сряда, 7 декември 2016 г.

"Брулени хълмове", Емили Бронте

Няма по-подходящ сезон за призраци, меланхолии, кръвосмешение, хистерии и насилие над жени от мъгливата и облачна есен. И за да не си помислите, че съм на мнение, че въобще има подходящ сезон за насилие над жени, ще уточня, че четох „Брулени хълмове“ на Емили Бронте. Като цяло този път случих с четива, задаващи атмосферата на Ноември.

От дълго време имам в ръцете си това издание на „Брулени хълмове“. Подарък ми е от Мия, която винаги ме радва с такива изненадки! :) Oтлагах я обаче, защото си мислех, че би била трудна и мудна за четене. Не зная защо класиките от 19. век винаги са ми носили подобни мисли. Въобще не бе така! Не само че се лееше доста леко, а и след втората глава се оказах така завладяна, от повествованието, че въобще не успявах да заспя след втората до петата страница при обичайния ми ритуал на приспиване.

Не мога да си обясня, как Бронте успя да ме грабне толкова здраво с романа си, при положение, че всеки един от героите ми беше противен. В действителност не можех да понасям нито една от Катрините, с техните претенции, своенравности и глупави необмислени постъпки. Като цяло жените в книгата се държаха изключително малоумно с всички около себе си. Все едно бяха родени без главен мозък. Всяка една от тях сама по себе си създаваше троен проблем от половин такъв, независимо дали беше решила да действа или да бездейства, винаги обратно на разумното.

А и Хийтклиф, който по неузнаваема за мен причина е нещо като секссимвол в популярната литературна култура, а всъщност е садистично прасе!

И въпреки всичко продължих да се вълнувам за съдбата на тези хора. Макар многократно да въртях очни ябълки, не бях подразнена. Нямах търпение да разбера дали все пак има надежда за тези хора или ще се самоунищожат до последния. Да, беше мелодраматично, но не успя да ме докара до бяс, както „Дамата с камелиите“, а по скоро беше по детски наивно. По-късно разбрах, че бедната Емили Бронте е починала на 30, което обяснява юношеския (YA) привкус на романа.

„Брулени хълмове“ ме наведе на мисълта за личните ни вътрешни зверове и до колко им дължим свобода от време на време, но литературно-интерпретативните съчинения останаха далече в гимназиалните години и сега разсъжденията само се блъскат със зверовете по тесните улици на ума.

И нека обсъдим – защо всички не мразим Хийтклиф?! Има ли някаква привлекателност на героя, която съм изпуснала с погледа си на съвременна жена от 21. век. Все си мисля, че Хертън е единственият мъж за харесване в тази книга! :)

сряда, 16 ноември 2016 г.

„Похищението на Лол В. Щайн/Любовта“, Маргьорит Дюрас

Екзотично звучи Маргьорит Дюрас! Някак си приключенско литературно ми беше да се опитам да я опозная. Но откровено казано, мисля че с нея бяхме до тук. Зад мистериозните страници, пленяващи заглавия и объркани сюжети, стои една надута френска дама с голямо самочувствие, за която не си струва старанието.

Няма да лъжа – първата ни среща бе незабравима. Тя беше спокойна, дълбока, но прикрита. Провокираше нуждата от още! Докато четях „Любовникът“ си мислех - ето една жена автор, която може да ми стане любима. Затова продължих. „Очи сини, коси черни“ бе меко казано авантюристична, но аз бях устремена и се сдобих с „Похищението на Лол В. Щайн/Любовта“ и това вече ми дойде в повече. Честно, опитах, но явно френската съвременна класика не е по вкуса ми, ако това е най-видният и‘ представител.

„Похищението...“ все пак успях да дочета, макар и с мъка. Става дума за млада дама, изгубила разсъдъка си в една бална вечер, в която годеникът и‘ е омагьосан от друга жена и си тръгва с нея. От там насетне има някаква воайорска интрижка и несвързани диалози, разказвач, който сменя лицето си от първо в трето, без изобщо да го еня за цялостта на разума на читателя. Но все пак е поносимо.

Когато обаче стигнах до „Любовта“, вдигнах ръце. Направо си е гавра. Отдавна не съм зарязвала книга така лекомислено, но тук вече се сблъсках с концепцията „животът е твърде кратък, за да го пилея по книги, които не са ми по вкуса тооооолкова много“ (внимавам да съм политически коректна, затова избягвам израза „са скапани“), И всъщност съжалявам, но по думите на един не толкова претенциозен автор „Сбогом и благодаря за рибата!“. Би било редно да ви спомена една-две думи за сюжета на „Любовта“, но не ми е възможно. Нямам ни най-малка представа за какво идеше реч....

Ще ви кажа обаче, че изданието на „Летера“ е чудесно. Твърда корица, без хвърчащо неприятно покривалце, невероятно графично изпипана. Всичко, което гъделичка сетивата на емоционалния библиофил.

И все пак, тъжно ми е, че Дюрас не остана за мен просто с „Любовникът“. Понякога не си струва упорстването!

четвъртък, 10 ноември 2016 г.

"Баскервилското куче", Артър Конан Дойл


В живота на всеки читател идва момент, в който се появява остра нужда от криминале, нещо бързо, остроумно, с повече екшън от обикновено и по възможност, с поне прилична литературна стойност. :) Когато бях млада, може би точно в прехода между детска литература и такава за възрастни, прочетох доволно количество криминалета, откраднати от разни лавици. Не помня много от историите на Кристи, както и почти нищо за съдията Ди, но пък май това е идеята на жанра – моментно развлечение и освобождаване на мозъчните клетки от дейност.

Моята необходимост от подобно четиво дойде покрай Дюрас, която е по-често трудно преглъщаема, отколкото не, но за нея в следващата публикация. Случайно или съвсем умишлено зарових нос в една стара библиотека и започнах да си избирам какво да взема на заем. И ето го това симпатично джобно форматче на „Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл. Бонусът при Дойл е, че четях не само за развлечение, а и за попълване на големите празноти от класическа литература, до която не съм стигнала. Един вид „Баскервилското куче“ тикна поленцата и за бизнес, и за развлечение, що се отнася до мисловната ми дейност.

В интерес на истината, започнах книгата на шега и на втората глава вече бях доста увлечена от повествованието. Част от очакванията, които имах за героите Шерлок Холмс и доктор Уотсън, напълно се оправдаха. Оказва се, че няма как да живееш обгърнат от различни видове медия и да не си поне бегло запознат с двамата, колкото и да избягваш подобна среща. Хванах се особено забавлена от някои от саркастичните реплики на Холмс и още повече - от чувствителната душа на Уотсън. Това, което ме изненада в този роман беше голямата роля, която играе доктора, като детектив, освен като разказвач. И аз искам да съм детектив!

За жалост, не бях смаяна при разкриването на голямата мистерия за престъпника. Всъщност разбрах кой е, веднага след като беше представен в романа, но това ще отдам не на недостатъци в майсторството на Артър Конан Дойл, а на чудната си, почти нечовешка интуиция! ;)

В общи линии бях изключително доволна от „Баскервилското куче“, и веднага след прочита му взех да оглеждам разни красиви сборници с произведения на Артър Конан Дойл! Да, на вас смигвам издателство „Изток-Запад“! :)

четвъртък, 20 октомври 2016 г.

InGlobo


Нещо малко по-различно този път. Прочетох списание. Знам, че за много от вас това може да не изглежда като постижение, нито да е в сферата ви на интерес, с оглед че обичате да четете книги. Но имам нужда да говоря за това списание, защото го харесвам!

Tо е InGlobo и отдавна не бях обичала списание така. Беше изгълтано от корица до корица. Всъщност отново съм закъсняла за партито, защото в ръцете си държа не първия брой, дори не петия, а осмия. Осмият!!

InGlobo е за хора с всестранни интереси. В началото, след първото прелистване бях с нагласата, че ще намеря няколко статии, които да привлекат вниманието ми, а останалото ще прегледам отгоре-отгоре. Все пак е просто списание. Не е нужно да инвестираш време или внимание, ако не те засяга. Пък и визуално е доста повече от задоволително, така че това би могло да компенсира, ако тук и там се е поместило нещо безинтересно. Да, ама не! Хората от екипа на InGlobo са се постарали да създадат произведение на изкуството с върховна развлекателна и литературна стойност. Дали се говори за пътешествия, тоалетни, известни личности, наука или манджа, няма вариант на читателя да му доскучее. Казвам ви, има за всекиго по нещо, плюс бонус материал за разширяване на хоризонтите на всички. Статиите не са отегчително дълги, нито пренебрежимо къси. Всеки от авторите успява да не подценява читателя си, а да го заинтригува.

Три пъти Ура!! за арт директора-Ралица Димитрова! Тъй като не намерих други хора, упоменати в участието на визуалното оформление, разчитам, че само тя е отговорна за тази прелест, която тече по страниците. Дори само заради това бих продължила да си купувам списанието. Изненадващ позитив са матовите страници, което направи четенето еднакво удоволствено, както на басейна в слънчева Сицилия, така и под нощната лампа у дома.

И все пак, най-доброто качество на InGlobo е, че не те ограничава, не те затваря в кубче. Позволява ти да бъдеш жива котка, която нищо не заплашва с убиване. Харесваш изкуство – можеш да четеш за литература, музика, картини, кино, храна и вино. Харесваш наука – за теб има магнитни полета, светкавици, автономни автомобили и дори малко медицина. Обичаш да пътуваш – отиди до Санкт Петербург. Искаш всичко – чети InGlobo!

вторник, 4 октомври 2016 г.

„Прекрасните творения небесни“, Динау Менгесту

Чудесно е да имам възможността да прочета книгите, които съм трупала с години, с ясното съзнание, че бъдещата ми библиотека няма да безцелна купчина, а нещо като завет, сбор от всичко, което ме е направило човека, който съм и в който ще продължавам да се превръщам. Зная, че звучи идеалистично, но пък смисълът не се ли намира в това да се стремиш към идеалите си и да твориш чудеса по пътя. :)

В тези си стремежи успях да достигна и до поредната книга от поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“. „Прекрасните творения небесни“ на Динау Менгесту ми бе препоръчана от Мила, която винаги познава читателските ми вкусове. За първи път корицата на книга на „Жанет 45“ ме залъгва така и отлага четивния процес. Нека не съм разбрана погрешно - корицата е красива, но очаквах много по-различно съдържание от това, с което се сблъсках.

Вместо една по-интелектуална форма на чиклит – весел, свеж и лек роман за книги и любов, открих тихата меланхолия на мъж, загубил се между два свята – този на родната Африка, разкъсан от войни и революции и този на Американската мечта, към който героят никога не се е стремил. Главите се редуват между сегашното му отчаяно, самотно и несбъднато настояще и едно близко минало с искрица невъзможна надежда под формата на дете с наполовина Африканска кръв и ексцентричната му майка.

Макар да изглежда, че авторът иска да ни поднесе една почти реална любовна история, всъщност ни подарява чудесен емигрантски роман, с герои от покрайнините и гетата, деца на чужди амбиции, мъже, които са видели смъртта на бащите и родината си. И вместо щастливи от сигурността и новите възможности, които им предоставя Америка, те не могат да избягат от родината, която са били принудени да напуснат. Превръщат се в ничии деца.

Много красив роман, изящно написан, тих и съдържателен. Единствената причина, поради която получи три звезди вместо четири в Goodreads, е че не е от романите, които нямаш търпение да грабнеш във всяка свободна минута. Прочитането му изисква убеждение и настояване. Силата не се крие в действието или в героите, а в начина, по който са написани. Всяко събитие е очаквано, но си тежи на мястото.

Препоръчвам на любопитния читател.

петък, 9 септември 2016 г.

"Фирмин", Сам Савидж


Мисля, че е крайно време да ви споделя тайна, която можеби би се приела като срамно петно върху имиджа на книжен блогър. Стигнахме до този етап в отношенията си. Колкото и да упорствах и да отричах този факт, любимата ми приказка като дете беше „Трите прасенца“. Ето, казах го! Да, разбира се, че твърдях, че е „Красавицата и Звяра“, особено след филма на Дисни и гигантската библиотека. Но фактите са си факти. Също така обичах много и басните на Лафонтен. Имах едно издание с невероятно красиви картинки и го препрочитах многократно. Но „Трите прасенца“ бяха култ. Трилър, интрига, победата на умните и загърбването на егото – въобще има много за учене от тази приказка.

Въпреки че като дете много харесвах историите за животни обаче, като възрастен такива ме карат да се чувствам подценена като читател. Мисля, че съм прочела достатъчно неща в живота си, за да не е необходимо сега философия, житейски смисли и междучовешки взаимоотношения да ми се обясняват като на хлапачка. И нека подчертая, че това е само личното ми отношение и личните ми чувства към подобни истории. Не казвам, че те са лоши, просто аз не се чувствам комфортно, четейки ги.

Преди 1-2 години си купих „Фирмин“ на Сам Савидж по препоръка на прекрасната Мила, на която винаги се доверявам за... всичко! С проекта „Прочети всичко в библиотеката си, преди да откачаш за нови книги“, дойде ред и на този роман. И колкото и да бях развълнувана, че най-сетне стигам до него, откровено казано ме отегчи. Изпитах същото, което изпитвам и към „Джонатан Ливингстън, чайката“ (и добре, че не иде реч за тази книга, защото там имам доста по-силни негативни чувства, натрупали се с времето). Не казвам, че книгата е лоша. Напротив. Написана е доста оригинално от името на един свръхинтелигентен плъх. Любовта към книгите и житейската мъдрост прозират през почти всеки ред. Но не е моето!

На кратко, главният ни герой - плъхът Фирмин се ражда като всеки друг плъх, но има късмета това да се случи в мазето на книжарница и за разлика от събратята си развива необикновената способност да чете. Различен и поради тази причина крайно самотен, той минава през живота си в благоговение към хората и с единствената мечта да е човек – нещо като интелектуален Пинокио. Така проследяваме перипетиите му до смъртта. Има и още, но не искам да ви развалям удоволствието от четенето.

Книгата си има и прекрасни илюстрации, дело на Фернандо Кран, изключително привлекателни за възрастния читател, но предполагам и за хлапета, докопали изданието от книжните рафтове. Та съм длъжна да спомена, че е неподходяща за деца, както заради тежките теми за самотата и отчуждението, така и заради няколко момента, коментиращи порно индустрията (Изненада! :)).

Ако обичате истории за възрастни с животни, също и книги за книги и книжарници определено не пропускайте „Фирмин“! Бонус точки за това, че романът е част от поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“. Ако ли пък сте като мен и нещо се е пречупило в детската ви душа, можете и без тази книга.

сряда, 31 август 2016 г.

"Физика на тъгата", Георги Господинов


Харесвам Господинов! Не мисля за него като за перфектния писател или за любим такъв, но съм харесала всяко негово нещо, което съм прочела. Дълго време отлагах „Физика на тъгата“, заради високопарните коментари изписани тук и там през годините. Но преди няколко месеца гледах публицистично предаване, където той беше гост и казаното толкова ме развълнува, че се сетих, че имам едно недокоснато копие на „Физика на тъгата“, което се чувства низвергнато и има нужда да бъде прочетено.

И така след повече от 3 години от първото издание на книгата и също толкова на рафта у дома, Станислава четеше в една прекрасна лятна вечер първите страници и.... ревеше почти неутешимо! Браво на Георги Господинов! Да разплаква дама в разцвета на живота и‘ посред нощите!!

След I. и II. част вече не бях толкова емоционална към съдържанието, но определено романът бе по вкуса ми. Макар че през цялото време си мисля, че едва ли бих го нарекла точно роман. Книгата по-скоро ми напомня на сборник с разкази, водени от една обща нишка, от една метафора и темата за изоставянето.

Много трудно би ми било да обясня сюжета. Сякаш книгата има едно автобиографично усещане, което би направило какъвто и да било коментар от моя страна неуважителен към автора. Но тази фрагментарност, почти маниакалната обсесия на Аз-а към темите за миналото и меланхолията ме пренесоха в нечий таен дневник, в нечие лично пространство, в което на моменти бях сякаш дори натрапник.

Във „Физика на тъгата“ има гениални изречения. Думи между две точки, които те стискат за гърлото и заради които си струва да се чете Господинов, заради които винаги ще го чета.

Тъй като обаче това не беше първата му книга, минала през ръцете ми (кофти подбор на думи, може би „минала през ума ми“, ама то пък има друг смисъл....), ще скрия, ако не спомена, че част от нещата, които четях ми звучаха до болка познати. Слава литературните вкусове обаче, това на мен не ми пречи, когато става дума за мотиви, живо вълнуващи ме, думи, които играят по моите струни. Така че всичко е шест! Все пак Мураками е сред любимите ми автори и той доста се повтаря! ;)

Та в общи линии, ако сте искали да разберете нещо за книгата, пак се провалих, но пък ако до сега сте намерили някакво съвпадение на литературните ни вкусове, или пък ако вече сте от тези, които си падат по Господинов, препоръчвам тази книга!

сряда, 24 август 2016 г.

"Дивашка жътва", Карл Хофман

„Дивашка жътва“ е заглавие, което бих очаквала да се появи на нашия пазар в отвратително оформление и в ъгълчетата на книжарниците. Не ме разбирайте погрешно, просто не е книга за масови вкусове. Навярно ако издателят не се беше постарал толкова много да ме заинтригува, и аз не бих посегнала към нея. И като пиша за издателя, сега е моментът, точно в началото да отделя един дълъг абзац за него.

„Дивашка жътва“ на Карл Хофман е дебютната книга на издателство „Ерове“, с което ми се струва, че здраво забиха петичка в бранша. Екипът се е постарал първата му книга да има удивително оформление, приятна, ненатрапваща се, но завладяваща реклама (да, говоря за онзи допълнителен фотоматериал публикуван периодично във FB страницата на издателството) и чудесна тематика на границата на научно популярното и фикцията с притегателните за всеки любопитко конспиративни жилки. Което е още по-задоволително, със следващите си книги „Ерове“ правят голяма заявка за жанрово предпочитание. До скоро бих казала, че то не съвпада с визията ми за любима литература, но въпреки това в момента следя с жив интерес как ще се случат нещата помежду ни. :)

Рокфелерови, астмати и едно популярно изчезване, за което не бях чувала нищо, но чиято мистерия завладя ума ми толкова живо, че не успях да се примиря, докато вече не държах книгата в ръце. Представянето на нови култури и политически интриги по места, които едва ли някога ще посетя (а и за да бъда честна, не мисля че съм до там авантюристична), ме придърпваха всеки път да чета още и още. Цветущото и безскрупулно описание на канибализъм не беше прекалено, за да е нечетивно. Напротив, с него съвсем логично и с плавни стъпки едно табу се превръщаше в културна специфика.

Е, да, имам и някои критики към автора, които се състоят в ненужната му способност да постави пълнеж от едни и същи чудения, съмнения и подробни описания на едни и същи мизерни условия, които след третия път вместо да ми създадат атмосфера, взеха да ми дотягат. Безброй абзаци, които намирах за излишни в литературно отношение.

Но пък в крайна сметка, книгата остави следа на доста визуално и любопитно четиво! Това намирам за важно накрая. Освен това беше супер книжка за плажа. И да успокоя всички читатели с притеснения за външния вид на книгите си, въпреки че беше окъпана от средиземноморска вълна, книгата остана в много повече от прилично състояние!! :)

неделя, 19 юни 2016 г.

Събрани съчинения (и други разкази), Аугусто Монтеросо


Не зная възрастта на аудиторията, но по мое време имаше блогър, чието мнение винаги много съм уважавала и зачитала. Още го има, но сигурно си има повече и по-важна работа! Това е Преслав от „Литературата днес“. И децата, които още не са го чели, бързо да притичат до там за качествени препоръки. Много драматична станах и избягах от главната мисъл, но това определено е блог, който ми липсва!

Та в „Литературата днес“ прочетох за „Събрани съчинения“ на Аугусто Монтеросо и прекрасната публикация, съчетана с факта, че ИК „Жанет 45“ издава любимата ми преводна литература, в общи линии ме накара веднага да поискам това малко бижу. Напълно редно е да се каже, че илюстрациите на Люба Халева са винаги черешката на най-вкусните торти!

Е, разбира се, във времето на неконтролируемо разграбване на книжни щандове, определено късно и‘ дойде реда на тази книга, но тя беше търпелива, чакаше ме в шкафа и не ми се сърдеше.

Не зная какво бих могла да кажа за разказите повече от Преслав, така че няма да се посвеня да ви пратя направо там да четете, за да решите дали това е вашата книга. Ако все пак останете, ще ви предупредя, че тези разкази не са за всеки. След двата сборника – на Капоти и на Бредбъри, дори на самата мен ми трябваха поне 2-3 заглавия, докато свикна със странността им. Казвам "дори", не защото се имам за голяма работа, а защото обичам да чета разкази и то в повечето им варианти по спектъра на нормалността, а и Южноамериканската литература е по вкуса ми, от опита, който съм придобила като читател. Но веднъж, когато влязох в такта на Аугусто Монтеросо, не исках сборника да свършва. Почти срамно нередно е! Което само може да подскаже, че при първа възможност ще се сдобия с „Черната овца и още басни“ от същата поредица „кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“.

От магически реализъм до сатира, това сборниче с около стотина страници може да задоволи претенциите на всеки читател с афинитет към кратката форма. Аз препоръчвам да се чете с внимание към детайлите! :)

вторник, 7 юни 2016 г.

"Отклонение", Блага Димитрова


Хвърлила съм око на Блага Димитрова от известно време, като разбира се „Лавина“ е това, което непременно исках да прочета от нея. Но преди да цопна в океана, ми се щеше да потопя пръстче, да видя студена ли е водата, има ли акули. Запленена от невероятно красивите издания на ИК „Хермес“, реших да опитам от писането и‘ с по-малокалибрената „Отклонение“. Резюмето ми допадна страшно, а и имам приятелка, която тъкмо я беше привършила и си казах - кога, ако не сега.

„Отклонение“ е разказ за една неслучила се любов, любов, за която няма подходящо време. Идеята на Блага Димитрова адски ми хареса, но в изпълнението и‘ намерих някои проблеми. Може би възрастта или житейското ми състояние са виновни, а може и времето, в което живеем, но просто всичко това ми се стори нелепо. Всяка една от постъпките на героите е напълно осезаема, действителна, но всички размисли бяха или до глупост наивни, или много много тъжни за хора на по 30+.

Романтично и умиляващо е да си мисля, че 10 дена любов между тийнейджъри може да остави такава следа в живота, че вече пораснали, те да не искат нищо друго освен да си върнат тази любов и видиш ли, само фактът, че имат срама, да не им позволи. Man up! / Woman up!

Хареса ми контекста на цялата история, метафорите, които Блага Димитрова ми поднесе. Да, тя явно е много добра в метафорите и дескриптивна, що се отнася до вътрешния глас и мотивациите на героите. Да поставиш двама души на прага на новия свят и да не им позволиш да прекрачат! България в първите години след Втората Световна война беше интересен фон на събитията, а и техен основен спусък и смърт. Професионалните интереси на Неда и Боян, единият обърнат към миналото, а другия невъзвратимо бленуващ бъдеще, бяха чудесно манипулиране с историята. Въобще всичко беше чудесно от литературна гледна точка! Но това не попречи на няколко пъти (дори повече, отколкото ми се искаше) да завъртя очни ябълки насмешливо.

Все пак препоръчвам „Отклонение“ на всеки непоправим романтик и макар и да отложа още малко „Лавина“, непременно Блага Димитрова ще се чете.

понеделник, 23 май 2016 г.

"Лятно утро, лятна нощ", Рей Бредбъри


От онзи първи прочит на „451 градуса по Фаренхайт“ считам Бредбъри за един от любимите ми автори. Няма значение дали пише за детективи или извънземни, аз чета с еднакъв трепет и обожание. Защото Бредбъри има тази лекота на езика, този живот в думите, към които няма как да останеш безразличен. Всъщност няма как да не обичаш.

Новият сборник с разкази „Лятно утро, лятна нощ“, наскоро издаден от „Бард“, е още една прекрасна добавка към истории, загнездили се в ума ми. Да, разбира се, че паметта ми едва ли може да възпроизведе дори половината, дори четвърт от тях, но мястото е там и грее наоколо, определя значението на уют.

Винаги ми е много трудно да пиша за любими автори. Отдавна съм се изчерпила откъм хвалебствия. Мисля, че с възрастта хубавите емоции стават тихи, скрити, за да останат цели и важни. Много по-лесно ни е да крещим, да се караме и да се сърдим, но обичането е мълчание. Затова няма нужда да говоря много за писането и четенето. Може би някой ден след две чаши вино ще искам да кажа всичко за Бредбъри, ще искам да не спра да говоря, а после ще се чувствам виновна, че тайните на тишината са издадени и ще са по-малко мои.

Затова препоръчвам да прочетете разказът „Светулките“ от този сборник, за да сме си наясно. :) Понякога мисля за човешкото познание, за общата човешка мисъл, и зная, че някога аз съм била Бредбъри, и някога той е бил мен.

вторник, 17 май 2016 г.

"Сбогувания", Хуан Карлос Онети


Един ден бях решила да се върна към корените си, още преди Интернет да ме осведомява за книжните ми избори, и постоях в книжарница, зачетена в гърбовете на книжките в намалената секция. Попаднах на „Сбогувания“ на Хуан Карлос Онети и дали заради Южноамериканския произход на автора, или заради споменаването на „туберкулоза“ в резюмето на книгата, бързо взех решението си. Освен това издателство „Рива“ и преди ме беше изненадвало със странни четива на границата между реалност и измислица.

В малката книжка са поместени двете новели „Сбогувания“ и „На един безименен гроб“, които по мое мнение са с невероятен превод запазил стила и меланхолията на авторите в оня край на света, без да се опитва да го опрости и изясни за българския читател, което на свой ред ме кара да се чувствам уважавана като такъв. Впечатлена съм и от коректурата, сравнявайки я с тази на последната книга, която четох (разказите на Капоти). Така че браво и благодаря на преводача Людмила Илиева и коректора Цветанка Гълъбова! И като цяло едно чудесно джобно издание!

Хуан Карлос Онети обаче не е за всеки, ми се струва. Две бавни новели, без капка яснота и истинност до последната старница, а и след нея. Изречения, чиито край е някъде достаслед началото и всяко от тях изпълнява роля в театър от думи, непретендиращ да допада на всеки зрител. И все пак без капка претенция. Новелите сякаш казват – „Това съм аз, не е нужно да ме харесваш или разбираш, но това съм аз.“ Именно това отношение на текста към читателя, а не обратното ми допадна много. Бях по-скоро предизвикана, а не пряко удовлетворена.

Иначе що се отнася до историите, разказани от Онети, не бих се втурнала да ги обобщавам и разказвам. Те определено задават повече въпроси, отколкото да дават каквито и да е отговори. Ровят се в човешките отношения, тъгата и контактуването със смъртта. Една туберкулоза, движеща живота на малко курортно селище и една коза, движеща въображението на лекар-разказвач. И нищо повече, и всичко повече.

Препоръчвам на авантюристите, обикнали вече Южноамериканската литература, но в никой случай на тези, които тепърва ще се запознават с нея.

понеделник, 2 май 2016 г.

"Събрани разкази", Труман Капоти


Труман Капоти никога не ме разочарова! Макар да съм доста скромна в познанията си за произведенията му, винаги когато съм посягала към него, съм оставала изключително удовлетворена. Всеки мой литературен каприз е бил обуздан и на немирната ми душа е била представена четивна хармония.

Та така се случи и със „Събрани разкази“, излезли изящно от издателство „Колибри“. Сборникът е невероятно красиво попълнение на всяка библиотека с тази изключително естетски изработена корица, заради която правописните грешки тук и там са простими. Разказите, подредени в хронологичен ред, разкриват израстването на писателя. Не в писането, разбира се, защото то несъмнено отрано му се отдава, но както ми се стори в увереността му да прави от ежедневни истории малки драми в умовете на читателите си.

Учудва ме постоянството на усещания, които оставя у мен авторът. Тази наситеност на езика, тази многообразност от сетива, които отварят думите му, се е запечатала у мен като спомен от Капоти. И сега разказите нашепват, че съм у дома, макар разбира се Америка в първата половина на 20. век да няма нищо общо с „у дома“. Меланхолията и самотата са естествено състояние на героите при Капоти, но никога еднакви, никога отегчителни, винаги на прага на лудостта.

Всеки един разказ е сила, но не бурна и необуздана момчешка сила, а мъжка – тиха и авторитетна. Като колекция от фотографии, като поглед с мнение, като решение. Затова харесвам Капоти – защото всеки разказ си струва четенето, отдаването!

неделя, 17 април 2016 г.

"Джони грабна пушката" - Долтън Тръмбо


Винаги се хващам да пиша за силни книги, когато съм най-неспособна да излея всичките си чувства на белия лист на екрана. Но така може би е най-добре, защото ако не кажа нещо сега, едва ли ще съм по-способна да кажа каквото и да било някога.

Преди няколко години един приятел (Крис, за теб говоря, ако стигнеш да четш това) ми разказа за една книга за войната, която търси отдавна и много иска да прочете. Той е толкова сладкодумен, че веднага поисках и аз да я прочета. Преди седмица „Джони грабна пушката“ на Долтън Тръмбо съвсем от нищото попадна в ръцете ми и бях много щастлива, че най-сетне ще чета нещо, от което наистина имам нужда в литературно отношение.

И да, аз имах нужда от тази книга! Да ми припомни защо обичам да чета. Да ме накара наистина да мисля, да чувствам, да се вълнувам. Ето това са книгите с по 5 звездички в Goodreads! И сега отново съм вдъхновена и само се надявам вдъхновението да не стихва, защото то е, което ме окрилява!

„Джони грабна пушката“ не е роман, който да мога да разкажа и да ви провокирам да прочетете. Може би трябваше да помоля Крис да го направи, а той дори не го е чел. Това е книга за войната, за живота преди и след нея, за всяка малка загуба и за големите такива. И точно в това време, в което живеем ние, ми се струва изключително важна. Ще ми се да се изучава в училище и да е препоръчано четиво на всеки заемащ, каквато и да било висша длъжност, за всеки борец за демокрация, равенство и братство. Каква беше онази приказка, която изобличаваше хората, като най-глупавите същества – воюваме за мир?! Напоследък взех да намразвам и онази фраза – да оставим един по-добър свят за нашите деца... Ами ако не остане свят за тях изобщо?! Рязко започва да ми се повръща като чуя за купуване на танкове и самолети, защото съм сигурна, че не е толкова готино да живееш в World of Tanks.

Но това е книжен блог, затова ще кажа две думи за книгата и ще потисна хилядата други заради нея. „Джони грабна пушката“ е написана като поток на мисълта и едва ли може друго яче, като главният ни герой е двадесет годишно момче останало мъртвият-жив след като снаряд отнася двете му ръце, двата му крака и по-голямата част от лицето му. Не зная дали става ясно колко малко остава от този войник, колко малко има, с което да борави. Един мозък, заключен между отчаяните стени на един безполезен череп и малко кожа, благословена с чувствителност. Слава на напредъка на медицината по време на Първата световна война, нали?! И така успяваме като читатели да разберем болезнената истина, само четейки за живота преди и след снаряда. Това е – 250 странички от истината, която всички знаем, но за която не смеем да мислим, защото е много по-ужасна от лъжите за демокрация. Но какво ли пък разбирам аз от демокрация?!

От тук предавам нататък! Благодаря, Крис, и заповядай!

"Нови галки-залъгалки за големи и за малки. Спи си спи детенце сладко взрив побърка твоя татко. Хоп троп тралала мъртва майка ми била. Хайде хоп на моя гроб. Агънце-багънце малко кажи кой ми на двора разкъсан лежи. Слънце грее птички пеят пръски мозък се сивеят по тревата а в житата някому лежат краката."

събота, 16 април 2016 г.

"Книга на тайните", Ерика Суайлър


Поръждясала съм малко, но мозъкът жадува за масаж на книжна тема.

Преди няколко дни завърших “Книга на тайните“ на Ерика Суайлър. Първите 200 страници четох толкова бавно и в протежение на толкова месеци, че накрая се ядосах и я завърших за един ден. Това едва ли е най-добрият подход към една книга, но понякога ежедневието застава на пътя на нещата, които най-обичам да правя. Пък и още свиквам с прехода между два житейски етапа. Обяснявам всичко това, не за оправдание на себе си, писането или четивните ми навици, а за да е ясно, че книгата няма никаква вина! :)

„Книга на тайните“ е едно от последните бижута на издателство „Софтпрес“. (разбира се, всички знаем колко красива е „Бухтичка“, ако не ще изчакам да проверите) Чудесно оформление, тотално в духа на историята, а и за феновете на инкорпорирани илюстрации в текста има изненада. Действието се развива паралелно в края на 18. век и в наши дни, като героите се надбягват с предшествениците си и със смъртта.

Уууу! Уплаших ли ви!? Да, на моменти дори аз бях под напрежение, защото мистиката в книгата умее да се прокрадва зад съвсем ежедневни и обикновени неволи. Не бих нарекла жанра магически реализъм, макар че имаше и магия, и реализъм. Но без това няма как при положение, че главните герои са циркова трупа и безработен библиотекар. Сами разбирате, че подскачането между карти таро и разпадаща се къща няма как да не е лутане в приказния свят, в който ни поставят житейските избори. Сега, след края не съм сигурна дали четох история за фамилна депресия или за семейно проклятие. Предполагам, че в края на краищата това е избор на читателя. Но каквото и да си говорим, и в двата случая беше завладяващо и ако умората честичко не ме надвиваше, сигурно нямаше да дам почивка на книгата, докато не свърши.

Прочетох няколко ревюта, които обвиняваха главния герой в непоносимо мрънкане, но аз самата намирам това за изключително реалистично. Мисля, че когато си безработен, с развалина вместо дом и меко казано кофти минало, би било крайно налудничаво да си на върха на емоционалната стълбица. Така че от мен едно „Браво!“ на Суайлър за истинноста на героите и‘ от съвременните глави и чудния баланс, който е постигнала с тези от 18. век, толкова далечни и приказни, че все едно наистина са събрани от картинки по страниците на антикварна книга.

Препоръчвам „Книга на тайните“ на всеки читател с афинитет към семейните истории, разбулването на мистерии и любов към мириса на библиотеки. Намирам я за развлекателно четиво за уикенд в парка или дъждовен пролетен следобед. Приятно четене!

неделя, 7 февруари 2016 г.

Интроспекция


Вече убедително настъпихме в 2016. година и от месец и половина си мисля за тази публикация. Изминалите дванадесет месеца ме наведоха на разсъждения, от които остро имах нужда, но които пък на свой ред се нуждаеха от време за заформяне и разцъфтяване.

Напоследък бях поставила върху четенето и блога очаквания, които не съвпадаха с първоначалния му замисъл, нито с моята визия за удоволствие. Разбира се в духа на детето, което съм била, мога да намеря други виновници за собствената си некоординираност. Издателите с красивите им нови предложения, все повече надигащата се вълна на четящи и вълнуващи се от книги хора, книжната реклама (като всяка друга реклама) тотално скапаха моята визия за четене за удоволствие и се стигна до там да искам да прочета всичко, на всяка цена, веднага, без да осъзнавам напълно очевидния факт, че никой човек никога няма време да прочете всичко на света.

Едно време правех старателен подбор на книгите, които искам, подбор, свързан с любими автори или теми, които живо ме интересуват. Стигна се до момент, в който ме интересуваха всички теми и всички автори. Стегни се бе, жено! Покрай Алеите на книгите във Варна и нестихващия ми интерес за новите издания, стигнах до момента да трупам повече от 3 непрочетени книги в библиотеката си, което пък винаги е внасяло тревога и забавяне на четивния процес!

Камъчетата, които преобърнаха каруцата, бяха книгите ми от изминалата година. Оказа се че от 2015. не всяка, която прочетох беше върховна и даже ми се струва, че твърде малко бяха. И което е по-лошото, точно тези, оказали се много добри, не получиха публикация в блога, дали защото исках да ги оставя само за себе си, дали защото твърде много бях чула за тях и нямах нужда да допринасям към темата.

И така взех кардиналното решение да се върна към старите си навици на четене, които ми носеха удоволствие и спокойствие. Все пак това е основната причина, поради която чета и пиша. Дадох си време да си спомня приоритетите си и да си върна хобито!

Методът е следният! При излизане на нова книга, купувам след период на премисляне и само ако все още продължавам да я искам все така. До тогава чета нещата, които имам и които въпреки периода на умствено затъмнение, съм си купила с голямо желание да прочета и имам (желанието все още го има :)). Влагам повече разум и по-малко чувства, когато слушам сладките приказки на издателите за всички книжки, които са им като деца! (което ми напомня, че не съм чела „Разум и чувства“ на Джейн Остин)

И така нещата отново ще си дойдат на мястото! И нека 2016 бъде по-добрата четивна година! Наздраве!! :)

вторник, 5 януари 2016 г.

"В полет към теб", Роалд Дал

Никога не съм била фен на Роалд Дал. Не съм от децата възхищавали се на „Матилда“. Познавах името на автора заради популярността му и не непременно заради творчеството му. Преди две години много ми се четеше детска литература и бях склонна да начена някои от заглавията му, но това бързо отмина.

Но пък бях много развълнувана след като разбрах, че издателство „Сиела“ са се погрижили за излизането на сборник с авиаторски разкази от Втората световна война на автора – „В полет към теб“. Обичам военна литература, а и сега съм на вълна разкази, така че бях уцелила четивото.

Подобни изказвания не са по вкуса ми, но ето че и аз ще се изкуша - разказите ми повлияха като комбинация от „Парагрф 22“ и „Малкият принц“, без да достигат висотата на нито една от двете книги за мен, разбира се. Една нежност и обреченост се носеше от всеки ред. Смъртта на всеки войник идваше като поредния ден, със сигурност. В писането на Дал усетих онази лекота, която винаги върви ръка за ръка с тегобите на душата у модерните класици, както съм забелязала. Хип-хип-ура за меланхолията, процеждаща се през ироничните вметки за войната, жените и уискито. Любимите ми разкази бяха „Фасулска работа“, „Катина“, „Те няма да остареят“ и „Пази се от кучето“ и дори само заради тях този сборник си струваше четенето.

Още по-голямо удоволствие ми донесе и фактът, че по-голяма част от книгата прочетох на най-невероятния плажен декемврийски пикник. Важно е да си носим незабравими изживявания! :)

Като цяло обаче „В полет към теб“ не остави очакваната позитивна нагласа у мен и виня само и единствено двата последни разказа. Нито мястото, нито времето им беше тук и бях много разочарована. „Прасе“ преживях, защото в началото на книгата все още нямах очаквания, а и някак мило ми напомняше за О‘Хенри по неясни причини. Но последните две сказки направо ми извадиха очите. Първият и основен проблем беше заглавката – „Басни“. Може би греша, нищо не разбирам или пък в оригинал се е имало предвид точно това, но мисля че определението за басня далеч се разминава от естеството на произведенията. Затова попитах Google – „Баснята е кратко литературно епическо произведение с изобличително и поучително съдържание, в което се разказва история със сатиричен характер, осмиваща недостатъците на хората, представени чрез образи на животни.“ и се оказах права. Второ (и тук ще приключа) – намирам за изключително пошло комбинирането на разкази за войната с поучителни приказчици. Героите някак стоят на различни планети. Но надявам се, аз съм просто претенциозна и съществуването на книгата в този и‘ формат не влияе на четивните преживявания на други.

Важно да се отбележи е чудесната корица на Дамян Дамянов, която в правилната светлина би могла да компенсира евентуалното разочарование.

И до тук с книгите от 2015-а година! Да си пожелаем новата 2016-а да е по-чудесна и обещаваща в литературно отношение. :)