петък, 20 ноември 2015 г.

"Станция Единайсет", Емили Сейнт Джон Мандел


„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел не е нищо, което съм очаквала. Което пък на свой ред е изключително странно, защото следя тази книга още от появата и‘. Бях много щастлива, когато разбрах, че издателство „Екслибрис“ ще я материализират и сега, стискайки я в ръцете си, казвам, че са се справили повече от чудесно!

В общи линии бях останала с впечатлението, че „Станция единайсет“ разказва за един постапокалиптичен свят, в който въпреки неволите има нужда от изкуство и развлечение. Така и описвах ситуацията на всеки, който ме попиташе какво чета. Е, не е далече от истината, но не е и самата истина. Книгата разказва за апокалипсиса, много осезаем и реален при това. Историята подмята читателя между Преди и След затриването на 99% от популацията от вирус с фудроянтно протичане. Но по-важното, което прави, е да ни открие самотата на хората и нуждата от споделяне, независимо в какъв свят живеят.

„Станция Единайсет“ започва с вечерта, която променя всичко за нашите герои и както става ясно - за целия свят. В една театрална постановка, която по случайност свързва остатъка от цивилизацията двадесет години по-късно, на сцената умира известен актьор – събитие така голямо за света Преди, и така незначително на фона на последвалото. А после един здравомислещ парамедик, една бойна мадама, и група музиканти и любители на Шекспир, които странстват, създават се със риск да се унищожат.

Харесвам атмосферата в главата на Емили Мандел, или поне предадената на хартия. Не, „харесвам“ не е точната дума, всъщност ме побиват тръпки, но я оценявам именно заради това. Всичко е толкова истинско, че не спирах да се питам аз от кои ще съм, от добрите или лошите, и всъщност кои кои са, при положение, че всяка крачка е борба за оцеляване, дори лудостта. Да речем, че съвпадналото ми с четенето три дневно преболедуване на вирусна инфекция показва, че може би не бих имала избор. :)

Идеята за Шекспир ми допада много! Все пак нали за това четем, за да избягаме. А какво по-прекрасно бягство от "Крал Лир" или "Сън в лятна нощ". Ескапизмът през изкуството и културата е нещото, на което се надяваме и универсалността на подобно изказване е удивителна.

Авторката добре си играе с представите на читателя за уют. Без да иска, всеки сам може да се насочи към нещата, които приема за даденост ежедневно, дори големи неща, като да има с кого да размениш няколко думи през деня или с кого да помълчиш.

Една от любимите ми книги за тази година!

четвъртък, 5 ноември 2015 г.

"Пътят на промените", Ричард Йейтс


Наскоро имах късмета да прочета най-потискащата книга на света!

Заела съм се с благородната мисия „прочети всички книги, които си си купила, преди да вилнееш по книжарниците“. Естествено е невъзможно от време на време да не се изкуша, но като цяло планът работи. Така на нощното ми шкафче попадна „Пътят на промените“ на Ричард Йейтс. Бях се сдобила с нея в един прекрасен есенен ден преди година в комбина със „За щастие, млякото“ на Нийл Геймън. Втората прочетох същия ден в морската градина във Варна, докато за първата ми трябваше доста повече мотивация. За някои книги се налага подходящо да узрееш, предполагам.

„Пътят на промените“ е историята на двойка сноби, мислещи се за твърде добри, за да съществуват в рамките на класическото американско семейство в покрайнините на Ню Йорк в ’60–те години на XX век. Твърде жалко! Много ми допада да чета за хора, които се имат за специални – някак реалистично е.

И ако невротична съпруга и посредствен мъж с комплекс за малоценност ви звучи като литературно клише, то непременно трябва да се запознаете с Ейприл и Франк. Те не са герои, които са там, за да се харесат. Напротив – отвратителни са. И точно това ги прави много естествени и живи. Тя е майка със съмнително майчинско чувство, а той е мъж, който не може да бъде истински с жена си дори след милион години. Казвам ви, отвратително.

„Театър“ е основната дума, която се въртеше в главата ми по време на четенето. Книгата започва с една провалена театрална постановка, която събужда демоните у двамата. Театър е цялото им отношение един към друг. Съвсем в стила на класическа драма само лудият е този, който изрича истини. Много стилно намирам и отдалечаването на читателя с финала на романа в стил – „е, поредната история за две объркани души“.

Романът на свой ред е написан изключително красиво. Йейтс не подценява читателя си, като му представя наготово проблемите на общността на добри семейства с бели къщи и големи дворове. Съвсем безпристрастно разказва фактите и единствения страстен в края е четящият, а всичко останало е фасада на семеен живот.
Чудесен роман! На места толкова силен, покъртителен, че ме караше да осавям книгата, да си почивам от всички хора, направили невъзможното само и само да не са щастливи.

Намирам адаптацията с Кейт Уинслет и Леонардо Ди Каприо за превъзходна, възможно най-близка до работата на Йейтс. Може би заради корицата през цялото време докато четях, визуализирах двамата актьори. Когато гледах филма, впечатленията ми се комбинираха и направиха една завършена история, като всеки от двата формата допринесе към другия.

Смятам романа за изключително изящен в литературно отношение и здължителен за всички почитатели на модерната класика!

неделя, 1 ноември 2015 г.

"Теория за материята и светлината", Андрю Портър


Фантастичен сборник с разкази! Това може да бъде единственото, което да имам да кажа за „Теория за материята и светлината“ на Андрю Портър, но ще опитам да разширя мисловната си дейност до повече от изречение, инак може да затъна в онази лаконична меланхолия така присъща за есенните дни и така далечна от желанията на душата ми.

На „Алея на книгата 2014“ Николета беше на шатрата на издателство „Миленум“ и ми препоръча именно тази книга. Обикновено подхождам скептично към препоръки, но вече имах няколко добри попадения с логото на „Милениум“ и се поддадох лесно. Година по-късно и‘ дойде ред и недоволствах, че не съм се взела в ръце по-рано.

Прекрасна амалгама от разкази, тихи и спокойни по време на четене, но отказващи да ми дадат мира след това. Всеки от тях е жив в ума ми не със заглавието си (никога не помня такива неща), но със всеки ред след него. Героите на Портър са изключително реалистични, независимо дали пише мъже или жени. Авторът някак познава човешката тъга, която явно е универсална, независимо как бива изложена пред света. А в персонажите от всеки разказ се таи едно чувство на неудовлетворение и самота, което не ми беше натрапено и намрънкано по страниците, а беше само като лек привкус, като горчивото на шоколада.

Не бих казала че прозата на Портър е красива в класическия смисъл. За феновете на изящната реч и незабравимите цитати това може би не е най-подходящият сборник. Но въпреки това го определям като една от най-добрите ми книги през тази година. Силата на сборника е в недоизказаните неща, в контекста, в който те поставя всеки разказ.

Ако трябва да изброявам любимците ми, ще ми се наложи да цитирам половината заглавия(току що проверих), затова няма да изброявам любимци. А и не ми се ще останалите да се чувстват зле, тъй като те са не по-малко прекрасни. Определено обаче препоръчвам на всички любители на разказа като литературна форма да посегнат към този сборник и да обогатят колекцията си. И благодаря на Николета задочно!

четвъртък, 22 октомври 2015 г.

"Кучки вероломни", Роберто Боланьо


Не мисля, че съм дорасла за Боланьо. Също така не съм достатъчно компетентна, за да разбирам добре разказите му. Знаех това, но адски жадувах да съм част от онази литературно образована и културно извисена популация, която чете Боланьо и му се възхищава. Но уви! Понякога ми се налага да приема, че съм момиче с далеч от помпозен вкус за литература.

От „Жанет-45“ ми предоставиха възможност да опитам от творчеството на писателя със сборника разкази „Кучки вероломни“, част от поредицата „кратки разкази завинаги“. Както винаги кориците на Люба Халева са притегателната сила, която кара читателя да прави съзнателните си избори с удоволствие, а понякога и някои много добри несъзнателни избори. Това издание на разказите имаше и прекрасен комплимент към читателя – притурка с „Парадоксът Боланьо“ на Хуан Вильоро по повод десетгодишнината от смъртта на писателя. От „Жанет-45“ знаят как да глезят читателите си.

От там нататък обаче имах проблеми. Определено не смятам Боланьо за нечетивен. Просто не ми беше развлекателен, а на места дори бях леко объркана от целите на тези разкази. Имах усещането, че се ровя из личните неща на непознат и то не в хубавия смисъл, а от типа на тефтерчето му за телефони, банковите му извлечения и картотеката му с филми за възрастни. Имаше разкази, в които трябваше да се опитам да разбера случващото се по хората споменати вътре, и въпреки невероятно подробните и прекрасни бележки под линия, аз като пълен профан в Южно Американската литература и история, нямах никаква идея за нищо. И откровено казано не бях и провокирана да проучвам.

Имах, разбира се, няколко любими разказа, няколко пасажа, които почти ме просълзиха. Това, на свой ред, следва да подскаже, че ми харесва гласа на Боланьо, харесва ми атмосферата, която задава в разказите си. И макар да не мисля, че този сборник е конкретно по вкуса ми, той непременно ме кара да имам едно на ум за Боланьо и да искам още, за да мога да разбера феномена.

Предполагам проблемът ми беше, че се опитах да се запозная с писателя през разказите му, а може би е имало по-добра начална точка. Ако някой от вас е фен, нека ме внедри по правилния начин! Но моля, не ми предлагайте „2666“, защото ще резистирам към подобно литературно приключение. :D

"Седем добри години", Етгар Керет


Бях любопитна относно Керет. Посещенията му в България, пропорционални на броя издадени негови сборници с разкази, направо ме дразнеха! Кой е този популярен и толкова харесван автор и защо аз още нищо негово не съм прочела!? Не че твърдя, че съм прочела всички популярни и харесвани автори, просто Керет направо си просеше четенето!!

На Алея на книгата 2015 Зори ми подаде в ръцете „Седем добри години“ и като горд читател мога да кажа, че вече съм чела Етгар Керет. И не само това, имам апетити към всичките му сборници. И не само това, ами ми се възродиха и апетити да притежавам цялата поредица на „Жанет 45“ – „Кратки разкази завинаги“. В етап от живота си съм, в който пространството не ми стига за развихряне в книгопритежаването, но и това ще отмине и тогава ще имам ВСИЧКИ книги на СВЕТА!! (губя контрол) (не исках да правя препратка към Миро от „Каризма“)(„Каризма“ не съществува вече)

Писането на Керет ме грабна веднага. Съвсем обикновено разказани истории, чиито завършек те хваща и те държи за известно време, преди да започнеш следващия. И тогава новите герои те завладяват и искаш още. Има я тази забавна, дори самоиронична нотка, която много харесвам у хората и която у писателите ми е адски привлекателна. Не зная дали точно единственият сборник с разкази с автобиографични елементи беше най-подходящият за запознанството ми с Керет. С него обърнахме хода на междучовешките отношения, личните неща са казани и сега е леко и свободно, без неудобството на непознатите.

Откровено казано постъпих по най-лошия начин, по който се постъпва с разкази - в един ден от лятната си почивка ги изчетох наведнъж. Сега не съм сигурна дали мога да направя разграничение между всеки от тях. Но ги харесвам всичките! Спомням си откъслечни моменти, все едно съм част от колективната памет за нечий живот.

От цялото изживяване ми остана една лека тъга от незнание. Незнанието ми често ме натъжава, надявам се е естествена реакция. А липсата ми на самоинициативно научаване чак ме ядосва. Историята и политиката на Близкия изток ми е крайно непонятна. Макар че като мисля по въпроса, едва ли и световната геополитика може да се справи с впрягането и обясняването на тази част от света. Все пак когато четях разказите, любопитството ми живо беше погъделичкано от контекста.

Препоръчвам Етгар Керет, а за повече и по-чудесни ревюта, отбийте се при „КниженЖор“ и в „На по книга, две“.

сряда, 14 октомври 2015 г.

"Алтия и Оливър", Кристина Морачо


Жанровете са странно нещо. Карат ни сами да си поставяме ограничения какво и как четем. И ако бъдем прагматични, имаме нужда от ограничения, защото никой не може да прочете всичко написано на света. Дори и да се ограничи само до добре написаните книги. Талантливи писатели най-вероятно се раждат всеки ден, а също и страхотните им редактори. Така че нека прегърнем ограниченията си и свикнем да живеем с тях.

Ето аз например чета юношески романи, само когато имам нужда да се разтоваря с нещо бързо и развлекателно. Отдавна минаха дните в гимназията, когато можех да се видя в лицето на героите или пък да изживявам трепетите на първата любов, първото приятелско предателство, първото пътешествие и т.н.

Така дойде редът на „Алия и Оливър“ на Кристина Морачо от издателство „Екслибрис“. Отлагах дълго, дори не толкова заради предразсъдъци към историите за подрастващи, а откровено казано, заради тази отвратителна корица. Преживявах я още по-тежко след като бях погълната от повествованието. С времето съм станала много придирчива към кориците и виня определени издателства и свободния достъп до Интернет.

Книгата е разказ за последната година от живота в гимназията на двама приятели от деца. Оливър тъкмо преди бляскавото си бъдеще в университет за науки започва да страда от синдрома на Клайн-Левин, който включва периоди на сън с удивителна продължителност. През това време най-добрата му приятелка Алтия, потикната от хормони и преданост, се влюбва в него. И от там нататък вече нищо не е „нормално“.

Бих казала, че романът не е за съвсем млада публика. По-скоро бих го определила за по-пораснали деца, тъй като мотивът „секс, наркотици и рокендрол“ не е отсъстващ. Много ми допадна описанието на отношенията деца-самотни родители. Проблемните тийнейджъри не ми дойдоха в повече и дори съм впечатлена как Морачо е успяла да им даде разум, без да ги прави нереални. Не е заложила на работеща стратегия – тийнейджърите са неуправляеми, особено в страна като Щатите, а им е дала възможността да вземат решенията си като възрастни с поглед в бъдещето и перспективи.

Краят много ме зарадва! Лишен е от сладникавост и напудреност, здраво стъпил на земята край, който предполага, че Алтия и Оливър продължават да живеят и след края на книгата.

Изненадана и впечатлена съм от романа и го препоръчвам като пример от жанра Young-Adult. Изгълтах го за кратко време, на големи порции и беше чудесна компания на почивката ми в Гърция в края на септември. :)

понеделник, 28 септември 2015 г.

"Загадъчната логика на сърцето", Прия Базил

Бях попаднала в серия от книги, които бяха приемливи, но не и онези, които да ме карат да не ги оставя, докато не свършат. А остро имах нужда от втория вид. По липсата ми в блога си личеше немотивираното ми четене. В първата половина на годината малко книги успяваха да задържат вниманието ми достатъчно силно, че да изместят реалното, човешко ежедневие. (То на свой ред пък се оказа живо и красиво!)

Леко отегчителната поредица от заглавия беше прекъсната от Невена от издателство ICU, която предложи на вниманието ми „Загадъчната логика на сърцето“ на Прия Базил. Няма да крия, бях скептична към заглавието, но тя ме убеди, че искам да чета и толкова се радвам, че успя. На пръв поглед любовната история се оказа толкова повече. Учебниците за държавни изпити насилствено се превръщаха в приоритет и само се състезавах със себе си колко често мога да правя почивки. :D

С плавна и лека стъпка Базил ме представи на два различни свята, не само в културно, но и в социално и морално отношение. Атеист от богато семейство се влюбва от пръв поглед в мюсюлманка, възпитана според строгите закони на Корана. И от тук нататък се започва гонитбата през дестинациите, времето и неодобрението на близките, за да се даде отговор на въпроса дали любовта преодолява всички препятствия. Да, зная, малко е глупаво и сладникаво от моя страна да говоря така, а и не ми звучи в стила, но ми се ще да въведа в материята по стандартен начин.

Обаче в книгата се говори още за ООН, служителите и‘ и дейностите, с които се занимават. Също така е залегнал и въпросът за незаконното разпространение на оръжия по света и за корупцията по различните етажи на властта, което колкото и да е изненадващо, не е само проблем в България. Бляскавият живот на богатите, псевдоинтелектуалците и снобарите бива сложен за сравнение до обикновената средна класа в Лондон. А за запалянковците на междуприятелските отношения, има специално един герой, когото да обичате да мразите и той естествено е сред любимите ми.

„Загадъчната логика на сърцето“ на Прия Базил е увлекателна книга, която поставя личната логика на читателя пред спънки, които навярно само сърцето разбира. Но по мое мнение, сърцето е просто мускул. Определено важен такъв, но все пак мускул. И няма нищо загадъчно в него - той се съкращава, за да може главата ви да прецака многократно нещата, а после по най-заобиколни и загадъчни пътища да подреди всичко наново. Никак не е трудно да обичаш!

вторник, 25 август 2015 г.

Алея на книгата 2015


Отново дойде август! Любимият ми книжен месец. Центърът на Варна се напълни с бели шатрички и литературно пристрастени хора. Тази година си бях дала сметка за стореното миналата и реших да свия сърмите що се отнася до броя на новите си придобивки. Бих казала, че се справих отлично със самоконтрола, но съм реалист и няма да го кажа.

Алеята тази година продължи от 31. юли до 9. август и в това време посетих две събития и направих една стабилна покупателна обиколка и две по-малки за развлечение.

Още на 31. Юли присъствах на представянето на стихосбирката „Хълбоци и пеперуди“ на Рене Карабаш. Бях обещала на сестра ми да я сдобия с книжката на младата поетеса, но аз самата бях непросветена по въпроса. На събитието имах възможността да се запозная с Рене и да чуя част от стиховете и‘. Това моментално ме запали да прочета стихосбирката, така че при добро време и стечение на обстоятелствата може да се стигне дори до пост в блога. Все пак оставих удоволствието от първия прочит на сестра ми. Не обичам някой друг да ми чете книгите пръв! Предполагам, че обратното не би било приятно също.

На 6. август посетих представянето на сборника с разкази „Куфарът на брат ми“. Имах удоволствието набързо да се запозная с Невена, която пък ме представи на една чудесна книга – „Загадъчната логика на сърцето“ от Прия Базил, за която все още не съм писала, но пък се очаква в близко бъдеще.

(Мале колко съм изостанала с писането в блога. Имам чувството че стотици прочетени книги ме гледат укорително и се чудят защо ги пренебрегвам така грозно!!)

Естествено и тази година любимата ми шатра безрезервно беше тази, в която се помещаваха книгите на „Жанет 45“ с прекрасните Зори и Ива! Ще ми се да отбележа и момчетата от издателство „Пергамент“, на които много им се продаваха книги. Чуден заряд имаха и чак ме е яд, че не си купих нищо от тях.

Естествено казвам без да внасям ни доза сантименталност, че отсъствието на Мила, Райчо и Блажев определено се усещаха и аз тайно и тихо скърбях.

Та така още една година мина. До година пак!


Ето и списъкът:
1. „Куфарът на брат ми – истории за пътя“
2. „Кучки вероломни“ – Роберто Боланьо
3. „Седем добри години“ – Етгар Керет„Мръсна хаванска трилогия“ – Педро Хуан Гутиерес
4. „Мръсна хаванска трилогия“ – Педро Хуан Гутиерес
5. „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ – Рейчъл Джойс
6. „Похищението на Лол В.Щайн“ и „Любовта“ – Маргьорит Дюрас
7. „По-горе към билото. Животът на Дж. Д. Селинджър“ – Кенет Славенски

За спомени от минали години:
Алея на книгата 2013
Алея на книгата 2014

петък, 29 май 2015 г.

"Любов по време на глобално затопляне", Франческа Лия Блок


„Любов по време на холера“ на Маркес е сред любимите ми книги и винаги навява празник в ума ми (не емоционален, четивен). Ето защо веднага след като прочетох заглавието „Любов по време на глобално затопляне“ и още повече след като видях неземната корицата предположих, че ще искам да чета тази книга. Да, това е юношеска апокалиптична история, но защо пък да не излизам от време на време от рамките на библиотечното си кубче.

Издателство „Екслибрис“ ме изненадаха с прекрасно издание, което на живо е дори по-пленително, отколкото на картинка. Нямах друг избор, освен да поема по пътя на пеперудите из между страниците.


В романа си „Любов по време на глобално затопляне“ Франческа Лия Блок е направила литературен експеримент – да разкаже една история за края на света през призмата на Омировата „Одисея“. За тези от нас, които са чели Омир преди доста време и в доста орязан или разсеян вариант, това е просто любопитен факт, който жонглира с детската памет. За останалите вероятно може да е удоволствие в откриването на паралелите, а винаги има и такива, които бърчат вежди.

Като избягаме от Омир обаче, историята на Блок е вълнуваща и като че сама обръща страниците, без да иска разрешение. Не съм експерт по жанра ни най-малко, но определено се забавлявах. Нямах големи очаквания в литературно отношение що се отнася до фабулата, затова не бих и била критична. Някой събития остават доста недообяснени, но пък това дава възможност на читателя да рисува във въображението си невероятни картини на световен апокалипсис. А и всеки има нужда да си спомня от време на време, че света може да рухне всеки момент. :)

Героите на глобалното затопляне не са типичната група тийнейджъри, които сме свикнали да виждаме в американските филми. Още една авторка на YA, която заслужи уважението ми, заемайки се с герои, които не седят съвсем в центъра на обществото. Много от решенията на нашата дружинка могат да се поставят под съмнение, от друга страна кой е живял в края на света, че да знае колко рационално се постъпва там.

И така книгата ни поставя в началото на приключението на Пен в търсене на брат си и частица от нормалността, която е безвъзвратно загубена.

Издателство „Екслибрис“ обявиха скорошно излизане на втора част на поредицата - „Островът на изобилната любов“, върху „Енеида“ от Вергилий. Очаквам я, не за да правя паралели, а защото си почивам от ежедневието с Франческа Лия Блок. :)

вторник, 26 май 2015 г.

"Писма до мъртвите с любов", Ава Дилийра

Малцина си го признават, но всъщност хората обичаме да надничаме в интимностите на другите. Интересите ни за чуждите животи зависят от нашите лични интереси и от капацитета ни за емпатия, но това не променя факта, че всеки от нас е воайор в един по-широк смисъл.

Като зряло човешко същество, признавам слабостите си! :D Ето защо адски много се зарадвах на новината за излизането на „Писма до мъртвите с любов“ на Ава Дилийра и на български от издателство „Софтпрес“. Все пак какво по-интимно от писма, и то такива, които не се пишат, за да бъдат четени.

Още първия път, когато чух за книгата, идеята много ми допадна. Епистоларните романи не са по вкуса на всеки, но аз лично много ги обичам. То най-вероятно идва от страстта ми от дете да получавам неща по пощата. Спомням си, че като малка, нашите пускаха лично адресирани до мен брошури в пощенската кутия с плик и марка, само за да ме зарадват. И успяваха!

В книгата Лоръл пише писма до починали артисти с цел да се пребори с мъката по загубата на сестра си (спокойно, не е спойлър) и да разбере живота. Изпитвам носталгия по онова време, когато нищо в не ми беше ясно. Не, че сега съм чак толова пораснала, че света да ми е понятен и наивитета загубен, но 10 години винаги си казват думата. Ето защо ежедневните преживелици на героинята с новите приятели и първата любов ми бяха увлекателни и умиляващи. И макар да звучи леко и тийнейджърско, книгата засяга теми, с които дори възрастните нямат универсален, а често и никакъв начин за справяне. Момичето има много тъжен баща, избягала от проблемите си майка и твърде религиозна леля, и нито един човек, който да може да я изслуша. Освен разбира се мъртвите поети, певци и актьори.

Много ми се иска да ви обясня колко социална и ангажирана с проблемите на младежта е тази книга, но няма как да го сторя без да разкрия емблематични за сюжета моменти. Макар и не непредвидими, те се разкриват един по един, като последица от опознаването на героите и осъзнаването на мотивацията им за едни или други решения. А до това е винаги по-забавно да достигнеш четейки. Но все пак да се има предвид, че много уважавам авторката за така поднесените истински човешки проблеми!

Що се отнася до писането, Ава Дилийра се е справила със задачата да представи мислите и емоциите на един тийнейджър. На моменти дори се чувствах неудобно, че съм откраднала личния дневник на едно семейство и мажа сълзите им с пръсти по бузите си като бойна маркировка. Агресивно поглъщах страница след страница!!

Препоръчвам книгата на всички, които имат сестри задължително. Тогава четенето се превръща в тлееща дупчица в сърдечния мускул!

неделя, 3 май 2015 г.

"Чочарка", Алберто Моравия


Добре! Най-сетне стигнах до момента, в който пиша за „Чочарка“ на Алберто Моравия. Нямам търпение да приключа всичко около тази книга и да започна нещо бързо, леко и неангажиращо цялата ми мисловна дейност с отчайваща досада. Извини ме, Моравия!

Естествено с оглед на последвашия ми пост, ми се ще да се извиня и на всички, които харесват „Чочарка“, но откровено казано, когато анотацията гласеше: „един от най-силните антивоенни романи в световната литература“, очакванията ми се блъснаха в стена, и размазаха малко кръв и сиво мозъчно вещество по нея.

Е, може би съм крайна за момент. Нека съм обективна. Италия, Втората Световна Война и силна и борбена главна героиня ми се сториха обещаваща комбинация. Романът започва добре. Въвежда както в живота, така и в темперамента на героинята. Селянка, оженила се, едва ли не за да се измъкне от селото и да заживее в големия град – Рим се сблъсква с война, която изобщо не е нейната, войната на фашистите. Те натрапват нещастие след нещастие на Чезира и дъщеря и‘ Розета. Романът се води от първо лице – винаги е добре дошло! Точно тук си проличава и майсторството на Моравия, защото той успява да предаде историята от името на необразована и доста самоуверена селянка, без да предизвика дори за момент съмнение за своето съществуване. Това ме изумява все още и то е може би причината, поради която уважавам тази книга, макар да не я харесвам.

Проблемът идва в дължината и‘. И не, че „Чочарка“ е кошмарно дълга, скромните 300 страници. Но уви, щеше да е идеална в не повече от 160. Началото и краят бяха чудесни, за това, което представлява книгата, за историята, която иска да предаде. Цялата средна част беше убийствено мъчение. Най-вероятно също така целено от автора, за да предаде реалните мъки на героините, укриващи се девет месеца в планината по време на бомбардировките над Рим до пристигането на англичаните и американците. Добре, че не четох тази средна част девет месеца, защото накрая можеше да се объркам кое е измислица и кое реалност от непрестанното повтаряне на едни и същи случки, умозаключения и оплаквания. Можеше да си тегля куршума, загубила надежда. Все пак не притежавам тази сила на духа, присъща на чочарките.

Сбогом и благодаря за рибата, Моравия! И ако имаме следваща среща, то знай, че ще съм скептична!!

понеделник, 20 април 2015 г.

"Очите на другите", Иван Димитров


Харесва ми да чета драматургия. Представям си различните режисьорски виждания и прочити на пиесите. Рисувам в ума си семпла сценография. Реплики звучат гръмко в главата ми или шептят недоизказани.

Имах удоволствието да присъствам на четене с Иван Димитров в „Параграф 22“, част от турнето му из България. Фен съм на работата му още от „Животът като липсваща лъжица“, което ми се струва доста отдавна поради няколко житейски събития създали се и изветрели във времето, или просто защото 4 години не са малко. Един от основните ми мотиви за посещение на събитието беше, за да се сдобия с колекцията му от пиеси, която желая още от пръв поглед в интернет пространството, има-няма едни 2 години, и която не можех да намеря никъде.

Физическото тяло на тази книга ме опиянява с всеки допир! Тактилно и визуално корицата се подрежда сред най-любимите в колекцията ми. Въобще Иво Рафаилов е сцепил с оформлението!!

Пиесите на Иван Димитров са писани за сцена. Не четях самоцелно подредени диалози с етикет „драматургия“, както предполагам би бил скептичният довод. В главата ми имаше театър! Виждах сцената, дори лицата на актьорите. Намирам изключително ценно подобно преживяване. И явно не само аз харесвам тези пиеси, тъй като до колкото ми е известно 2 от тях вече се играят на сцена. Четях и за всяка следваща си казвах: „Е, това ми е любимата в сборника!“. Надявах се да съм поумняла до края и да мога да избера, но сега ги прехвърлям през ума си и ми е адски трудно да реша коя наистина ми е любима. Решавам, че първите три („Очите на другите“, „Извънземното“ и „Домашна торта“) предпочитам пред вторите три. „Балсамирана с любов“ много ме смръзна, което я направи запомняща се.

Охххх, колкото повече мисля за това, май „Домашна торта“ ми се откроява най-ясно. Засяга теми, които ме вълнуват в живия живот и за които не мога да говоря, за да не издам развръзките. :) „Очите на другите“ ми навя усещане за Годо на Бекет, а какво по-хубаво. Да, определям тези две за любими!!

събота, 21 март 2015 г.

"Животът ми като таен агент", Дженет Тажиян


Започнах да се опитвам да достигам бавно и славно до мисълта, че може и някой ден да бъда възрастен. Но тъй като този ден е изтикан възможно най-далеч в безбрежното бъдеще, все още съм с розовите очила (което, за съжаление е само метафора). По тази причина, а съм почти сигурна, че и без нея, обичам от време на време да подхващам книги „за деца и юноши“ и да събуждам някои позабравени емоции от училищните години.

Мила, моят книжен водач, представи на вниманието ми поредицата „Историите на Дерек“ в най-подходящото на света време. От края на миналата година ме мори мудност в четенето и всичко, от което имам нужда, за да се вманиача отново е леко и фриволно въвеждане в дебрите на литературата.

„Животът ми като таен агент“ е първа книга в серията за Дерек на Джанет Тажиян. И като за начало ми се ще да кажа, че бе очарователно забавление за мен и нямам търпение да продължа с останалите. В книжката се разказва от първо лице за лятната ваканция на Дерек, който е неуправляемо 12 годишно хлапе. Завиждам му искрено за начина, по който му се разминават всички пакости с едно „Мамино разгневено“. Дерек си има куче, майка ветеринар, баща художник и липса на каквото и да е желание да прочете книгите от задължителния списък за лятото. Кой въобще обича да чете тези книги?! Аз определено четях всичко друго, но не и тях. Героите са сладурски, има тайна драма от миналото и куп моменти, които да провокират по някое умилено „ооо‘о!“.

Форматът на книжката също е много привличащ като идея, а и чудесно изпълнен от издателство „Софтпрес“. Дерек прави малки илюстрации в полето на тетрадката си, с които обяснява непознатите и трудни думи, като поясненията под линия, но по-весело. Шрифтът е ръкописен, и се поглъща бързо. Буквално все едно държиш дневника на момчето в ръце. Нямам никакви критики за скоростта на повествованието, нито за нивото на речта. Мисля, че е изключително подходящо за 8-10 годишни. Е, героят е на 12, но да си призная целевата група, а и неговото поведение по-скоро е в спектъра на четвъртокласниците, една идея преди „Хари Потър“. Макар че... много помня аз!

Един вид, току що приключила първа част, вече се мятам на втора и препоръчвам на всички малки и големи деца да не забравят да се забавляват!

вторник, 17 март 2015 г.

"Великолепната жена", Греъм Симсън

От известно време зная за себе си, че по непонятна за мен причина изпитвам изключителен интерес към синдрома на Аспергер и социалната адаптация на хората, които живеят с него. С аутистичния спектър завършва и интересът ми към психиатрията обаче. :) Когато науча за филм или книга с подобна тематика, се налага да се домогна до преживяването! Така стигнах и до „Великолепната жена“ на Греъм Симсън.

Разбрах за романа още по времето на излизането му, като дълго време на можах да преживея смяната на заглавието. “The Rosie Project” (Проектът „Роузи“) заедно с корицата с омара беше символ на бъдеща радост в живота ми, която доста позакъсня с натрапчиво червеното копие, което си взех от Панаира на книгата през лято 2014 и прочетох половин година по-късно заради нелепия му външен вид. Да, понякога се отнасям много некоректно към книгите си! В интерес на истината корицата с омара ми напомня за „Анни Хол“ на Уди Алън и това ми носи уют, затова и съжалих толкова за липсата му.

В книгата на Симсън става дума за Дон, който е на почти 40 и знае, че мозъкът му не работи като на другите хора, но той е поставил ред в живота си и е намерил начин да функционира съвсем мирно. Докато не решава да си намери съпруга. Рано или късно подобно желание, предполагам, назрява у всеки мъж, но в търсенето си Дон подхожда по изключително екстравагантен начин. Не бих и очаквала нищо по-различно от него. От тук нататък започват приключенията му и съвсем изненадващо най-щастливият му ден в живота – посещението на Музея по естествена история бива изместен от поредица от преживявания включващи дива червенокоска на име Роузи.

Не съм сигурна до колко акуратен и политически коректен е този разказ спрямо истинския живот и поток на мисли на хората с разтройства от аутистичния спектър, но това не му попречи да ми е невероятно впечатляващ, забавен и смел. Възхищавам се на хора с огромни капацитети на паметта и с амбиция да направят от себе си нещо по-добро по една или друга причина. Е, тук типично по американски и може би с нотка на „чик-лит“ причината е любов, но пък не се ли стараем всички в тази насока! :)

Книгата прочетох бързо и леко. Дори на моменти не исках да спирам, което ме изненада, защото напоследък съм не в четивна дупка, а направо в бездна. Имах нужда от нещо увлекателно, и добре де, романтично. Може би съм на такава вълна! :D

Откровено казано, финалът ми се стори попретупан и сантиментален повече от необходимото, но го преживях геройски с кафето си тази сутрин (онази, която е била), така че съм сигурна, че можете и вие! Определено съм фен и ми е топло на душата сега!

четвъртък, 12 март 2015 г.

Ко-миксер, 4. и 6. брой


Скоро четох „N.“ На Стивън Кинг и това събуди нуждата ми от книжки с картинки и още повече към комикс формата. И от там тръгна едно кошмарно преследване от моя страна на подобни преживявания. Част от душевния ми мир бе постигнат с идването във Варна на Ко-миксер поредицата. За излизането на новия 6. брой на списанието имаше представяне в „contemporary space“. Очаквах го с нетърпение и го изпуснах с нежелание, но поради липса на житейска мотивация в именно този ден. Това обаче не ми попречи при първа възможност да се сдобия с броя, толкова апетитно изглеждащ, а покрай него и с 4. брой, без който не можах да си отида!

Какво е Ко-миксер?! Поредица, създадена от надъхани хора, които искат да съществува комикс събитие в България и то да не е свързано единствено със списание „Дъга“. Всеки брой е с нова тема и побира поредица от разкази с различни автори, стилове и интерпретации на темата. Чудна работа!

... това пък е прекрасна прелюдия към следващия абзац. Темата на 6. брой е „Чудо“ и като за мое лично начало бе прекрасно изживяване. Естествено е, че при такова разнообразие и формат не може да се очаква да съм фен на всички разкази или стилове, но общото ми впечатление определено ме накара да искам още! Любимите ми комбинации от всичко случващо се са „Иън и Бог“, „Мляко“, „Гост“ и „Без да искам“. Мисля, че човек трудно може да остане безразличен към рисуването на Дияна Нанева, а историята на Нинко Кирилов много ме прищя да искам от онези стикери, които са се раздавали, с героите му нарисувани от Ива Груева. Със своята история пък Милена Симеонова „без да иска“ ме е намерила. Естествено всеки автор в този брой заслужава споменаване, това обаче ще ми отнеме повече писане от времето, с което разполагам. Целият брой е чудесен! Корицата му е дело на Стоян Атанасов, а аз не пропускам да го спомена, като ми се отвори възможност!

Корицата на 4. брой ме претегли мигновено и се оказа, че е дело на гореспоменатата Ива Груева, което ако не друго означава, че съм постоянна в предпочитанията си. Темата е „Шум“. Честно, цялостно броят не успя да стигне летвата на „Чудо“, но това е доказателство, че със всеки следващ брой нещата ще вървят напред и нагоре. Любимите ми истории тук бяха „Сянка“ на Дияна Нанева (въобще не е изненада!), „White noise“, „Шум в куфара“, „Шумове“ на Анна Цочева и последната история „Нито звук“, която ми стопли душицата за финал.

Определено ще си набавя липсващите ми броеве от колекцията и чакам с нетърпение следващия 7. на Ко-миксер! Освен това, ако някой може да ми посочи къде да си намеря „Сезон за бягство“ на Дияна Нанева, ще съм много щастлива!

неделя, 8 март 2015 г.

"Очи сини, коси черни", Маргьорит Дюрас


Честно ли?! Нямам идея какво точно прочетох!! Може би това е едно от чудесата на четенето – не винаги да си наясно с книгата. Та аз не винаги съм наясно със себе си, че да претендирам да разбирам френската литература.

След като прочетох „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас в мен се зароди искрен интерес към творчеството на тази дама и очаквах да се очаровам многократно в бъдеще. Освен това имам този прекрасен навик, като ходя извън града на пътешествия, да си купувам книга, за да имам пътнически дневник под формата на библиотека след време. Та прескочихме до Бургас за има-няма ден-два и „съвсем случайно“ се натиках в книжарница, за да се зарадвам. Имах няколко идеи, но ми се щеше да си тръгна с нещо, което не съм планувала и което евентуално не виждам по всички книжни витрини във Варна. И така в ръцете ми попадна това магично красиво издание на „Очи сини, коси черни“ на Маргьорит Дюрас.

Нямах и бегла представа с какво се захващам. Когато мисля за прочетеното, то съвсем съвпада с образа от корицата – мъглявини! Но пък ако трябва да продължавам да съм честна ми допадна това лично лутане между двете корици. А и се чувствам.... момент, търся думата.... доста ШИК от това, че чета Дюрас в такава красива премяна със сутрешното си кафе! Самата аз станах малко френска.

От това, което мога да извлека на първо време, току що приключила „Очи сини, коси черни“, бих предложила следния абстракт:
В началото на книгата за секунди се появява един мъж, в когото едновременно са влюбени главният ни герой и главната ни героиня. Но секундата свършва и този мъж изчезва. Същата вечер нашите влюбени се срещат случайно и им предстои да се познаят един друг и всеки сам себе си в и извън рамките на тази изгубена любов. И то по един доста екстравагантен начин. Има сълзи и голота.

Лично за мен изненадващ е театралният декор на повествованието. Имам нужда да почета малко литературна критика май, защото съвсем се залутвам в себе си. Ако все пак знаете тайни за Дюрас и писането и‘, ще се радвам да ми ги споделите и да ми обясните всички неща!

неделя, 1 март 2015 г.

"Голяма риба", Даниел Уолъс


Има истории, които си приел в сърцето си още преди да са съществували, или поне преди да са стигнали до теб. И когато ги докоснеш с очи се получава малък емоционален взрив, в края на който остава прашинка, малко камъче в сърдечната кухина. Всеки път, когато сърцето ти тупти, камъчето се удря по стените му и разбърква кръвта ти, която иначе ще се сгъсти и ще откаже да се движи, я от студ, я от липса на сладко, я от самота.

“Big Fish” на Тим Бъртън е един от най-любимите ми филми. Харесвам всичко в него – сценария, режисурата, кинематографията, актьорския състав, чувството, което ми доставя преди, по време на и след гледане. Всичко, което ми дава този филм, кънти в сърдечната ми кухина. Или е имало многократни взривове, или съм стабилен производител на камъчета.

Когато разбрах, че "Студио Арт Лайн" издава „Голяма риба“ на Даниел Уолъс, беше мигът, в който видях новата си любима корица!! Никак не е трудно да обичаш книги! Който твърди обратното, нищо не разбира. Обикнах тази книга от мига, в който я видях, и сега след края и‘ я обичам още повече. Рядко, да не кажа никога, чета книги, чиито филмови адаптации вече съм гледала, сигурно е заради принципа на препрочитането. Тук това, че чета книгата на любим филм, нямаше значение. Възприемах ги като двете сестри, които макар да си приличат външно, коренно се различават. Прелест!

„Голяма риба“ е разказ за сбогуването на един син с баща му и историите, които остават след него. Мотивът за безсмъртието (както може би вече знаете) ми е много личен и е твърде възможно тук да е най-идеално представен според моите разбирания. Защото докато ги има хората, които са те обичали, и докато се помнят делата ти, независимо истински или приказни, митът за теб като човек ще съществува много след смъртта ти. Може би съм твърде голяма романтичка, но пък нека. Не виждам лошо в това да живееш хиляди пълноценни животи, пък макар и измисляйки си ги. Кой определя кое е истина и кое не?!

Данел Уолъс е сътворил чудо с един прост език, с едно обикновено повествование. Книгата звучи като сборник с детски приказки, съвременна митология. Много емоция ми донесоха няколкото действия за смъртта на бащата. Все едно отново и отново се преживява един момент, докато не стане правилен. А правилното в тази книга въобще не се приближава до реалното. Така е редно! Така е справедливо не само за Едуард, а и за читателя.

Много ми допадна идеята на "Студио Арт Лайн" за читателски гид на края на изданието. Полезна съставка за литературни клубове или дори за индивидуални самотни четения. Само че от интервюто с автора имаше точно 2 интересни въпроса и отговора. Един вид доста скучно. Но пък идейна добавка. Ще се радвам да е практика, която се начева. :)

събота, 10 януари 2015 г.

Литературно соаре 2014


*Photo by rodrigoramirez.me

Позакъснях с литературното соаре на Книжен Жор. А още като прочетох статията му, нямах търпение да се включа. Но той ще ми прости закъснението, аз ще се усмихна смирено, но ентусиазирано и ще се впусна да разтълкувам четенето си от изминалата година. Все пак януари е месец на равносметките по старата традиция на хората, които правят равносметки. 2014 не протече много традиционно за блога. Четенето ми не ми беше достатъчно, а и нямам включване от не един, а цели два месеца тази година. Това пък дължа на една силна като присъствие в живота ми книга, за която ще говоря по-късно. Освен това имам поне 3 заглавия, за които още не съм писала, което според старата Станислава би било кощунствено ограбване на хобито и‘. После се сеща, че обича да говори за себе си в 3. лице до там, че това също би могло да бъде хоби и това и‘ дава утеха. На Жор благодаря за поканата и нека разнищя деветте въпроса, въпреки нищожния си брой прочетена литература.

1. Любима книга – Тази година имам три страстни книжни любови! В началото на годината в България премиерно пристигна “Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ на Ема Хупър, която веднага ме привлече с изящно нежно книжно тяло и история, която бих обикнала 1001 пъти. Пролетта беше ангажирана от масивните за моя четивен навик мащаби на „Човекът, който обичаше кучетата“ на Падура. Никога не бих очаквала, че с такъв интерес и отдаденост ще чета 800 страници за Троцки и убиеца му. Краят на лятото неколкократно пулсираше у мен със стихосбирката на Иван Ланджев „Ние според мансардата“, която винаги има нещо за даване, нещо за вземане.

2. Любим литературен герой – Тук пак не мога да се спра само на един. Бях Роузмари от „Напълно изгубили себе си“ на Карън Джой Фаулър. Исках да мога да съм смела като Черил от „Моето приключение в дивото“ на Черил Стрейд. А нека бъдем откровени – много си паднах по Остап Бендер на Илф и Петров.

3. Книга, която препрочетох – По принцип не препрочитам книги. Освен ако душата ми не крещи, че така е редно. „Ние според мансардата“ на Ланджев обаче препрочетох веднага, след като затворих последната страница, а после още известен брой пъти. Понякога и аз нося поезия у себе си.

4. Книгата, която препоръчах на всички – Май ще си говоря за едни и същи книги в целия пост! Но аз всъщност с тази препоръка надминах себе си. Естествено става дума за „Човекът, който обичаше кучетата“ на Падура. И разбира се, нямам един приятел, на когото не надух главата за нея, докато я четях, като започнем с тези, които обичат история и завършим с тези, които обичат изкуство! На мъжката популация особено много. :)

5. Въображаемият свят, който искам да обитавам – Не съм от този тип хора. Моят свят си е достатъчно въображаем и се обърквам честичко, за да искам да обитавам чужд. Обаче все пак ако трябва да избирам, мисля, че в „За щастие, млякото“ на Нийл Геймън ми беше най-забавно. И все пак предчувствам нарастващо напрежение от играта с времето и пространството.

6. Любим (новооткрит) писател – Четох Бредбъри, Мураками и Селинджър през изминалата година, така че от към любим съм се отчела! :) Що се отнася до новооткрит Маргьорит Дюрас ми смигна и тотално запали интерес. Дори в момента на рафта в библиотеката ме чака прекрасно издание на друга нейна книга. Друг автор, който следя с интерес е Нинко Кирилов, след като си паснах от раз с „Двойници и животни“.

7. Любима нехудожествена книга – Нехудожествената литература винаги ми е била минус. Но пък Черил Стрейд пак се появява тук и помахва за „Здрасти!“. От издателство „Вакон“ успяха да ме изненадат и ми препоръчаха най-подходящото за мен.

8. Книгата, която ме разочарова – Е, тук мястото безспорно заема „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей. Без да съм арогантна, имам нуждата Хемингуей да ми се реваншира за цялото изживяване. Май съм много арогантна! :D

9. Книгата, с която ще започна 2015 година – Началото е литературен хаос. С малка купчинка нови книги и всичките наченати! :) Ще ми се обаче да финализирам най-сетне „Зелени сенки, бял кит“ на Бредбъри, защото удоволствието ми е близо до максималното винаги, когато чета Бредбъри, а сама си го секвам с разсеяност и лакомия!

Имам нужда да спомена поне половината от книгите, които прочетох, но обективно вълнението съвпада с 4-5 заглавия, които резонират след изминалите 12 месеца. Да си стискаме палци за още по-вълнуващи книги през 2015 година и време, за да ги прочетем!