четвъртък, 31 октомври 2019 г.

"Ема", Джейн Остин


Напоследък все по-трудоемко ми изглежда да подхвана адската машина и да се съсредоточа в писането. От началото на блога винаги съм "композирала" публикациите си на Word, разбира се с шрифт Corier New, защото кой не иска да се чувства като Хемингуей на пишеща машина с уиски в ръце, когато пише каквото и да било всъщност... Но размишлявах по въпроса с писането (може би по повод това, че четох и "Собствена стая" на Улф) и реших, че или трябва да пиша, ако искам това, или да забравя писането завинаги! (драматично...)

И така се роди идеята за ръкописни книгоразмишления. Също и от обстоятелството, че покрай новите технологии и майчинството забравих изкуството на ръкописа, а все пак имам дъщеря, която трябва да науча поне на базисни умения за работа с химикал. А и щом Джейн Остин е успяла да напише шест романа на ръка във всекидневната, защо аз да не мога да списвам блог на тефтерче в кухнята.

И тъй като трябваше да подхвана някоя от всичките книги, които съм прочела и за които не съм писала, мисля си какво по-подходящо от "Ема" на Остин. Ура за плавните преходи.

В гимназията, за мен вече преди хиляди години (или по-конкретно 10), четох "Гордост и предразсъдъци" и се влюбих в Джейн Остин, но от тогава така и не посмях да подхвана никое друго нейно произведение. Мисля, че всичко беше заради непреодолимия страх, който изпитвах от писателите преди ХХ век. Но вече станах голяма жена и започнах да се боря със страховете си. И така дойде ред на "Ема". Подходих леко скептично, заради предположението, че когато десет години те делят от един автор, чувствата ти към него може и да са се променили. Но се оказа, че малката блогърка знае какво харесва и ако е възможно, заобичах Остин дори повече.

Не ми е понятно такова изящно писане при обстоятелства като нейните, а аз дори не познавам особено обстоятелствата и'. За разлика от хиперболизирания драматизъм на Бронте в "Брулени хълмове", Остин изгражда пълнокръвни герои и успява да ги нареди в една напълно осезаема атмосфера, така че да порицае неправдите от обществото и индивида, без да осмива и принизява. Поведението на всяка една от героините и' излиза от рамките на века и порядките. Ема е толкова неприятно истинска, че вместо да отблъсква с предразсъдъци и егоцентричност, ти дава обувките си, влизаш в тях и всичко изглежда оправдано и бързо започваш да съжаляваш горката наивна глупачка. Естествено, никой няма право да се бърка в живота на другите, дори и най-влиятелната личност в Хартфийлд, но Остин успява да ни даде една напълно несъвършена героиня, за която да ни е грижа и да ни накара да се вълнуваме за нейното морално израстване.

Но не само на изследване на характерите можем да се насладим в тази книга, а и на постоянно заплитащи се интриги и живо действие за тези, които не се впечатляват от мудни и отегчителни класики, които са в задължителните списъци за четене. Ще излъжа, ако кажа, че действието не беше предсказуемо, но все пак "Ема" не е трилър и това ни най-малко не повлия на удоволствието от добре написания роман.

Ще ми се да засегна един щекотлив въпрос - е ли Остин еквивалент на ранен чиклит? Моят отговор е следният: когато литературата е била малко и недостъпна за всички (по финансови и образователни причини), не е било нужно тя да бъде разграничавана жанрово с такава ярост. Тя просто се е деляла на добра и лоша литература. В днешно време много хора имат достъп до литература (слава голямата необятна Вселена), но и твърде много имат претенции да дават мнения и квалификации за литературата (включително и аз, така че ще е лицемерно да коментирам редно ли е или не). Нека си представим, че нещо се случи с метафоричната Александрийска библиотека и на света останат само чиклити. Тогава читателите няма да спрат да четат, защото обичат четенето, нали? Не, те просто ще започнат да делят литературата на добра и лоша. И тогава много се надявам Остин да е сред оцелелите екземпляри (между другото и Харди)! :)

Този ми пример идва да покаже, че целият казус е безмислен, когато говорим за талантливо писане. Също така идва да покаже, че имам твърде много надежда, че всички читатели няма да станат писатели, ако метафоричната Александрийска библиотека се затрие. Нали, нали?