събота, 28 юни 2014 г.

"Моята орис", Паринуш Сании


Много обичам да чета през лятото. Има една такава магия, която се случва с всяка похваната книга – все едно думите и‘ ми действат по-силно. През последната седмица бях завладяна от „Моята орис“ на Паринуш Сании, така както въобще не очаквах. Известно е, че поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“ си има ценно място във въображаемата ми библиотека, но корицата на Люба Халева много допринесе за желанието ми да прочета тази книга. После научих, че преводът е направо от персийски, което за мен си е висш пилотаж на Людмила Янева. Но какво ли разбирам аз от корици и преводи!

Който ме познава, знае, че със съдбата не сме в добри отношения. Един вид аз не вярвам, че съществува, тя се прави, че не ме забелязва и така поддържаме един пасивно-агресивен мир по между си. Но виж, колко омагьосана бях от съдбата на Масуме, героинята, чийто живот проследява книгата от ученическите и‘ години, до онази приятна улегнала възраст, в която всеки се надява, че постигнал нещо в живота си. В този роман постоянно нещо се случва и е за хиляди неща. Тъкмо си помислиш, че става дума за културата и традициите на място, което едва ли някога ще посетиш и ето, че вече си говорим за хард-кор комунизъм. Но преди всичко мисля, че тази книга беше за децата. Най-истински се разкъсваше сърцето ми когато виждах през какви удари минават децата на Масуме и как типично по детски с гордост и плам се справят, и колко малко им е нужно, за да са щастливи. Но то е може би защото много обичам деца и защото смятам, че те са най-мощната популация от хора.

В началото романът може да се стори малко мелодраматичен и сапунлив, но всеки, който е бил 16 годишно момиче, знае за какво става дума. Носталгията по училищните години никога не си отива напълно. По-интерестното е как е построена „Моята орис“ – с житейското израстване на героинята се променя някак и начина на повествованието, наивитетът се сменя с надежда, а после с разум, с борба и улегналост, гласът на разказа е друг. Хареса ми как цялата книга се развива в политическите промени на Иран, но макар толерантна и активна, нашето момиче не се подлъгва по чужди идеологии и не предава себе си, независимо дали е на пиадестал или в немилост.

Феминизмът напоследък е много модерен, но ми се ще да избягам от половото разделение, защото вярвам, че свободата е за всеки. Затова ще съм повърхностна и ще кажа, че намирах Хамид за много секси, по онзи Хемингуейски начин.

Най-силният момент за мен бе, когато Шахрзад беше отседнала в дома на Масуме и най-вече когато трябваше да се раздели с детето, което бе обикнала за кратко време, тогава със сигурност чух сърдечно мускулно влакно да се откъсва в гърдите ми.

И завършам с една част от стихотворение на Форуг Фаррохзад от книгата, което адски много ми хареса и вярвам, че преводът му е страхотен!

...
Каква височина, какъв ти връх?
Приютете ме вие,
Трептящи светлини на недоверчиви домове,
По чиито покриви сушат се дрехи в редове
В обятията на благоуханен дим.
...

четвъртък, 19 юни 2014 г.

"Любовникът", Маргьорит Дюрас


Миналия месец ходихме до Тюленово с една наша френска позната от скоро. На връщщане в колата се заприказвахме за литература и аз я помолих да ми каже някой популярен френски автор от модерните класици, който бих имала шанс да прочета на български. Като се замислих освен „Климати“ на Мороа и един стар сборник с френски разкази, опитът ми с френската литература беше повече от мъглив. Оказа се, че тъкмо по това време тя правеше презентация, за да представи на работното си място „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас и ми поразказа някои неща за книгата, точно колкото да възбуди интереса ми. Аз на свой ред бях сигурна, че съм виждала заглавието вкъщи. И воала!

Романът на Маргьорит Дюрас въобще не е това, което си мислех, че ще чета. В стотина страници авторката е разказала за съществуването си в дисфункционално семейство (направих справка-терминът съществува и на български!). За мен тази част беше доста по-интересна и важна с оглед контекста на развоя на събитията. Болката, с която героинята се връща отново и отново към разкази за биполярната си майка с открит афинитет към първородния и‘ син, оказал се абсолютна отрепка, ми стягаше душата на възел. Цялата книга е една емоционална люлка – от силната обич към тази луда майка, през безразличието към ежедневието, до силната омраза към големия брат. И ето, че се появява този богат и влюбен до полуда в нея китаец. И пряко всичко тя му позволява да е негова, само за малко, за да избягат и да се скрият един в друг.

Бях много завладяна от тази книга. Какво ми направи?! Разказът се води от първо, от второ, от трето лице, като събирани писма, картички и снимки, за да се построи репродукция на миналото. Но беше само думи. Един разказ за едно тъжно момиче, което иска да избяга и да бъде писателка.

Предразсъдъците са ми запазена марка. Обичам да говоря за тях и против тях, да ги разбирам или отхвърлям, да се самоосъждам, че ги имам или да съм горда, че отсъстват. Предразсъдъците са част от природата на човека и са ми много интересни, защото често са ме хвърляли в противоречие със самата мене си. И ето я тази книга изтъкана от предразсъдъци, която влезе в сърцето ми – бяло френско петнадесет годишно момиче, китаец, гонещ тридесетте, луда майка и начална учителка, любим брат и омразен такъв, богатство и бедност. Сега образът на момичето с мъжката филцова шапка и старата безформена рокля ми е понятен, близък и болката ни е обща – „Много скоро в живота ми стана твърде късно.“

сряда, 11 юни 2014 г.

"Какво искаш от мен, Любов?", Мануел Ривас


Били ли сте при Зори!? Аз се спирам там от време на време и винаги си тръгвам с по нещо красиво, загнездено в мен. Последния път като бях там, без да искам увеличих списъка си за четене с няколко заглавия, едно от които беше „Какво искаш от мен, Любов?“ на Мануел Ривас. Почти веднага си я намерих и чак ме е яд, че преди няколко дни започнах да я чета. Трябвало е да я прочета веднага! Имала съм нужда от тази горчива прегръдка от думи.

Книгата е сборник с разкази и представлява точно това, което изобразява корицата и'. Невероятно е да уловиш атмосферата на едно произведение с едно изображение, особено на 16 произведения!! (така де, разказите са 16) Яна Левиева се е справила умопомрачително! Това официално е една от любимите ми корици в библиотеката ми.

И когато препоръката, която те е довела до една книга, и корицата и' са на такова високо ниво, е... да речем, че бях склонна да направя малък компромис що се онася до съдържанието, един вид очаквах книгата да е добра, но не очаквах да стане книгата, която да ми напомни любовта ми към краткия разказ и да ме накара да поискам всички сборници с разкази. Иии въобще не очаквах да търся със свито сърце дали има преведено на български нещо друго от автора Мануел Ривас. (spoiler alert – има!!)

Разказите са толкова различни и все пак сякаш са затворени под един стъклен похлупак и съжителстват в мир и привързаност в тежкия въздух на жега, създавана от носталгия и меланхолия. Все едно са стара снимка, намерена на бит пазар, но на нея някой седи и гледа съвременен латионамерикански сериал. (добре де, такъв от '90, това все още е моята представа за съвременност, освен това '90 са ми любими) Харесвам всеки от тях и бих ги препрочитала отново и отново. Носят ми някакво усещане извън самите себе си. Бих могла да го обясня само с усещането, което си представям да ми донесе Куба, ако някой ден мога да си позволя да стигна до там. Всичко е странно, ясно е, че умея да си създавам връзки с книгите си! Изкуство си е!!

Най-любими са ми „Езикът на пеперудите“, „Саксофон в мъглата“, „Млекарката на Вермеер“, „Карминя“, „Огромното гробище в Хавана“, „Бяло цвете за прилепите“! И да, зная че изброих половиния сборник, но наистина адски ми хареса. Така че нямам търпение да ми кажете, кои са вашите любими разкази, защото ако обичате този формат на писане, ще сте луди да пропуснете тази книга!! Е, не луди-луди. Просто я препоръчвам, това ми беше мисълта...

Зори, много ти благодаря! (ще дойда и при теб да ти благодаря!!) :)