неделя, 4 март 2018 г.

"Афиши в огледалото", Радостина А. Ангелова


В период съм, в който избягвам да чета тежка драматична литература, макар че по някакви неведоми пътища литературните ми вкусове все натам ме теглят. Но сестра ми преди няколко месеца ми каза „Внимавай какви преживявания имаш!“ и ако за това въобще може да се внимава, аз много внимавам! :) Kогато в ръцете ми попадна новия роман на Радостина А. Ангелова „Афиши в огледалото“, се зарадвах, тъй като познавам писателката от около 5 години и 3 други нейни заглавия и вече имах нагласа за това, което ме очаква – красиво писане, любов и няколко житейски урока, които да си припомним, увлечени в историята.

„Афиши в огледалото“ с чиста съвест класифицирам към чиклит жанра. Някои намират това за обидно и стереотипно, но в днешно време всеки се обижда от всичко, така че отказвам да участвам в дебати на тема пол и полово стереотипизиране. Но пък що се отнася до стереотипизиране в четенето, ако свързвате „чиклита“ с лошо написана литература в ума си, мисля, че ще сгрешите. Радостина Ангелова многократно е доказала себе си и умението си да пише. Да, жанра не е типично моя, но ако все пак ми се дочете тъкмо него, винаги бих посегнала към книгите на Радост.

Главите на романа подскачат от 1900 година към 2017 и обратно, като ни запознават с реална историческа личност – актрисата Роза Попова и (Роза)Лия от съвремието. Двете героини ги свързва един афиш и страстта им към изкуството. Сегашната история не ме изненада, тъкмо това очаквах, подхождайки към книгата. За жалост, разбрах, че не е от нещата, които чета толкова лесно и с удоволствие, както преди.

Нещото, което обаче сметнах за поразително, беше историята от миналото. Тя само потвърди уменията на писателката. Напълно различна проза, такава, която всеки път ме запращаше 100 години назад, диалози, които бих очаквала от съвременниците на списание „Мисъл“. Радост в „Бележка от автора“ изрично е подчертала, че не се стреми към историческа достоверност, но мисля, че ако читателят, не е краен педант в това отношение, би повярвал на всяка крачка и всяка дума в повествованието от живота на Роза Попова.

Както винаги, любимите ми герои не са главните. Много ми се искаше да видим малко повече от Сейлъра. Намирам го за доста колоритен и в житейската си позиция мъдър човек. Друг герой, за когото исках още, беше Чичо Стоян, затова и намерих тази статия пост фактум за още една две подробности около живота му.

Та в общи линии, ако имате желание за приятно женско четиво с привкус на минало и разходка из стара София, непременно потърсете тази книга. Освен това няма да забравя да спомена и тактилното и естетически задоволително преживяване от досега с изданието, което са ни поднесли издателство „СофтПрес“. Любимата ми за милване корица!

Що се отнася до Радостина Ангелова, бих препоръчала книгата „Имаго“, която си остава любимата ми сред прочетените. Нея можете да си намерите ТУК например. :)

А с годините назад това са публикациите ми за „Виенски апартамент“ и „Обратната страна“.

събота, 17 февруари 2018 г.

"Жената на тигъра", Теа Обрехт


Тази година ми започна с поредица от хубави книги. В интерес на истината миналата завърши също така. Което няма как да узнае никой, защото от известно време не пиша за тях. Понякога си мисля, че е защото мозъкът ми е станал с чорбиста консистенция, тъй като е зает с малки и големи ежедневни неща. Понякога решавам, че блогът е отживелица. Всъщност истината е, че винаги съм правила това за собствено удоволствие, докато не започнах да се ограбвам от него. Не помага и фактът, че всеки път като посегна да пиша за една книга, се сещам, че има още десетина преди нея, които не са получили заслужена публикация и ми се отщява вси. Затова започвам тази година без правила. Ще се чете и пише, каквото ни е кеф и както ни е кеф! Ако това значи хаос от думи и непостоянен обем от мнения... е, няма да е нищо ново за блога. И тъй като е средата на февруари не върви да кажа „нека шоуто започне сега“ и драматично да дръпна завесите. Само ще се подам леко изпод тях и ще ви разкажа за книга, която не ми излиза от ума, от както затворих последната ѝ страница.

Преди години в полезрението ми попадна Теа Обрехт с нейния дебютен роман „Жената на тигъра“. Винаги съм леко скептична, когато става дума за млади автори с дебютни романи, особено в жанра магически реализъм. Над мен винаги тежи мисълта, че за да пишеш в този жанр, трябва да си възрастен мъж с мустаци.


Да, обаче през всичките тези 3-5 ... не зная колко години, не спрях да се сещам за книгата и при последното ми книгопазаруване тя беше между избраниците. Свенливо посегнах към една история, която уж е за Балканите, но не съвсем и уж е за войната, но не съвсем, и уж е за тигъра, но не съвсем. Сега, когато имам всичко това в мозъка си, бих го определила най-просто като една приказка за живота и смъртта, които все се гонят.

Сюжетът започва да се завързва от млада докторка, която току що е научила за смъртта на дядо си - основна фигура в житейското ѝ израстване, а и по някакъв особен начин другар в пакостите. Този мъж ходи винаги с „Книга за джунглата“ в джоба си и разказва истории, които звучат като митология на Балканите. А преплетени между приказките са вечните ни конфликти, между верите и между партиите. Такива сме си, кръвта ни е твърде гореща и едновременно създава противоречия и отказва да се лее в тях.

След прочита на всяка книга се забавлявам с някое и друго позитивно и негативно ревю в GoodReads. Разбира се, не можех да пропусна обвиненията на една сръбкиня, че книгата не е исторически достоверна. На мнение съм, че когато става дума за художествена литература това не е твърде необходимо. Авторката няма претенции за това и дори е избягала от споменаването на реални места и събития по Балканите (вярвайте ми, опитвах се да проверявам многократно). Лошото в случая е не липсата на акуратност от авторката, а непознаването на историята на бившата Югославска Република в мое лице. Затова пък усещането за собственост, за близост на тези приказки – за жената на тигъра, за безсмъртния човек, за ловеца на мечки, историите за запустелите села и суеверията, не пропусна да ме навести.

Главната героиня остана за мен студена и отдалечена, но я познавах и разбирах. А дядо ѝ, ми напомни за някого, само като шепот от далечно минало.

Харесах „Жената на тигъра“ така, както харесах "Голяма риба" на Даниел Уолъс преди време. Така както обичам филма “Big Fish”. Защото ако притвориш очи за малко, ще успееш да усетиш магията на деня.

Аз чаках твърде дълго, за да прочета „Жената на тигъра“ на Теа Обрехт, не правете моята грешка! Можете да си я поръчате веднага от ТУК.