"Перото ми хвърчеше по листа и понякога чувствах, че пиша заради самото удоволствие от разказа, което вероятно е човешкото състояние, най-много наподобяващо левитацията." Габриел Гарсия Маркес

P.S.: Не съм спряла да чета! Адската ми машина се бори с неизправности и отлагам блог-действията си до пълното и` оздравяване! През това време се натъкнах на това изречение в книгата, която в момента чета. Стори ми се крайно уместно да го постна само за себе си, поради причини, означени с големи букви при натискане на PageUp-клавиш.

"В очакване на Годо", Самюъл Бекет

„В очакване на Годо” на Самюъл Бекет ми отне повече време, отколкото бях предвидила, тъй като едновременно имах и други по-прагматични неща за вършене и четене, но стигнах до края. Проточи се, но не мисля, че това ми попречи да уловя замисъла и потока от чувства за чувстване. Определено обаче замислям един по-сбит във времето прочит при наличие на време, след известно време. Пиесата е от тези четива, които колкото и пъти да прочета, не ще стане по–ясно и винаги ще имам нова информация за добавяне. И май за пръв път споменавам – да, това е пиеса, което автоматично означава, че с удоволствие бих я гледала поставена на сцена.

Логично последователен текст напоследък ми е все по-невъзможен. Би било добре да кажа няколко думи за това какво се случва в пиесата, това би било най-лесно. Но всъщност няма нищо по-трудно от това. Твърде е вероятно тя да разказва за двама души - Владимир и Естрагон, които чакат трети - Годо до едно дърво сред пустошта*. Съответно Диди и Гого биват посещавани както в първо, така и във второ действие от Поцо и Лъки. А Годо уви никога не идва. Тук обаче идва моментът на удоволствието от четенето на Бекет – случило ли се е някога първо действие и случва ли се в момента второ, съществува ли въобще Годо, кои са Диди и Гого и защо са Поцо и Лъки.... цялата пиеса е олицетворение на въпросителна интонация.

Ето го моето тълкувание на Бекет. Диди и Гого представляват вътрешната борба на човека. Той губи и после пак намира смисъла, който го дърпа напред през дните. Различни хора влизат и излизат от живота му, но всъщност всички са еднакви и само ускоряват потока на времето, водят по-бързо нощта. А Годо е един вид началото и края, име, с което се назовава причината и смисъла. Имам едо любимо изречение, което много пълно обобщава за мен цялата пиеса, то е реплика на Естрагон – „Всички се раждаме луди. Някои си остават.” Всеки разговор между Диди и Гого дава това, тънката доза раздразнение, че лудостта все ни диша във врата.

Струва ми се напълно вярно, доста да ми се е изплъзнало, докато съм се опитвала да сглобя парченцата от мисълта на Бекет, разхвърляни покрай дървото. Обаче така или иначе утре може да не помня правилния ред на собствените си парченца.

Що се отнася до „В очакване на Годо” като прочитна книга, не мисля, че бих я препоръчала за разпускащо четиво(на тафтология ми намирисва, но точно това ми се щеше да кажа). Според мен е нещо важно, трябва да се анализира, да се учи. Определено я слагам сред настолните си книги с амбицията да извадя всяка капка мъдрост.

*специално проверих в правописен речник!!