Винаги съм смятала, че самопознанието идва в онази крехка гимназиална възраст, когато детето и възрастният вътре в човека се борят за надмощие. Колко съм грешала! Вече съм почти на 24 и тепърва се примирявам със себе си, започвам да се познавам и анализирам истински, без да се съдя или да насилвам промяна. Научавам се да живея с човека, който съм станала едва ли не без да искам. И е толкова омиротворително. Чудя се дали след 10 години ще си мисля, че съм била адски арогантна да смятам, че няма с какво да се изненадам.
Обърнах се към себе си в последно време, като част от процеса е свързана с прочитането на „Напълно изгубили себе си“ на Карън Джой Фаулър. Издателство „Софтпрес“ са произвели прекрасно на вид издание, което съм толкова щастлива, че присъства в колекцията ми. Корицата е притегателна и разпознаваема. А фактът, че най-сетне мога да чета тази книга, да е в ръцете ми, ме кара леко да потръпвам от задоволство. :)
Историята започва от средата. Още с първите страници знаех, че съм свързана с тази книга, като че Карън Джой Фаулър е писала и за мен. Може би след прочита и‘, това би ви се сторило невъзможно, но аз се намерих и съм сигурна, че всеки би успял.
„Когато мислиш за две неща, които искаш да кажеш, избери любимото си и кажи само него“ – е изречението от втората страница на пролога, което така ме хвана за сърцето, че после не ме пусна. И аз съм бъбрива от малка! Тогава и аз станах сестра на Роузмари - за малко, за 333 страници. Научно доказано е, че сърцата на сестрите са вързани едно за друго с тънка прозрачна нишка, и когато туптят заедно произвеждат музика от триенето на нишката в пространството. Музиката не е достъпна за всички уши, трябва да напрегнеш слуха си много силно, за да уловиш нотите, но сестрите я чуват, дори и да я пренебрегват понякога.
„Напълно изгубили себе си“ е нотната тетрадка, записала част от мелодията. В романа се разказва за едно семейство, като всяко друго и не съвсем. Разказът прескача от двадесетте години на едната сестра-Роузмари до детството и‘, после обратно. И в контекста на събитията, ходейки от средата към началото, тя научава за себе си, също както и аз, двете ходехме през семейната и‘ история и се учехме как да си простим.
Обожавам героите на Фаулър, как е написала този роман, чувството и‘ за хумор и детайл. Авторката говори за наука по достъпен, почти игрив начин, така че да се захласнеш или отвратиш спрямо личните си убеждения и нейните. Разказът не назидава, не проповядва идеи и морали. И носи онази сладка наслада от убеждението, че животът ти не е най-скапан.
Наистина нямам представа какво четете, ако не това! Сигурно други хубави неща, но все пак не пропускайте да си направите подарък с „Напълно изгубили себе си“. Чудна е!!
