Харесва ми да чета драматургия. Представям си различните режисьорски виждания и прочити на пиесите. Рисувам в ума си семпла сценография. Реплики звучат гръмко в главата ми или шептят недоизказани.
Имах удоволствието да присъствам на четене с Иван Димитров в „Параграф 22“, част от турнето му из България. Фен съм на работата му още от „Животът като липсваща лъжица“, което ми се струва доста отдавна поради няколко житейски събития създали се и изветрели във времето, или просто защото 4 години не са малко. Един от основните ми мотиви за посещение на събитието беше, за да се сдобия с колекцията му от пиеси, която желая още от пръв поглед в интернет пространството, има-няма едни 2 години, и която не можех да намеря никъде.
Физическото тяло на тази книга ме опиянява с всеки допир! Тактилно и визуално корицата се подрежда сред най-любимите в колекцията ми. Въобще Иво Рафаилов е сцепил с оформлението!!
Пиесите на Иван Димитров са писани за сцена. Не четях самоцелно подредени диалози с етикет „драматургия“, както предполагам би бил скептичният довод. В главата ми имаше театър! Виждах сцената, дори лицата на актьорите. Намирам изключително ценно подобно преживяване. И явно не само аз харесвам тези пиеси, тъй като до колкото ми е известно 2 от тях вече се играят на сцена. Четях и за всяка следваща си казвах: „Е, това ми е любимата в сборника!“. Надявах се да съм поумняла до края и да мога да избера, но сега ги прехвърлям през ума си и ми е адски трудно да реша коя наистина ми е любима. Решавам, че първите три („Очите на другите“, „Извънземното“ и „Домашна торта“) предпочитам пред вторите три. „Балсамирана с любов“ много ме смръзна, което я направи запомняща се.
Охххх, колкото повече мисля за това, май „Домашна торта“ ми се откроява най-ясно. Засяга теми, които ме вълнуват в живия живот и за които не мога да говоря, за да не издам развръзките. :) „Очите на другите“ ми навя усещане за Годо на Бекет, а какво по-хубаво. Да, определям тези две за любими!!
