, но да речем Буковски още си седи у мен с едно описание на една тъжна бременна жена – „Кой знае, може би тя действително можеше да спаси света. Гордеех се с нейното спокойствие. Простих и’ за мръсните чинии и за „Нюйоркър”, и за писателските и’ вечеринки. Остарялото маце беше само още едно самотно същество в свят, на който никак не му пукаше.”

Подходих към Буковски доста авантюристично. Умея да си правя приклоючения от избора на книги. :D Интересни неща съм чувала покрай името му, а по-късно ми се случи и да прочета някой от стиховете му, които доста ми допаднаха като формат. Та имахме „Поща” вкъщи. Всъщност много ми хареса. Простотата на изказа му и как казва умни неща с лекота, толкова лекота, че чак може да ги пропуснеш, ако решиш да не се задълбаваш. Има нещо още по-интересно в тази книга – повествованието е в рамките на около 20 години и изобщо нищо не се случва, и въпреки това не исках да спра да я чета. Колкото повече време минава в читателската ми кариера, се оказва, че аз май обичам книги, в които нищо не се случва, стига да са написани, както аз искам да са! Стана практика.

На мнение съм, че всеки трябва да опита от Буковски. Не мисля, че на всеки ще му се хареса, но ако сравним четенето с яденето (това май и преди съм го правила... чудя се дали е все по време на ваканция), той е като... варено яйце. (damn, май не ме бива много с аналогиите) Наглед просто яйце, потопено във вряща вода и извадено след 10 мин., а го ползват в най-различни изискани блюда и на закуска изисканите хора го слагат в изискани чашки, чиято идея винаги ми е била не съвсем понятна, може би, защото е изискано. Да не говорим, че отвън е гнусен белтък, отвътре е жълтъкът, който е много добър, но шансът да се задавиш с него е 1:5 (един вид много голям). Не зная, станах ли ясна какво мисля за Буковски, определено стана ясно, че яйцата ми носят смесени усещания (това е тайна!). И тъй като не мисля, че мога да изразя по–добре чувствата си към писателя, просто ще кажа, че с удоволствие бих прочела и други негови неща!

О, да, забравих да кажа за съобщителните изречения. Кратки или дълги, тежат на мястото си. И когато се появи удивителен знак, можеш да усетиш силата му, вика, настоятелността, с която се говори.

Ето и дозата цитати, за да компенсирам крапи уърк-а си. =)

„Него нито го обичаха, нито го мразеха. Той просто си беше там.”

„Едно ще кажа за тази кучка: тя умееше да готви. Умееше по-добре от всяка друга жена, която съм познавал някога. Храната действа благотворно на нервите и на духа. Куражът идва от тумбака – всичко останало е отчаяние.”

„Спахме, без да се докосваме. Животът беше ограбил и двама ни.”

„- Някой мъже са откачени – казах аз на път за вратата.
- Какво искаш да кажеш?
- Искам да кажа, че някои мъже са влюбени в жените си.”

„На жените им е било писано да страдат: нищо чудно, че вечно настояват да им се кълнем в любов.”

неделя, 11 декември 2011 г.

Велико Търново

bloging - I'm doing it wrong!

Случи се така, че на 7.,8. и 9. Декември бях във Велико Търново. Не ходя за първи път там, но този път определено се потвърди мнението ми, че е един от любимите ми градове. За Търново това едва ли носи голям престиж, тъй като съм била в доста малко градове през вече не така краткото си съществуване, но за мен си е признание. Както и не спирах да повтарям, обожавам Търново за това, че всяка малка подробност е изпипана до съвършенство и дори не изглежда умишлено(едва ли е). Прекрасническо е! Посъбрах малко снимки на мънички неща, които ми донесоха наслада и цвят, и без да искам позволение, ще ги споделя. Освен това този пост сега, комбинира по тип миналогодишните постове за есенни снимки и студентски празник - парте, парте :)

Става дума предимно за къщи и улици, съжалявам. О да, много папарашки се отнесох и към доста чуждо пране, напоследък ми е любимо за снимане. А за прозорците и вратите... и много е тъжно, и е толкова красиво.



най-интимните комини, които надничаха в терасата ми.


на закуска с Рая





реката ме уадави в дъжда, аз съм под голямата капка вляво от фенера.

мъжът, който ядеше дини



къщата, чийто вход не беше позволен.

и тази, която беше забравила обитателите си.





прозорецът, който гледаше към стената, в която беше влюбен.

В Търново книжарниците бяха задоволително количество, влязох във всички =)
P.S.: Скоро няколко книжни коментара наведнъж съм запланувала. Просто едно несериозничество ме е налегнало. Срамувам се!

понеделник, 7 ноември 2011 г.

"Нежна е нощта", Франсис Скот Фицджералд

Някои хора не обичат да слушат за сънищата на другите. Този абзац ще се занимае с един от моите, така че горепосочените хора могат да го пропуснат. :) Преди около година Мия прочете „Нежна е нощта” на Фицджералд. Тогава ми я препоръча доста разпалено, както и всеки следващ път, когато се чудих какво ми се чете. Можеби признак на твърдоглавие – аз така и не я послушах. Мисля, че не бях на такава вълна, ако това може да бъде оправдание. Докато една сутрин не се събудих след странен сън – аз стоя в книжарница, която много напомня на библиотека, и се чудя какво да чета, изпаднала в почти паническо състояние от невъзможността за избор, при което до мен седи една жена, не съм убедена защо, но сега имам усещането, че е била азиятка, която ми се кара и настоява да взема „Нежна е нощта”. Почти уплашена се събудих сигурна, че трябва да я прочета възможно най-скоро.(yeah, I’m that girl who dreams about books.) И ето ме изключително доволна, че подсъзнателно се доверих и прегърнах препоръката на Мия, невярваща на упорството си пред една толкова изящно написана книга!

Щеше ми се да съм сантиментална в изказването си. Не е като да няма какво да ме предразположи. Но такъв шанс не ми беше оставен. Всъщност това, което обожавах в „Нежна е нощта” беше именно фактът, че макар да се е подпряла на плещите на любовна история – една или няколко, всъщност е приют за герои, които заслужават да живеят измисления си живот между кои да е страници. Тъкмо писането на Фицджералд и развитието на героите направиха за мен книгата гениална.

Постоянното ми влюбване и разлюбване в Дик Дайвър изпълни месец октомври с емоцията на четенето. Този малък мой Хамлет, и силен, и слаб, постоянно разколебан, след години на дързост, толкова любезен и приятен с хората, че по-глупавите от тях дори не схващат хапливите му забележки, мъж, с който си струва усилието да провеждаш остроумни разговори, и накрая мъж, който знае кога му е дошло времето за всичко. А, да, освен това лекар. :)

А Никол, тя все едно е изтъкана от съвършенство. Преживяла е толкова много, но е пораснала до там да е достоен опонент в остроумието на мъжа си. И макар до едно време да изглежда така, все едно през целия им съвместен живот е била в сянката му, според мен тя се оказва да е по-силната от двама им накрая.

Интересна ми беше идеята, че чета автобиографичен роман, доколкото това е такъв. Чудех се къде свършват Дик и Никол и къде започват Франсис и Зелда. И ако Дайвърови са малко или много Фицджералдови, що за кураж да покажеш всичките си слабости толкова обективно пред века на джаза! Google може да снабди с материали по темата. Аз именно така стигнах до заключението, че много ми се ще да прочета „Запази ми този валс” – единствения роман за Зелда Фицджералд, смятан за реплика на „Нежна е нощта”.

Рая притежава едно много прелестно руско англоезично издание на книгата, чиято корица е най-прекрасна от всички, които видях из интернет пространството.


А ето и малко от любимите ми цитати (които се оказаха двойно повече от средностатистическото количество на това, което отделям, преди да реша кое да споделя):

„Сега вече намеренията му пропаднаха без да иска,бе получил неделимо съединение, атомите се бяха слели, можеха да бъдат изхвърлени заедно с новата смес, но не и да бъдат изтръгнати от нея, за да заемат старите си места в таблицата на елементите.”

„Белезите от страданието по-скоро могат да се сравнят с ампутиран пръст или със загубено зрение на едното око. Възможно е да не чувстваме липсата им нито за миг, но когато ни потрябват, нищо не можем да направим.”

„Запомни как ме обичаш – беше прошепнала тя. – Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но искам да си спомняш. Някъде вътре в мен винаги ще се крие жената, която съм тази вечер.”

„Човек никога не знае колко място заема в живота на другите.”

„... а защо никое същество не може да обгърне изцяло друго...”

„Но жените се омъжват за мъжете си с всичките им способности и по-късно те естествено не им правят особено впечатление, макар понякога да си дават вид, че не е така.”

„- Всички вие сте тъй досадни! – отвърна той.
-Но това сме, други няма!...”

сряда, 12 октомври 2011 г.

Златна Роза 2

Тази година фенското ми участие във фестивала „Златна роза” доста рехаво се получи. Което е жалко, защото точно тази година той навършва 30 години. Все едно да отидеш на завихрилия се купон и да не потанцуваш, докато другите така се веселят. Редовната програма с нови български филми беше се прегърнала с една много красива селекция от стари приятели, чиято прожекция дори беше напълно свободна за посещение. Аз бях гост на един стар и един нов познайник, и двамата сърдечно ме приеха! За филми говоря. И ако сметката е вярна, а тя винаги е, бях на 2 филма, което само за сравнение е по-малко от миналогодишните ми 4.

Първи беше „Бариерата” на Вежинов. Аз естествено не бях чела книжния формат, но пък филма много ми хареса – като започнем от Доротея и пак с нея завършим. Мисля че беше в 8. клас, имахме откъс от повестта в учебника по Литература и още тогава бях фен, но така и не стигнах до сериозно четене на автора. Филмът обаче си ме поразтърси. Как всичко е така просто – „аз съм човек”. Аз никога не съм сънувала, че летя. Сънувам само че падам - падала съм много пъти. Затова зная, че никога няма да премина бариерата. Аз съм Антони, макар че понякога се опитвам да подръжавам на Доротеите. И това сега е лично, затова няма да се задълбая май! Та сцената с летенето пробуди отново любовта ми и към „Пътеводителя”! Там, мисля че не беше в книга трета, може би в четвърта или пета, има една такава сцена, с момичето, което не стъпва по земята и Артър. Не съм съвсем сигурна, но е твърде възможно тогава да се е зародила страстта ми към „левитацията”. Та... филмът е много красив и трябва да се гледа. Дни след това не исках да разговарям с хора, които са го гледали и не са го харесали. Добре, че здравият разум надделя и не говорих много за това, което автоматично доведе до факта, че не отказах много говоренето.

Току що гледах „АВЕ” от програмата с новите български. Прелестно поднесена история! В началото предразполага към гледане със смях и закачка, а после ти изяжда сърчицето хапка по хапка! Сигурна съм, че въобще не се живее лесно без сърце от анатомична гледна точка! Всъщност даже май съм чувала, че се умира. Хубаво е, че всъщност мисловният процес тече през мозъка – там е бъкано с клетки. Накратко историята разказва за едно момиче, на което светът му е грозен, затова си рисува нов свят. Пък! Примерно... Кадрите с птиците, с колелото на брега на Дунава, с акордеона на гробището и как понякога хората, които рисуваш може и да са умрели.

Всъщност сега като се замисля, по-добре е, че гледах само 2 филма, иначе имаше възможност да уцеля някой, който да не ми стане любим. Най-обичам всичко да ми е любимо!!

събота, 8 октомври 2011 г.

Довлна и щастлива

Лятото, тъкмо по сесийно време Литературата Днес ме изненада с раздаване на книги! И тъй като в живота на учащия по това време на годината авантюрите са меко казано никакви, реших да предприема мощна инвазия над пощата предоставена за заявки за участие. :) По планетата съществуват хора, които винаги печелят по състезания и томболи, пускат фишове, дават им бонус пиене по заведенията и прочее. Аз не съм от тях. И дори не се оплаквам. От малка съм наясно и живея преспокойно с непечалившата си натура. Така че подходих към подобно начинание без никакви очаквания. Едва ли някой може да си представи колко много направи за деня ми, за цялата ми седмица и месеца напред печеленето на „По вина на Боби Фишер” на Иван Ланджев. Първото нещо, което някога печеля, като изключим изненадите от шоколадовите яйца! Адски щастлива съм и днес, когато вече мога да държа в ръце подарената ми книга! Толкова много благодаря и на Преслав за това, че я е направил специална! :)
Щеше да е кощунствено да няма материал от процеса на отваряне на пратката, за което мога да дам благодарността си от части и на сестра ми(последна снимка)!





P.S.: Липсата на фокус тук таме, дава ясна представа за бушуващото вълнение!

сряда, 28 септември 2011 г.

Виа Понтика 2011

Тазгодишният театрален фестивал „Виа Понтика” не беше само театрален и уви, протече по-малко събитийно за мен, отколкото очаквах. Имаше концерти и изложби, на които не бях почетен гост. Що се отнася до театър, тази година постановките бяха с предимно женски състав, което донесе нова вълна на очарование във фестивала. Пиесите, по странен начин бяха подбрани, така че реализмът беше неотменна дружка.

Първата пиеса „Тирамису” напомни за серия от ”Sex and the city”. Известен брой еманципирани момичета, работещи в някаква рекламна агенция (примерно) като всяка от тях има своя момент с разказ за нещата, които са я превърнали в човека, който е. (изречение дълго like sh..) Много интересен подход – като зрител бях подмятана между повърхностното ежедневие на група фльорци и драмата на самотните ранени момичета.

Последва новата постановка на братята Ранкови – „Сега или никога”. Знам ли, на мен ми се стори по-скоро тъжна, отколкото забавна и развличаща. Дори много тъжна – за хора, които не знаят как да се обичат. Остави в мен една идея за неизбежност. Няма принцове, няма принцеси. И хората дотолкова са сликнали с питомното, че нямат хъса, че и самочувствието, да гонят дивото. Струва ми се, че отдавна съм се примирила с подобно бъдеще за двойките, но както се казва и в пиесата, всяка двойка в началото си мисли, че при нея положението е различно. В този ред на мисли, и всяка глупава и романтична, четяща госпожица се надява на същото.

„Данчо, Мартин и майка им” беше моноспектакъл. Изненадващо лек и забавен, поднесен от една млада актриса, играеща с много хъс. Винаги ме е чудвала оживеността на моноспектаклите. На сцената е един единствен актьор, а в случая все едно бяхме на оживен плаж и Данчо и Мартин тичаха някъде сред публиката. :)

Безумно впечатлена останах от „Домът на Бернарда Алба” от Лорка! Историята, сценичния подход, хореографията и режисьорската работа ми се видяха блестящи! Актрисите бяха изключително отдадени, а ролята на майката се играеше от мъж, и дори това не изглеждаше странно, толкова добре бе влязал той в кожата на властната родителка! Дори си имам и любима сцена – моментът, в който сестрите седят една до друга и нашиват дантели по чаршафите-зестра за най-голямата – беше магично с музиката и танца на иглите им!

В това се обобщава присъствието ми на фестивала! Браво на братята Ранкови и всички останали, които вземат участие в организацията! Дано средствата винаги достигат за това събитие, защото (естествено по егоистични причини) това оцветява завършека на лятото ми!

вторник, 27 септември 2011 г.

"Спасителят в ръжта", Джеръм Д. Селинджър

Има неща, които не правя. Например не избягвам разговори за времето – нерядко ми се случва да попадна на ситуация, в която такъв разговор е напълно наложителен. Не си избирам паста за зъби – има такова излишно разточителство в разнообразието, просто грабвам коя да е след като съм седяла с часове пред рафтовете в магазина. Не дъвча дъвки различни от моите.... Всъщност списъкът е дълъг, но е прелюдия към това, което би се случило тема на днешното ми словоизлияние, а именно – не чета втори път една и съща книга. Просто има толкова книги, които ми се ще да прочета, за да ям от времето си (като казах ям и се сетих, че съм гладна) с вече четени неща.

Освен когато не прочета вече четена книга! Случи ми се така, че разполагах с известно време, докато се добра до това, което трябваше да е следващото ми четиво, а не разполагах с книга, която да искам да чета между 2 предварително набелязани книги. Ивет ми беше казала преди известно време, че чете „Спасителят в ръжта”. Това ми напомни колко обичам Селинджър, но как не помня почти нищо от „Спасителят”. Сега съм твърде склонна да вярвам, че не съм я прочела, когато му е било времето. През деведесетте години на миналия век, може би и първите няколко на този, казвахме „не съм я разбрала”. Бааа получавам тикове – колко мразя този израз. Уотевър!

Чудя се колко е популярна тенденцията на читателите, които харесват романа, да заключават че те са в съвсем същото положение като главния герой. Не че има голямо значение, защото бия по всички параграфи! “Това е просто смешно, защото съм 6 фута и 2 и половина инча високи имам бели коси. Наистина имам. От едната страна на главата си - от дяснатаимам милион бели косми. Имам ги още от дете. И все пак продължавам да се държа понякога като 12 годишен. Всички го казват, особено баща ми. То си е вярно донякъде, обаче не напълно. Хората винаги считат нещата за напълно верни. Хич не ми пука, само че ми писва, когато ми казват да се държа, както подобава на възрастта ми. Понякога се държа като много по-възрастен, отколкото съм - наистина, ей богу, - но хората не забелязват това. Та те никога нищо не забелязват.” <-- Дори белите ми коси са от дясната страна! От ДЯСНАТА!! Разликата е, че цинизмът ми към света и хората далеч надрасна този на една 16 годишна. Направила съм го форма за самозабавление. И всяка мисъл вече съм си я помислила! Понякога оставам с впечатлението, че всичко умно, което някога съм съумяла да измисля, съм го чула или прочела в ранна възраст и сега най-нагло си го присвоявам, дори неосъзнавайки безчестното си дело. Такива мисли често могат да сринат самочувствието.

Връщам се на книгата и начина, по който е написана. Не съм сигурна че има автор, който да може по-добре да влиза в кожата на героите си от Селинджър. Четеш „Спасителят” и дори и за секунда не пробягва съмнението, че някой напудрен глупак, който се има за писател, се мъчи да ти набута поредната плява в главата. Седиш и четеш разказа на един реален интелигентен тийнейджър, сърдит на света, защото му е мъчно и тежко, който го играе сноб, защото мрази снобарите. Това естествено най-вероятно е защото Селинджър е на друга планета в сравнение с писателите, които описах по-горе, но идеята е ясна! Когато една книга е класика, това не е случайно. Ако има Комисия по класиките, то тя най-вероятно работи на почвата на някаква статистика! Не рядко е явлението да не си падна по книга, която всички харесват, но няма как това да е такава книга! Просто е много добра! И дори няма да уточнявам факта, че става дума за 3 дни. 3 дни, в които знаеш, че Холдън Колфийлд не е просто име на поредния хлапак, а състояние на духа, което рано или късно минава през теб, а понякога и завинаги остава. Що се отнася до Селинджър, видях ТОВА в книжарницата и отчитайки влиянието, което ми е оказал с „Девет разказа и Семейство Глас”, ми се струва близо до естественото да го притежавам в близкото бъдеще.
Макар и това събитие да се случва често и лесно в блога, този път останах с впечатлението, че не казах нищо съществено, повече от обикновено...

Мисля да компенсирам с няколко общи мисли – мои и на Холдън. О, и преди това - абстрахирайте се от плочките в коридора, нямах много време да действам стилно, и да, това са моите изтъркани кецове!!

„Падам си по книга, дето след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел,та да можеш да го повикаш по телефона, когато ти се поиска.” – не казах ли същото преди 1-2 поста :)

„Струва ми се, че ако не харесваш едно момиче истински, не бива да се занасяш с него, а ако наистина го харесваш, тогава се предполага, че харесваш и лицето му, а харесваш ли лицето му, трябва да внимаваш да не го мърсиш и да не го пръскаш с уста.”

„Бедата ми е, че започна ли да се натискам с някое момиче, все си мисля, че е доста умно.”

„Братче, когато умреш, полагат големи грижи за тебе. Дано, когато наистина умра, се намери някой свестен човек да ме хвърли в реката или нещо такова. Каквото ще да прави с мене, само да не ме натиква в тия идиотски гробища. И после да идват хора в неделя и да ми слагат букети цветя връз корема и подобни глупости. Кому са потрябвали цветя, като е мъртъв? Никому.”

„Не разказвайте никому нищо. Разкажете ли, ще ви стане мъчно за всички.”

сряда, 7 септември 2011 г.

"Дванайсет странстващи разказа", Габриел Гарсия Маркес

Влизам аз в книжарница „Параграф 22” и си оглеждам рафтчетата, както най-редовно правя. И обсъждаме с книжарката(една от любимите ми), че си търся четива за лятото. И тя изведнъж вади изпод "тезгяха" най-красивото книжно нещо, което съм си купувала досега!! „Tи така междудругото най-случайно примерно харесваш ли Маркес и знаеш ли за съществуването на това изящно изкуство под формата на корица?!” – ме запита тя. Всъщност не, но ако аз бях така щях да си се попитам, с нотка на хаплива ирония! Как може да не съм проследила подобно събитие!! Но не, тя е най-милата и ме снабди с това съкровище! Благодаря сърдечно!

Та ще започна отвън на вътре! Аз може би нищо не разбирам от корици, но това което имам честта да държа в ръце... човек би си помислил, че става въпрос за златен обков, сребърни ръбчета на страниците и листи от муфлонска кожа, но не! Става дума за изключително минималистична твърда корица, която много напомня на тефтер с черно гръбче и червени предна и задна страни, като на предната има бонус – подписа на Маркес!! Все едно си имам автограф – почти толкова ценно ми се струва! Естествено има и хартиена опаковчица, която е добра, но не мисля, че е от значение... по-скоро ми служи като... опаковчица.

Уви, бедна е речта ми и суперлативите ми за Маркес и писането му отдавна са се изчерпали. Той не е фаза. Общо взето ако веднъж си го чел и ти е харесал, е от нещата, които остават с времето, от тези тихите любови, с които си умираш. Може да те прати в двете крайности на емоционалната ти палитра в рамките на едно изречение! Четях сборника и си мислех – как пък няма един смотан разказ досега – и така чак до последния!
Винаги съм се възхищавала от способността на Габриел Гарсия Маркес да извайва така смъртта - като да е най-прелестната от всички истини на живота! А знаете ли какво е магически реализъм!? Булшит, с извинение! Поредния термин, изтъркан от използване... Всъщност писането (особено такова като на Маркес) си е магия! И всяка капка, хапка, Светица, носена в калъф на чело, или пък деца удавени в апартамент на 5. етаж си е чиста и неподправена истина!

Чакам още и тръпна! А това са любимите ми разкази – „Дойдох само да се обадя по телефона”, „Тарамонтана”, „Светлината е като водата”. Като ми се ще да подчертая, че всички са ми любими, а тези са на върха на любимостите ми!! :)

понеделник, 5 септември 2011 г.

"Хроника на птицата с пружина", Харуки Мураками

Със стандартното ми мудно темпо и нередовното количество на постоянната ми заетост, реших да оставя „Хроника на птицата с пружина” за лятната ваканция. Освен нея от преведените книги на Мураками ми остана „Кафка на плажа” (чийто обем също е впечатляващ)...ииии „На юг от границата, на запад от слънцето”, която не намерих при последното си посещение на книжарници. Горното изречение би трябвало да подсказва, че съвсем скоро ще спра да дудна за това колко присърце чувствам писането на Мураками (след 2 книги, и то само за известно време). Просто усещам че с него създадохме една такава особена едностранна връзка, която не е лесно разрушима.

Мислех си, има една приказка, която гласи нещо такова – разбираш, че си попаднал на добра книга, когато като я завършиш, все едно се разделяш с добър приятел. Мега-клише!! Виж, когато става дума за автора може да се позамислим. Първо и най-важно правило за хора подчиняващи се на здравия разум, е че писателят е човек, принадлежи на същия биологичен вид и при това не е неодушевен предмет (може да се приеме, че едното изключва другото). Второ, на практика той е този, който пише книгата, всичко излязло из под пръстите му е самият него в друга форма. И искаш или не понякога дотолкова се свързваш с автора, че все едно винаги сте се познавали, излизате да споделите следобедно кафе и да поразговорите Вселената, за да не и’ е скучно.

В „Хроника на птицата с пружина” става дума за един мъж. Типичният герой – живее си нормално скучноват живот и е щастлив с простите неща, като със споделена закуска със съпругата си, седене на верандата, слушане на музика. Обикновен човечец. Докато един ден не започва да губи нещата си – първо работата, после следват котката и жена му, накрая загубва дори себе си. Затова пък намира кладенци, бухалки, полковници и кожодери(всъщност от всичко по 1). Запознава се отблизо и далеч с жени с имена на острови и с проблемни тийнейджърки (отново 1 проблемна такава, жените са 2 с потенциал за трета, както се оказва накрая). И всичко заради мрака. На мен така ми се стори. Всички ние имаме тази черна топка с неясна консистенция у нас и сме длъжни да си я управляваме, както можем. Едни успяват, други не могат и това сигурно ги убива... бавно предполагам. Има и трети вид хора, които могат да управляват топките на другите. Това май не прозвуча правилно... кълбата мрак на другите. Съответно могат да използват тази си сила или дарба, за да помагат или да подчиняват. О, да, и през цялото време има една мистериозна птичка! Не съм сигурна как точно успях да събера съдържанието на книгата, както го видях, в 5 изречения, но някак си успях. Идеята е, че всичко това, ако изобщо е това, въобще не е така натрапчиво насадено, да не говорим, че въобще може да не съществува. Върви леко, по едно време към средата се объркваш по задължение, накрая уж всичко ти е ясно и два дни след това се чудиш, дали не си пропуснал нещо в своя свят или в оня.

Книгата е Муракамина! (трябва да има такова прилагателно, защото няма съществуващо вече, което би могло да влезе в употреба) Както винаги е брилянтно написана. А що се отнася до заглавията на главите, винаги бивам хвърлена в смут, от хубавия вид. Обичам да ги чета отново и отново! Някой ден може да си направя малко книжле със заглавията на главите от всичките му книги – ще е прекрасно!!

А, да!! Мразя БГ корицата на тази книга, затова няма да я приложа. Вместо това - англоезичната корица, която е от поредицата черно-бели, които на свой ред са невероятни. Освен това намерих това във Фликр, което изцяло кореспондира с моето усещане, а също така ето и малко по темата от 7dailysins.

Ето също и рубриката с любимите ми цитати (отдавна е нямало такава):

„Сигурно когато хората спрат да гледат неодушевените предмети, те стават още по-неодушевени.”

„По едно време ми хрумна, че нямам такъв апетит вероятно защото вътрешно ми липсва подобна литературна правдоподобност. Изпитвах чувството, че съм станал персонаж в зле написан роман и че някой ме обвинява, задето съм напълно откъснат от действителността.”

„Нямам планове, отвърнах. Плановете бяха нещо, което просто нямах.”

„В четири часа сутринта, когато светът беше притихнал, чувах как корените на самотата пълзят вътре в мен.”

„Никой човек не е остров.”

„Аз умирах. Като всички останали хора, които живеят по тази земя.”







понеделник, 29 август 2011 г.

"Перото ми хвърчеше по листа и понякога чувствах, че пиша заради самото удоволствие от разказа, което вероятно е човешкото състояние, най-много наподобяващо левитацията." Габриел Гарсия Маркес

P.S.: Не съм спряла да чета! Адската ми машина се бори с неизправности и отлагам блог-действията си до пълното и` оздравяване! През това време се натъкнах на това изречение в книгата, която в момента чета. Стори ми се крайно уместно да го постна само за себе си, поради причини, означени с големи букви при натискане на PageUp-клавиш.

петък, 5 август 2011 г.

"В очакване на Годо", Самюъл Бекет

„В очакване на Годо” на Самюъл Бекет ми отне повече време, отколкото бях предвидила, тъй като едновременно имах и други по-прагматични неща за вършене и четене, но стигнах до края. Проточи се, но не мисля, че това ми попречи да уловя замисъла и потока от чувства за чувстване. Определено обаче замислям един по-сбит във времето прочит при наличие на време, след известно време. Пиесата е от тези четива, които колкото и пъти да прочета, не ще стане по–ясно и винаги ще имам нова информация за добавяне. И май за пръв път споменавам – да, това е пиеса, което автоматично означава, че с удоволствие бих я гледала поставена на сцена.

Логично последователен текст напоследък ми е все по-невъзможен. Би било добре да кажа няколко думи за това какво се случва в пиесата, това би било най-лесно. Но всъщност няма нищо по-трудно от това. Твърде е вероятно тя да разказва за двама души - Владимир и Естрагон, които чакат трети - Годо до едно дърво сред пустошта*. Съответно Диди и Гого биват посещавани както в първо, така и във второ действие от Поцо и Лъки. А Годо уви никога не идва. Тук обаче идва моментът на удоволствието от четенето на Бекет – случило ли се е някога първо действие и случва ли се в момента второ, съществува ли въобще Годо, кои са Диди и Гого и защо са Поцо и Лъки.... цялата пиеса е олицетворение на въпросителна интонация.

Ето го моето тълкувание на Бекет. Диди и Гого представляват вътрешната борба на човека. Той губи и после пак намира смисъла, който го дърпа напред през дните. Различни хора влизат и излизат от живота му, но всъщност всички са еднакви и само ускоряват потока на времето, водят по-бързо нощта. А Годо е един вид началото и края, име, с което се назовава причината и смисъла. Имам едо любимо изречение, което много пълно обобщава за мен цялата пиеса, то е реплика на Естрагон – „Всички се раждаме луди. Някои си остават.” Всеки разговор между Диди и Гого дава това, тънката доза раздразнение, че лудостта все ни диша във врата.

Струва ми се напълно вярно, доста да ми се е изплъзнало, докато съм се опитвала да сглобя парченцата от мисълта на Бекет, разхвърляни покрай дървото. Обаче така или иначе утре може да не помня правилния ред на собствените си парченца.

Що се отнася до „В очакване на Годо” като прочитна книга, не мисля, че бих я препоръчала за разпускащо четиво(на тафтология ми намирисва, но точно това ми се щеше да кажа). Според мен е нещо важно, трябва да се анализира, да се учи. Определено я слагам сред настолните си книги с амбицията да извадя всяка капка мъдрост.

*специално проверих в правописен речник!!

петък, 29 юли 2011 г.

"Леля Хулия и писачът", Марио Варгас Льоса

Половин година по-късно спазвам заканата си „Леля Хулия и писачът” да е следващата книга на Льоса, която ще прочета. И да си призная не останах особено очарована. Прегледах какво съм писала за „Лудориите...” и си мисля, че може би съм имала повече очаквания за следващата книга. Общо взето силата на и’ е в начина, по който е написана. Иначе като цяло съдържанието би могло да се обобщи като празни приказки. На практика все едно гледах латино-американски сериал. Но нека се концентрирам върху хубавото!

Книгата е разделена на 20 глави (нещо, което ми се стори доста популярно напоследък, що се отнася до моите четива), като се редуват реалният живот на главния герой с увлекателни, но недовършени разказчета, част от радиопиеси. Няма да се впускам в подробен анализ, но в общи линии явно си личи способността на Льоса да те грабне в началото типично по Перуански, и да те забаламоса в следващите 400 страници :) Въщност не зная коя е типичната черта за перуанското писане, но си представям, че е точно това – умението да напишеш нещо красиво и увлекателно без да пишеш за нищо кой знае какво.

Сега като обмислям последните ми 2 месеца на четене, твърде вероятно е да не съм особено впечатлена от „Леля Хулия и писачът”, защото последните ми книги бяха „Машините...”, „Крадецът...” и Плат, на фона на които леко и дори забавно четиво като това ми дойде малко плитко. Все пак ми се струва приятно за между другото, за почивка или за губене на време, в случай, че го има. Дано светът не се свърши през 2012 все пак, язък за всичката класика, която не съм изчела :D

Съжалявам, опитах да се насоча към плюсовете.... Нищо, Льоса ще ми прости, а в шкафа ме чака едно изящно ново издание на дванадесетте разказа на Маркес, което всеки път, когато изкарам от хартиената обвивка, ми носи малки изблици на необяснимо налудничево удоволствие.

четвъртък, 14 юли 2011 г.

"Стъкленият похлупак", Силвия Плат

Има книги, от които нищо не научаваш. Не е нужно всяка книга да е поучителна и да те превръща в човека, който ще бъдеш. Идеята ми е, че не съм на 10, а на 20 и е нормално вече да съм наясно с някои неща от живота, нали!? Та седя си в летните жеги и чета „Стъкленият похлупак” на Силвия Плат и си мисля – вече зная това, но пък метафората е прелестна!

Възхищавам се от хора, които не знаят какво искат да правят с живота си. За мен те са най-смелите. Лесно е да си начертаеш път и да го следваш стриктно, независимо дали те прави щастлив или не. Определено много по-трудно е да преследваш щастие, което може никога да не го бъде, но чието преследване ти е дало много повече от псевдо ред. Лошото обаче е, че понякога вместо да намират в търсенето, такива хора сами се изгубват, забравят целта и пропиляват шанса. Не съм сигурна важи ли само за творческите натури, но ако следвам един от предишните си потоци на мисълта, всеки човек е творец и бля бля. И не зная как, но винаги, когато се втурна да говоря за същността на хората, и за мястото, което си търсят и намират в или извън обществото се обърквам страшно много, защото неусетно как започвам да мисля за себе си в тази и онази ситуация и започвам да се чувствам ненамясто, а аз май съм от онези хора с избраните пътечки и псевдо реда...

Та ето я Естер, главната героиня. Не можех да спра да си повтарям докато четях романа, каква слабачка. Хиляда шанса да е някоя, при положение че е умна, с онази нотка на подигравка към нещата, които я заобикалят, която много отива на този тип жени, и какво прави тя – превръща се в безхарактерна глупачка. По едно време много и’ се изнервих. Склонна съм да се изнервям адски много на хора, които боравят със самоубийството..., защото нямат никаква причина. Ето, дори сега като пиша и се ядосвам.

Но стигнах до края, подходих с любопитство и намерих смисъла – едни оцеляват, а други въобще не успяват. Едни поемат глътката въздух и се борят, а други винаги остават под стъкления похлупак. И наистина страхотна ми се вижда сега тази метафора! И много намясто бебетата, които никога няма да проплачат, а ще останат бледо доказателство за това, че също както ни има, може и да не „съществуваме”. Ритъмът на сърцето съвсем просто може да спре да напомня, че сме.

Седя сега и си мисля, какво ако на мен някой ден ми прищрака и направя като Естер, изгубя смисъла, изгубя нишката и започна да се задушавам под своя похлупак. Все пак ми се струва, че голяма доза егоизъм се изисква за депресията. Май ще кретам в подредения си свят, ласкаейки се, че ми пука малко повече за хората.

Голямо очарование внесе в деня ми Бъди Уилард с нелепия си въпрос: „Мислиш ли, че в мен има нещо, което кара момичетата да полудяват?”. Никак не мога да си представя какво е да живееш с подобен страх до края на живота си. И в същото време – що за егоцентрик! Мъжете понякога умеят да си вярват. И после - на негово място това също ще е първата ми мисъл.

Книгата във втората си половина несъмнено ми напомни на Girl, Interrupted – един от любимите ми филми. Смело може да се заяви, че е била вдъхновение за него (макар на практика да е по действителен случай на други хора). Едни оцеляват, други просто не успяват. Може би това е Дарвиновият естествен отбор в социалното общество. Бориш се, докато вече не искаш да пазиш здравия си разум, или не можеш.

Много ми се щеше да поприказвам и за поезията на Плат, това, което ме привлече към писането и’ всъщност, но не съм компетентна за подобен коментар все още, а току виж ми дойде вдъхновението в бъдеще. Един вид пост с продължение.

"Крадецът на книги". Маркъс Зюсак


Никога не мога да започна правилно, затова сега ще започна грешно. Не помня изобщо скоро да съм плакала, четейки книга. Даже не бях сигурна, че вече е възможно. В края на краищата се съсредоточаваш върху това, което четеш, и не ти остава време да цивриш. Последният път май беше покрай края на Хари Потър серията. Сега обаче беше феноменално явление – „Крадецът на книги” на Зюсак. 470 страници живееш с тези герои - беше тежко накрая. Не ми се виждаше през очилата и кърпичката ми не побираше повече сълзи. И дори и да се правя за смях сега (за което едновременно не ми пука и ми е цел), да, толкова силна е тази книга.

В „Крадецът на книги” Мкаркъс Зюсак е бил изключително откровен с читателите си относно края на романа. Когато си се хванал с книга, чийто разказвач е Смъртта и чието действие се развива в Нацистка Германия, не може да очакваш щастлив завършек а-ла „всички живели доволно и честито”! В началото си мислех, че е толкова добре написана, че чак малко престарана(възможно е това да идва от превода, макар да ми се струва, едва ли по-добър би могъл да се получи). След време навлязох в стила, напипах вибрациите на Смъртта и дори ми стана много уютно, удобно от погледа и в обувките на вселенски сили. При 196. страница вече знаех, че ще ми е трудно да си тръгна. „Надвесеният човек” стана любимата ми книга в книгата (адмирации и към Труди Уайт за илюстрациите на „Надвесеният човек”, както и за всички илюстрации), което едва ли е голяма чест, тъй като не съм изпълнена с компетенция относно книги в книгите. Но от там нататък вече нямаше как да не харесвам Зюсак и крадеца му.

И ако случайно някой ме спре на улицата и ме попита – „Мила госпожице, бихте ли ми казали за какво става дума в тази книга, която с такова внимание притискате до гръдния си кош?!” , аз ще кажа „За думи”. Въобще няма да си напраявя труда да обсъдя хипотетичната ситуация на разговора и леймавостта, която струи от него. И да, зная, че напоследък съм се обсебила от приказване за думи и силата, която имат, но книгата е изплетена от това и всички мнения, които съм имала, се подкрепят. ‎"... Макс и Лизел ги свързваше тихото събиране на думи." И така се случи, че си подарих близо 500 страници от вълшебни приказки за любимите си герои - за думи, които разделят и събират, убиват и запазват живи, за думи, които биват казвани и за такива, които се премълчават.

Забелязах, че доста се набляга на разказвача на романа и на фашизма. Аз за тях нямам какво да кажа. Не познавам Смъртта и предпочитам Тя да не е любопитна към моето ежедневие, така, както е била към това на Лизел. За фашизма нямам необходимост да говоря – всичко се е казало от по-големи исторически корифеи от мен :)

Аз искам да кажа колко са хубави сребърните очи на татако Ханс и как никой друг освен него не заслужава да държи акордеон в ръцете си, как искам на стената си картината с въжето и разтапящото се слънце, как Руди е истински мъж, как „Наръчникът на гробаря” е нелепа книга, как бих била Илза Херман, как мама Роза беше прекрасна и още дванадесет неща.

Накрая книгите свършват и други чакат след тях да заемат мястото в леглото или с кафето, в чантата и на всяка от масите до всички канапета по света, предимно на сянка. Още в началото разбрахме какъв беше краят, но определено препоръчвам книгата с картинки и ако някой ви каже, че е детска книга, то той е гаден лъжец!

сряда, 15 юни 2011 г.

"Машини за любов", Момчил Николов

Хората съществуват. Поне ни се ще да си вярваме. И все пак някак си ги няма. През целия си живот се опитват да оставят следи, доказващи, че ги е имало, но забравят, че ги оставят на други хора – хора, които също са променлива величина в това време-пространство, т.е. може и да ги има, но може и никога да не са били. Мисълта ми е, че живеенето е малко като онзи опит с котката на Шрьодингер.

Докато четях „Машини за любов” на Момчил Николов си мислех за толкова неща, а сега, когато я завърших в главата ми все едно е избухнала миниатюрна бомбичка, която даже не е произвела звук, но на крехката нервната тъкан малко и’ трябва за да се превърне в повърната маса. „Машини за любов” е първа книга от трилогия, започнала да се издава отзад напред. Това го казвам не от личния си досег с първите две части. Прочетох го в базата данни, до която имам свободен достъп (толкова се радвам, че отново се доверих на ЛитературатаДнес). Романът е структуриран от плетеница от събития, случващи се с двама различни човека, които обективно погледнато нямат нищо общо един с друг. Действията се развиват на места пръснати по земята, като белени семки по пода, с разлика 2-3 години. Дори главите се водят от различно ... лице (как, по дяволите, му се казваше на това - 1. лице, единствено число, 2. лице единствено число). Обаче тези разлики стават изключително незначителни точно съвсем малко, след като се нагази в номера на страниците(умишлено използвам думата "нагази", защото тичах и се блъсках в буквите, мира нямах да разбера). Пък и предполагам стигна до ума ми малката истина, че всички хора имат нещо общо по между си!! И така аз предпочетох да избера Случайността за Велика Стихия.

С опасение подхождам към коментара си, защото е много трудно да говоря за книгата без да се олея в подробни разкази и размишления. Пиша обаче и ясно осъзнавам, че е невъзможно да кажа каквото и да било, което да е от значение за самото повествование. Последните глави бях точно във фаза „what the fuck is happening?!”, затова предпочитам да не говоря за основната линия на събитията. Ще споделя само подробностите, които ми бяха дори по-наситени като емоция от историята (макар, че като се замисля, може и те да я правят, обърквам се кое е важно). Мисля да ги изброя след двуеточие със запетаи, ето така: страница 44. – куфар с вагина, птичи скелет в кафез, смъртта на козата, самотните мъже и собственият стил на жените по въпроса със самотата, лучената сага, страховете, дрехите (от предпоследната страница) и шумът на мравките... сигурно има и още, но това ми бяха малките върхове (подробности, в които си намирам порции екстаз при всяка книга, която чета). Искам само да добавя за две от горепосочените – лучената сага беше... оххх! Много ми се ще да я опиша като метафора с няколко прилагателни отпред, но всъщност не зная дали е; определено обаче нацели някаква струна, неподозирано къде в анатомията ми, но резонансът направо щеше да ме отнесе. А цитатът с мравките – моли се просто да е хайку!!

Освен това толкова реално ми се случваше всичко, че не спирам да се питам има ли я тази пещара в действителност, същото се питах и за антените и за кръчмата „Флорида”, но да речем, че като създадени от човека, може както да си съществуват, така и да са литературна измислица. Но определено бих тръгнала да търся пещарата (да речем, че е и възможно да ми липсва необходимата доза авантюризъм.... засега; пък и нямам снимката, сигурно ще е по - трудно). Определено се вкарах много в приключението, де!

И други неща имах за казване, но умряха по пътя към края.

Специално искам да отделя и един абзац на корицата, дори ми е мъчно, че го оставям толкова надолу след всичко, което избълвах. КОРИЦАТА!! Тази корица е цяло ново ниво на преживяванията, които съм имала с корици! И дори не говоря за начина, по – който изглежда. Докосването на тази корица праща възглавничките на пръстите ми в малки близки до лудостта преживявания. Има корица, на корицата има фигура, във фигурата има сърце, а сърцето е направено от миниатюрни грапави нули и единички! Ще се разплача направо.

И ако изобщо някой стигне до тук, не съзнавам защо си го е причинил :)

P.S.: Не слагам видима снимка на корицата, защото мисля, че трябва да се преживее, не да се гледа :))

събота, 7 май 2011 г.

"Спутник, моя любов", Харуки Мураками

Последния път с приятели стана дума за влюбването. Предполагам, че когато си на 20 често става дума за това. След предния ми пост е напълно ясно, че съм склонна да се влюбвам в думи. А в сегашния ще имам за цел да направя ясно, че същото се случва и с някои автори. Вече съм напълно влюбена в Мураками и няма връщане назад. Искам да изчета всички негови книги, и ако скоро не преведат нашенци още, ще науча японски, за да чета в оригинал... колко му е... (напълно съзнателно изричам последното изречение, без ни най-малко да му вярвам!! Но поне ще си ги изкупя на английски, колко му е!!) та за Мураками разбрахме – ще си татуирам името му по целия гръб и ще се оженя за него! (нод)

„Спутник моя любов”... аз май трябва да спра да пиша толкова афектирана. Дано при редакцията да се реша да затрия всичко и да намеря по-отривист тон.(не съм се) Тази книга е гениално егоистична. Не ти оставя нищо. Още с първата страница бях поразена, защо по дяволите не съм се сетила аз за това?! Не да го напиша, издам и радвам читателската публика all over the world, ами да си помисля за него, да го обмисля и разсъдя – приказка толкова близка до напрегнатите ми синапси. Става дума за тази линия на повествованието, където се говори за спътниците и самотата. Даже не зная колко да кажа и колко да премълча. Все още диалозите между главния герой и Сумире горят материята, която представлявам и въобще не мога да съм убедена, че има и друг свят, където това е грешно.

"Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи "Спътник", които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания." – след това няма смисъл да се казва каквото и да било. Безсилна съм.

Мъчно ми е, че хората са толкова самотни същества и често изпускат малкото шансове да споделят самотата си. Остават глухи за самоти с вибрации като техните. Мураками пише много за самотата. Може би за това го обожавам толкова. Не говори за нея с неприязън. Познава я и постоянно мени ролите и’.

Харесва ми момичето в телефонната будка. Понякога си мисля, че това бих могла да съм аз. Иска ми се да имам 2 живота едновременно. И в двата обаче да съм цяла. Бих ги водила напълно противоположно. Сега просто двата се борят един с друг и никога няма достатъчно място и емоции за всеки от тях.

И накрая „надежда има ли?”. Надеждата е лъжа. Крепи, радва, сбъдва се понякога(не е това май глаголът... май не се сбъдват надеждите, айде ако се сетите за глагол чакам предложения), но в края на краищата е лъжата на съзнанието, трикът му, с който прилъгва човекът да не изчезне.

P.S.: Чуждите корици са невероятно стилни. Оглеждам сега света как чете Мураками :)

сряда, 27 април 2011 г.

"Четецът", Бернхард Шлинк

Бях готова да пиша за „Четецът” на Бернхард Шлинк, още когато завърших четенето на книгата. Трябваше да потърпя обаче. Много ми се искаше да гледам и филма. Сега, когато го гледах, не съм сигурна кое щеше да е по-добре. Предполагам, че и няма особено значение.

За книгата имам да кажа не много вече, за филма – още пресен в ума ми, като се замисля, също. Мисля, че ми се щеше да говоря за историята. Но вече и това не ме убеждава в правотата си. Уж имало неща, които само можеш да почувстваш. Все пак мисля да вървя по установения вече план (да речем, че обичам да планирам).

Книгата е написана просто. Предполагам малко хора са надарени с възможността да разказват силни, резониращи в черепа истории.... просто. Предимно съобщителни изречения. В някои моменти мислех дори, че някак си не е вложено чувство въобще. Като да е по-скоро изживяна толкова мощно, с всяка фибра на съзнанието, че не е останала ни една емоция за разказа. Всяка дума е спестена. Не мога да си дам сметка защо, но страшно много ми напомни на „Синове и любовници” на Лорънс. Може би само един мъж (и все пак не всеки мъж) би могъл да говори така за нещата – случили се, от дистанция.

Филмът на свой ред е прекрасен. Всеки важен момент присъства и в същото време липсва. Ако исках да направя филм от тази книга, най-вероятно щеше да изглежда точно така. Чудех се дали мога да определя кой от двата формата ми харесва повече, но общо взето всеки живее свой собствен живот. Прочела съм една книга, после съм гледала един филм, в двете става дума за едни и същи хора и места, но нямат нищо общо едновременно. Изобщо не разбирам как се получи така.

Мислех си за четенето. Понякога се чувствам неловко, когато пиша за него. Понякога съм виновна пред себе си, че така разхищавам в думи нещо толкова интимно. След което продължавам да го правя. Може би търся обяснение или оправдание. Може би като човек ми е вродено да се оправдавам защо ми харесва това или онова. Забележете – всеки го прави....

В коментарите под някое от ревютата на примерна книга из интернет една жена беше казала, че дъщеря и’ с приятеля си си четели на глас съответната книга, за да не губят време да си я разменят и да я прочетат заедно. Помислих си, че това е най-прекрасното нещо, което съм чувала да се случва между двама души. Обичам да слушам някой да чете, обичам, когато пасаж ми хареса да го препрочитам, чета изречения на глас, просто защото ми харесва как мисълта тече и звучи между две точки.

Мисля си още, че когато красиви неща се случват дори само за минути покрай хората, то е защото в някаква паралелна вселена някой пише за тези случки и някой ги чете. Дежавутата също са на този принцип – вятърът носи думите отдалеч, а мозъкът ги навързва в картини, секунди от налепени една до друга снимки.

И никак даже не ще спомена любовта и това как няколко месеца от живота на човек се превръщат в негова единствена движеща и спираща сила. Не са ми понятни силите на хората, предполагам. И не ще кажа нищо за лагерите и нацистите.
За мен и тази книга, и филмът започваха и завършваха с четенето. Тяхното и моето.

P.S.: снимка просто така, на терасата в 3 през нощта, защото по - добра не бих могла, примерно....

петък, 22 април 2011 г.

"Приятели мои", Людмил Станев

Този път ще вкарам малко разнообразие и ще спомена, че имах близки срещи от третия вид (макар изразът да ми дойде леко, у мен назрява дълбок размисъл кой е първият и кой - вторият вид... и в този ред на мисли кой е третият вид срещи.. може би трябва да гледам филма)* с Людмил Станев – автор на "Приятели мои". Свърших книгата миналата седмица, но ми се щеше да мине тази лекция... по-скоро литературно четене, за да мога да съчетая впечатленията си в едно.

Да, обаче впечатленията ми са някак еднопосочни и ще попиша първо за книгата. Притежава семейна предистория, която за сега мисля да огранича в дискретие. Та в крайна сметка от вуйчо, през мама, сборникът „Приятели мои” стигна и до мен. За писането - от това, което забелязах, изглежда че авторът, и той като мен, е любител на думичките, само че любовта ни малко по–различно дава гласност сама за себе си. Историите звучат толкова реални, че като изобщо да не са. А героите толкова абсурдни, че като изобщо да не са. Разбира се, имам си няколко любими разказа, всички от тях тъжни, всъщност. „Цвички” е култов заради самата си ... академична насоченост! Но най-любимото ми изречение е: „Как си, и твоите очи са тъжното фламенко. Люси е Мишел, Мишел е Люси.” (2 изречения на практика). Не зная причината. Сякаш високочестотно инпулсно вълново ми влияе върху мозъчната кора. Та така де. Изчетох и стана сряда.

В сряда очаквах по-дискусионно ниво на срещата с Людмил Станев. Но и това да чуеш разказите, които си прочел току що, прочетени от самия автор, си е преживяване. Чух и неща, които не съм чела, което ме навежда на мисълта, че ще бъде купено ново сборнично издане след време. Не съм убедена дали се забелязва натрапчивото ми заместване на думата „писател” с думата „автор”. Предпочитания на самия Л. Станев. Получих много подробно и въодушевено обяснение на етимологията на предпочитаната дума и разбрах основите на избора. За повече информация, допитване до латински език(доколкото си спомням). И така много приятно си прекарах. Накрая поисках да се запозная и се запознах!

Хората са странна комбинация от продукти на природата и думите, съшити в тях. Жалко, че не всеки намира това за впечатляващо!

* реших да изнеса продължението на размислите си в звездичка, защото за миг си помислих, че скобите ще се пречупят под тежестта на толкова много необвързани с потока на основното изречение думи. А в никой случай не бива да се възползваме така от един от най - полезните в живота видове пунктуация. Та мислех си, може първият вид да са срещи с животни, вторият - с хора и третият - с творци. като на всичкото отгоре всеки от тези видове срещи са с хуманоидни представители... ако ми се следи мисълта. породи хуманоиди... охх май много се отклоних....

P.S.: бъгави кавички - за по-внимателните подарък :)

неделя, 10 април 2011 г.

"Тромпет", Джаки Кей

Стоях в Параграф 22 (любимата си книжарница) 40 минути, докато си избера книга. Имах 3-4 книги предвид от предишни мои посещения, но в онзи момент не исках никоя от тях. Накрая грабнах „Тромпет” на Джаки Кей. Нищо не знаех нито за историята, нито за автора. За да съм искрена, влюбих се от пръв поглед(хипотетично, защото сме съвсем наясно за абсурда на подобно съчетание) в корицата. Ще ми се да си вярвам, че разбирам от книжно оформление и да гледам на себе си като на естет, но тъй като все пак живея със себе си, съм наясно, че доста често се заблуждавам за... нещата. Сега, когато завърших книгата, не ми се щеше първо да започвам да пиша за начина, по който изглежда, но ще се примиря с чувствата, които назряха в мен. Цветовете, усещането от допира на корицата, номера на страничките, които тичат като детски пръстчета по пистоните. Всичко, дори шрифтът носи настроението! Издателство Алтера ми донесоха голямо удоволствие от притежанието на тази книга.

На всеки, с когото говорех за книги, казвах едно и също, когато бивах попитана за какво става дума в „Тромпет”. Звучеше нещо от типа на – известен тромпетист умира и в книгата се говори за преживяванията на хората около него във връзка с тази смърт, като при това има една тайна, която се разбулва. В общи линии много се притеснявах да не спойлна разказа. Случва ми се по – често, отколкото може да си представи човек.
Сега обаче горните думи ми се струват пълен бълвоч(какъвто и очевидно са), един сбит преразказ на бълвоча, който изричах на практика. В романа на Джаки Кей всъщност става дума за бащи и джаз, за любов и комплекси за малоценност. Онзи ден докато се прибирах към къщи, си мислех за това, как цял живот строиш лъжи, които те правят щастлив. Самият живот е една дебела лъжа. Това не значи, че е грешен, мисля. Според мен показва само колко други варианти и пътища има и когато избереш един от тях, той несъмнено е лъжа спрямо останалите. Понякога се страхувам, че с всичко, което казвам, отричам себе си. Когато правиш нещо със страст и себеотдаване, само тогава си струва и само това си ти – цалият роман ти татуира в ума такова мислене.

Имам какво да кажа и що се отнася до начина, по който е написана книгата. Различните глави са така разказани все едно ги слушаш от самия герой. Джаки Кей е сменяла стиловете във всяка глава и в същото време книгата не звучи разпокъсано, а като едно цяло. При това, имам дори любими глави – тази, написана от името на Джос Муди, тази за неделните сутрини, също тази от името на Биг Ред и тази с почерците и мълчанието...
И музиката! Когато се говори за джаз, все едно в ушите ми звучи джаз. В главата си виждам музикантите, костюмите, клубовете, дори зная песните и щракам с пръсти в такт, затварям очи, въртя се леко и поклащам глава по вълната на мелодията.

Замислям се защо обичаме хората, които обичаме, защо приличаме на хората, които сме. Струва си, предполагам така наистина оценяваш всяко малко нещо, което е част от голямата картина.

„Един последен джем сешън. На мъртвите тела.”

„... изглеждаше истински и неистински – фантазия на самия себе си. Всички джазмени са фантазии на самите себе си.”

„А когато никой не те познава, как да бъдеш себе си? Едит може да бъде различен човек всеки ден и най – вероятно никой няма да го забележи.”

понеделник, 4 април 2011 г.

София Филм Фест във Варна


Хип хип ура за още 3 фестивални дни в „културния ми живот”. Тъй като вече имам установена форма за изгледа на подобен тип пост, мисля да се придържам към нея.

София Филм Фест гостува във Варна от 16. до 20. март като аз успях да отделя средства, време и енергия за 4 от филмите. По невероятно стечение на обстоятелствата останах повече от очарована от всеки от тях, въпреки че бяха крайно различни един от друг. Бях в прекрасната компания на Рая на 75% от филмите, като освен нея споделих един филм с Пенев и един със Славена. (макар това да не би било важно за незапознатия читател, внася пълнота в повествованието, а също и задоволство в душата на повествователя...)

„Ако искам да свиря, аз свиря”
Първият филм, който си избрахме да гледаме, беше от съседска Румъния (а сега разбирам и Швеция, несъседска доколкото съм наясно с географията). Много бях впечатлена от факта, че актьорският състав е представен изцяло от криминално проявени. Това само по себе си много наклони везните в полза на филма. Гледаш и не вярваш. Много силна игра на главния герой. Дори само стискането на челюстта му беше мой малък връх в актьорската игра, на която съм била свидетел. Нямам думи колко красиви бяха мълчаливите сцени. Дори си имам едина любима с масата и двата стола и те свити в ъгъла (за тези, които са гледали филма или имат намерение). Определено препоръчвам – има позиция, изказана още в заглавието, има история и има нулево холивудско излъчване, което някак си прави филма прекрасен. И аз обичам кафе!

„Лора от сутрин до вечер”
Българският представител във феста беше изненадващо удивителен. Спечели ме още от първите кадри. Освен това разказът не ме остави до последно. Много интересен! Забавен и приказен някак си са го направили. :) Силвето официално печели награда за поддържаща роля в представите ми за награди... Само чаках кога ще се появи. Марио изобщо даже няма да го коментирам ;) Може би имам около 1 миниатюрно недоволство, но пък на фона на прекрасния резултат мисля, че е напълно излишно споменаването му. Изключително много ми хареса цялата постройка на филма, комикс мотивите са върха!

„Бютифул”
... тук нямам много за казване. Филмът е тежък, но си заслужава. Рамката според мен е много впечатляваща, както и мотивът с пеперудите (както ми се сториха). Вярно, че може би името Хавиер Бардем привлича зрители в залата, но за да съм искрена има защо. Гледала съм го в няколко филма, коя от коя роля по – различна. Предполагам многопластов е думата, която търся... многопластов актьор.

„Дневници от имението”
Последният филм от моето фестивално преживяване беше... впечатляващ. Впечатлих се от буквално всичко. Като започнем от това, че става дума за истинска история, минем през Полл (имението и всичко, което представлява) и началния кадър с виолончелото и да речем свършим с репликата „Тя е Наполеон!” Красив до мозъка на костите филм.

И така изчерпих, което имах за казване по въпроса май... определено препоръчвам всеки от филмите. Освен това, когато „Лора от сутрин до вечер” е по кината във вашия град, купете си билет и подкрепете българското кино.

Вашият кореспондет от Варна – Станислава Войчева :) (оххх, още нещо, което винаги съм искала да кажа!!)

P.S.: Можеше другия март да го постна този пост... никакъв кореспондент не съм. Да си имам мудността...