Златна Роза 2

Тази година фенското ми участие във фестивала „Златна роза” доста рехаво се получи. Което е жалко, защото точно тази година той навършва 30 години. Все едно да отидеш на завихрилия се купон и да не потанцуваш, докато другите така се веселят. Редовната програма с нови български филми беше се прегърнала с една много красива селекция от стари приятели, чиято прожекция дори беше напълно свободна за посещение. Аз бях гост на един стар и един нов познайник, и двамата сърдечно ме приеха! За филми говоря. И ако сметката е вярна, а тя винаги е, бях на 2 филма, което само за сравнение е по-малко от миналогодишните ми 4.

Първи беше „Бариерата” на Вежинов. Аз естествено не бях чела книжния формат, но пък филма много ми хареса – като започнем от Доротея и пак с нея завършим. Мисля че беше в 8. клас, имахме откъс от повестта в учебника по Литература и още тогава бях фен, но така и не стигнах до сериозно четене на автора. Филмът обаче си ме поразтърси. Как всичко е така просто – „аз съм човек”. Аз никога не съм сънувала, че летя. Сънувам само че падам - падала съм много пъти. Затова зная, че никога няма да премина бариерата. Аз съм Антони, макар че понякога се опитвам да подръжавам на Доротеите. И това сега е лично, затова няма да се задълбая май! Та сцената с летенето пробуди отново любовта ми и към „Пътеводителя”! Там, мисля че не беше в книга трета, може би в четвърта или пета, има една такава сцена, с момичето, което не стъпва по земята и Артър. Не съм съвсем сигурна, но е твърде възможно тогава да се е зародила страстта ми към „левитацията”. Та... филмът е много красив и трябва да се гледа. Дни след това не исках да разговарям с хора, които са го гледали и не са го харесали. Добре, че здравият разум надделя и не говорих много за това, което автоматично доведе до факта, че не отказах много говоренето.

Току що гледах „АВЕ” от програмата с новите български. Прелестно поднесена история! В началото предразполага към гледане със смях и закачка, а после ти изяжда сърчицето хапка по хапка! Сигурна съм, че въобще не се живее лесно без сърце от анатомична гледна точка! Всъщност даже май съм чувала, че се умира. Хубаво е, че всъщност мисловният процес тече през мозъка – там е бъкано с клетки. Накратко историята разказва за едно момиче, на което светът му е грозен, затова си рисува нов свят. Пък! Примерно... Кадрите с птиците, с колелото на брега на Дунава, с акордеона на гробището и как понякога хората, които рисуваш може и да са умрели.

Всъщност сега като се замисля, по-добре е, че гледах само 2 филма, иначе имаше възможност да уцеля някой, който да не ми стане любим. Най-обичам всичко да ми е любимо!!