неделя, 6 октомври 2013 г.

„Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Грънзи” на Мери Ан Шафър и Ани Бароуз


Времето ми е оскъдно напоследък, особено когато реша да си почивам. Така че ще бъда не многословна, тъй като измина една не малка редица дни, откакто прочетох тази книга.

А книгата е „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Грънзи” на Мери Ан Шафър и Ани Бароуз. И защото заглавието, макар и интригуващо, е отегчително дълго за писане, едва ли ще си позволя да го спомена пак до края на поста.

След последния ми читателски крах, имах нужда от нещо леко и приятно за четене, и от купчината с книги, които бях натрупала през последния месец, ми помаха тази. И о, колко и благодаря. Не очаквах да има нещо, което да ми върне мотивацията за четене толкова бързо. Прекрасно книжле, което ми донесе емоционален заряд и едновременно с това ми напомни за Втората Световна Война (от другия тип емоционален заряд). Освен това цялата книга е съставена от поредица писма, които група от герои си разменят в рамките на по-малко от година. А какво по хубаво от чужда кореспонденция през слънчев септември! :)

Главната героиня на книгата е Джулиет Аштън – писателка и отявлен книголюбец. Тези и’ две привички я отвеждат до остров Грънзи, където освен че е на мисия в търсене на идея за писателски начинания, без да иска се е сприятелила с група сърдечни и гостоприемни хора. Има приключения, любов, смях, от всичко по малко, но най- вече има съвсем обикновени случки, малки клюки от простичкия живот на хора щастливи, че войната е приключила. И много книжна обич!

В някои моменти от историята доста бързо се минава през пасажи от живота на Джулиет или пък Грънзчани (?), които може и да биха позаинтересували повече читателя. Това може и да предизвика недоволство за хора подходили по-сериозно от необходимото към книгата. На мен обаче ми се стори доста реалистично. Все пак това е кореспонденция между тези и тези хора и те си говорят за каквото ги интересува, в зависимост с какво време разполагат и дали ще или няма да се видят скоро и да си доразкажат. Един вид дори съм на мнение, че е чудо, че целият сюжет се крепи толкова стабилно на тези писма.

О, да, да не забравя да спомена и имената. Ако сте като мен и помненето на имена е далеч над възможностите ви, не се плашете да разгърнете назад за бърза проверка кой кой беше или ако обичате да пишете и искате да се улесните, може да си направите малко списъче с героите (така бях процедирала с „Десет малки негърчета” на Агата Кристи).

За книгата научих преди българското и издаване и беше определено нещо, което би ми направило кеф да прочета, но нямаше как да очаквам подобен превод (което напоследък май често ми се случва, издателствата ще ме уморят от книжно удоволствие понякога). Когато получих писмо от “Colibri”, че съвсем скоро ще имаме и наша си книжка с километрично заглавие много се зарадвах. А сега разбирам, че издават и „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” на Юнас Юнасон. Браво! < -- ми е мисълта. И много хубаво ви миришат книгите!!

Сигурна съм, че пропускам различни и разнообразни неща, които съм искала да кажа около хиляда пъти, но нищо. Очаквам така да е и занапред в следващите около 10 месеца минимум. Да живее учебната година!!

Няма коментари:

Публикуване на коментар