След празниците исках да си подаря някое книжно бижу, не за да интелектуалствам, а за да задоволя нуждите си за прекрасност в книжна форма. „Часът на чудовището” отговори на всичките ми желания. Бързо, много емоционално четиво, с картинки. Какво повече може да иска едно момиче със сърце, което в последния месец (да не кажа последните 5 месеца) е погледнало няколко пъти в очите Горгоната Медуза. Няма да издам много, ако кажа, че снощи си похлипах, свита в леглото, дочитайки книгата (само няколко тихи сълзички и една-две дълбоки тежки въздишки).
Всъщност, за да съм откровена, дори не е нужно човек да чете прелестницата, за да му донесе удоволствие споделянето на компанията и’. Илюстрациите на Джим Кей ме омагьосаха още преди да зная за какво става дума в книгата, дори още преди да я притежавам, дори още преди да зная че е книга.... Два цвята, или дори отсъствието на цвят(за феновете на тезата, че черното и бялото не са точно цветове), много натежават в полза на историята. Не я повтарят, а я допълват. Добавят детайли, които нямат никакво значение за повествованието, но подреждат една нова триизмерност в ума ми. Зайчето - ветропоказател, конят - неволен свидел, прашната пеперуда, всяко тисово листенце и плодче за мен имаха значение. Крайно стилна изненада ми се видя твърдата корица в мастилено синьо - единствения цвят, върху който контрастират черните клони и бялата луна, особено ако се задълбая във универсалната символика на синия цвят (имам отдавна познато в блога страстие към големи символи и метафори :D ).
А как ухае тази книга!! Ще се радвам да разбера, с всички копия ли е така или само с моето. Когато бях малка, в Балчик имаше една книжарница „Мъдрост”, продаваха всичко от канцелария, през книги, до четки, бои и платна. Там мама и татко ме водеха да си избирам книжки за големи, в ерата ми на Джани Родари и Астрид Линдгрен. От спомените ми на 8-10 годишна мястото беше огромно и миришеше на всичко, което обичам. Тогава още не знаех за популярния аромат на бебе, който по-късно стана другия ми любим естествен аромат. Отплеснах се....
Та „Часът на Чудовището”. Историята е по идея на Шавон Доу, съшита с думите на Патрик Нес. Той успява да разкаже просто, като за деца, но адски силно и внушително, като за възрастни, историята на Конър, 13 годишно момче, на което му се налага твърде бързо да порасне. Седя и си мисля, че животът на децата е доста по-сложен от този на възрастните – проблемите, с които се сблъскават, са също толкова проблемни, но опитът и силите им са несравнимо малки. Фактът, че трябва да ставаш човек, докато тепърва разбираш, че си такъв, ми се струва ужасяващ. Що се отнася до Конър, той попада на своето тисово Чудовище съвсем случайно. Патрик Нес прекрасно рисува историята и аз, която умишлено избегнах всякакви спойлъри, и’ се насладих максимално, изненадвана или умилявана многократно. Затова няма да спойлвам и аз – има чудовища, има часове, има истини и приказки, има и малко физическа разправа и разрушение за феновете на агресията, и най-красивото изречение на света „Аз те виждам.”
Накрая ми се ще да благодаря на Преслав от „Литературата днес”, който ми помогна в миг на двоумение и ме насочи към правилния избор и на Блажев от „Книголандия”, който възбуди интереса още в началото.
P.S.: нещо ново се е случило с формата на сайта и не мога да подреждам снимките в каквато си форма и размер искам, затова е малко ригиден този пост, или не само за това?!
