Миналия месец ходихме до Тюленово с една наша френска позната от скоро. На връщщане в колата се заприказвахме за литература и аз я помолих да ми каже някой популярен френски автор от модерните класици, който бих имала шанс да прочета на български. Като се замислих освен „Климати“ на Мороа и един стар сборник с френски разкази, опитът ми с френската литература беше повече от мъглив. Оказа се, че тъкмо по това време тя правеше презентация, за да представи на работното си място „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас и ми поразказа някои неща за книгата, точно колкото да възбуди интереса ми. Аз на свой ред бях сигурна, че съм виждала заглавието вкъщи. И воала!
Романът на Маргьорит Дюрас въобще не е това, което си мислех, че ще чета. В стотина страници авторката е разказала за съществуването си в дисфункционално семейство (направих справка-терминът съществува и на български!). За мен тази част беше доста по-интересна и важна с оглед контекста на развоя на събитията. Болката, с която героинята се връща отново и отново към разкази за биполярната си майка с открит афинитет към първородния и‘ син, оказал се абсолютна отрепка, ми стягаше душата на възел. Цялата книга е една емоционална люлка – от силната обич към тази луда майка, през безразличието към ежедневието, до силната омраза към големия брат. И ето, че се появява този богат и влюбен до полуда в нея китаец. И пряко всичко тя му позволява да е негова, само за малко, за да избягат и да се скрият един в друг.
Бях много завладяна от тази книга. Какво ми направи?! Разказът се води от първо, от второ, от трето лице, като събирани писма, картички и снимки, за да се построи репродукция на миналото. Но беше само думи. Един разказ за едно тъжно момиче, което иска да избяга и да бъде писателка.
Предразсъдъците са ми запазена марка. Обичам да говоря за тях и против тях, да ги разбирам или отхвърлям, да се самоосъждам, че ги имам или да съм горда, че отсъстват. Предразсъдъците са част от природата на човека и са ми много интересни, защото често са ме хвърляли в противоречие със самата мене си. И ето я тази книга изтъкана от предразсъдъци, която влезе в сърцето ми – бяло френско петнадесет годишно момиче, китаец, гонещ тридесетте, луда майка и начална учителка, любим брат и омразен такъв, богатство и бедност. Сега образът на момичето с мъжката филцова шапка и старата безформена рокля ми е понятен, близък и болката ни е обща – „Много скоро в живота ми стана твърде късно.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар