Никога няма да зная как да пиша за „Човекът, който обичаше кучетата“ на Леонардо Падура. Отдадох и' два месеца (знаете колко бавно чета) и всичката си книжна и житейска страст. И определено от тук нататък ще я смятам за една от важните книги, които съм прочела през живота си!
Може би е редно да започна с това, че не обичам историческа литература. Но тези почти 900 страници, които "Жанет 45" с "Кубинската поредица" бяха събрали и съединили така изящно и деликатно, не можех да откажа. Бяха като книжен наркотик. Нито за момент не бях отегчена. Всъщност бях толкова завладяна, че чак си се ядосвах. Може би фактът, че бях профан в повечето от нещата, за които четях, направо ме хвърли в някоя глуха уличка на смесицата между фикция и реалност, в която не участвам, но към която се оказа, че тая особени чувства.
Редно е да отбележа необяснимата си носталгия по комунизма. Един детски наивитет за всичко случило се и последиците от него ме преследват, без да зная обаянието на идеологиите или мъката по разрухата им. Ето защо Леонардо Падура ме завладя така. И той, и героите му, и тези, които ги е имало, и тези, които са забравени.
За история няма да говоря, редно е краставичаря да си познава краставиците, а студентката да си прави само сандвичи с тях. Ще ми се обаче да поговоря за това какво стори с ума ми Падура. А именно - направи всичко истинско. За тези 2 месеца, аз познавах героите му, живях с тях, понякога дори умирах по малко с тях. Очаквах да заема позиция, да избера страна. Облягала съм се на въздушни кули. В средата на книгата едновременно харесвах и мразех и двете страни. Но най-много ги съжалявах за убитите им надежди, защото знаех, че всяка от тях се е борила с грозни средства за идеала. А аз самата няма да спра никога да се възхищавам на хората с идеали! А още повече на автори, които успяват да разцепят лявата от дясната ми мозъчна хемисфера!!
Не спирах да препоръчвам „Човекът, който обичаше кучетата“ на всички, напълно съзнаваща, че не е четиво за всеки! Разказвах на всеослушание дребни истории, предмет на иронията (историята за хотел „Москва“ ми е най-любима). Търсех обяснения от приятелите си, запознати с въпроса. Исках истини, защото изпитвах съчувствие, което не е отредено за политиката и извращаването и'.
Но това, което ми влезе под кожата, беше „човекът, който обичаше кучетата“. В тези четри думи е събирателната брънка между Троцки, Рамон и Иван, с тях се описва всичко, което представлява живота им, така еднакъв, но сложен в три различни контекста. И ако вярвах в съдбата, щях да съм много разочарована, как ги е прецакала, но намирам за нечестно да не им дам заслуга за борбата, която са сътворили, всеки в собствения си контекст.
„Войната на живот и смърт вече не се водеше срещу опозицията, а срещу историята.“
„Привлекателната, но чисто теоретична мечта за всеобщо равенство се е превърнала в най-страшния авторитарен кошмар в историята от мига, в който е била приложена в практиката, която с право е схващана (особено в този случай) като единствен критерий за истинност. Marx dixit.“
И така в едно изречение всичко което съм мислела за идеологиите и прилагането им, бе казано. Обичам тази книга! Защото бе постижение, изненада и вдъхновение за мен. И много ми се ще да се чете, защото дори и да избягам от разказа и историята, майсторството на Падура като писател не успя да се изплъзне от литературния ми авантюризъм.
И защото едва ли казах нещо съществено, щe посмея да посмигна на запознатите ;)
И ако аз не съм успяла да ви убедя, че тази книга трябва да се прочете, ето другите блогове, които през тези 2 месеца писаха за книгата:
Книгозавър
Ловци на книги
Книголандия
lammothsblog
Изумен
lovebigbooks
