Трябва да се възвърна към писането и вдъхновеното четене. Чувствам липса. А есента е най-вдъхновяващото време. Но преди това да стане имам една книга, за която за малко да забравя да понапиша нещо. Може да е заради подсъзнателния ми отказ да пиша за книги така както се оказа, че съм способна да говоря за тази. И ако някой много обича „Дамата с камелиите” на Александър Дюма - син, сега е моментът да спре да чете, инак няма да съм сред любимите му хора.
Имам си бележник. И в него си пиша интересни неща от книгите, които чета – цитати, разни моментни хрумвания, или пък понякога само номера на главата или страницата, която особено ме е поразила. Трите определения, които имам написани за тази книга са: „наивна, блудкава, откровено тъпа”. И едва ли бих могла да кажа нещо по-различно от това вече може би два месеца, след като съм прочела историята на Дамата с Камелиите.
Как започна всичко. По онова време (юли-август) имах нужда от книжка за чантата. Стажът ми предполагаше ежедневно сутрешно спиркостоене, а всичките ми нови книги с прекрасни корици нямаха място в хаосът, който съществуваше сред нещата ми. Така че когато намерих износената компактна книжка, за която съм чувала малки дами да говорят в захлас, казах си, че е време да се помиря с класиката.
Никога до сега не съм се смяла така на неволите и философските размишления на други герои, както на тези. Имаше етап, в който дори се срамувах, че чета подобно нещо. На няколко пъти дори ми стана мъчно, че една история с толкова много потенциал, е скрита в подобна малоумно написана литература. И да, наясно съм, че не е редно да говоря така, при положение, че мелодраматизмът, моралът и религиозните мотиви несъмнено идват от факта, че романът е писан в 19. век. Пределно ми е ясно, че няма как да бъде друго яче, но все пак не мога да си простя, че си го причиних и че Дюма - син ми го причини.
Страници и страници изпълнени с това какви големи грехове имат жените и как Бог ги наказва за тях, но как разказвачът ги съжалява и им симпатизира, тъй като те не са виновни за греховния път, по който са поели, а как съдбата им е била ... дрън-дрън. „И когато БОГ разреши на куртизанката да се влюби, тази любов, която отначало изглежда като прошка, почти винаги се превръща за нея в наказание.”
И колко много сълзи и сополи!! Нямаше една глава, в която за разнообразие някой да не ревеше. И подсказка, това по-често беше мъжката част от историята. Аз се обърнах, за да не види тя, че сълзи капят от очите ми; аз паднах в коленете и’ и се разплаках; аз не я открих у дома и се разридах; аз Я открих у дома и се разридах... Не мисля, че има нещо лошо в мъжкия плач, не ме разбирайте погрешно, но ВСЯКА ГЛАВА?!
Може би съм пропуснала времето, когато „Дамата с камелиите” би ме развълнувала. Отново искам да се извиня на всеки, който харесва тази книга и въпреки това е изчел повърнатото ми мнение. Зная колко е гадно някой да не харесва любимата ти книга. Но ще завърша с два цитата, които надминаха очакванията ми и силно се надявам да са умишлени анекдоти.
„Има мозъчно възпаление,сигурен съм в това и така е много по-добре, защото смятам, да ми прости Господ, че иначе щеше да подлудее. За щастие физическата болест ще надвие психическата и може би след месец той ще бъде излекуван и от едната, и от другата.” – Good work, Doctor!!
„През двадесет и пет дни от месеца камелиите бяха бели, а през пет – червени. Никой никога не разбра причината за тази смяна на цветовете, която отбелязвам,без да мога да я обясня.” Seriously?! O.O Куртизантски мистерии....
Сега като търсих подходящи изображения, защото всички корици са потресаващи, си мисля, че може би балет или опера "Дамата с камелиите" би ми допаднала.
