четвъртък, 4 юли 2013 г.

"Има крокодили в морето", Фабио Джеда


„Има крокодили в морето” на Фабио Джеда е притегателна книга. Заглавието ме грабна веднга – има ли крокодили в морето?, кое море?, защо въобще са ни крокодили? Но всъщност това, което притегли ръцете ми от спокойно почиващи до тялото до грабващи тази книга при първото възможно посещение на книжарница, е корицата. Как е възможно да съществува нещо толкова красиво, нещо толкова просто и минималистично!! Трябваше да имам тази книга като физически предмет в най-близка близост. „Жанет 45” с поредицата си „Отвъд” отново ощастливиха човешкото ми същество.

Но в интерес на истината, що се отнася до съдържание нямах големи очаквания, беше твърде красива с твърде много шум покрай излизането и’. Ето защо завършването и’ ми донесе мир – хареса ми точно затова, което е! Истинската история на Енаятолах Акбари. Започнах да я чета не като такава. Имах на ум един фиктивен герой, на когото се случват покъртителни неща. Но не успях да избягам от откровеността на истинния разказ. „Има крокодили в морето” се чете лесно (защото не бих могла да я чета „леко”) все едно самият Енаятолах ти разказва 2-3 случки от детството по време на вечеря. Препусках по страниците не само защото шрифтът и обемът са удобни, а защото нямах търпение да разбера как е успял да стигне до края, как е намерил сили и кураж в себе си. Въпреки че разказва са събития съвсем близки до смъртта героят, момчето, човекът ги разказва все едно не са нищо особено. Усетих у него това чувство на сигурност и увереност, че миналото е без значение, ако останеш добър човек след него. Енаятолах на няколко пъти набляга на факта, че подробностите нямат важност, че хората са това, което са делата им, което много ми допадна като идея. Мисля, книгата е много подходяща за деца, дори да се изучава в училище, защото говори много за порастването на един мъж и изборът на приоритети.

„Има крокодили в морето” разказва за невъзможния път на едно малко момче като политически бежанец от родния му Афганистан до Италия, където намира убежище и в последствие дом. Историите за първия му учител и пътуването до Турция и Гърция много ми повлияха емоционално, но не мога да кажа каква емоция изпитах, не беше тъга или съчувствие, не се страхувах, не тъгувах, все едно приемах всичко, което ще дойде напред, както той го е описал – с примирение, но решителност. Беше особено изживяване. Краят на книгата в комбинация с епилога беше наистина невероятен и стилно подбран завършек на подобен мемоар.

Единственото което не ми допадна особено бяха вметките на писателя в курсив. Бяха малко досадни и оставах с убеждението, че и на героя са му досадили. Нямах нужда да имам и гласа на автора, след като той беше „перото” зад гласа на Енаятолах. Но не можех и без тях, тъй като част от ценните заключения от дадено събитие от живота на момчето се съдържаха именно там.

Така че всичко на всичко браво на Фабио Джеда за прекрасно поднесената истинска история на Енаятолах Акбари!

Няма коментари:

Публикуване на коментар