"Кучки вероломни", Роберто Боланьо

Не мисля, че съм дорасла за Боланьо. Също така не съм достатъчно компетентна, за да разбирам добре разказите му. Знаех това, но адски жадувах да съм част от онази литературно образована и културно извисена популация, която чете Боланьо и му се възхищава. Но уви! Понякога ми се налага да приема, че съм момиче с далеч от помпозен вкус за литература.

От „Жанет-45“ ми предоставиха възможност да опитам от творчеството на писателя със сборника разкази „Кучки вероломни“, част от поредицата „кратки разкази завинаги“. Както винаги кориците на Люба Халева са притегателната сила, която кара читателя да прави съзнателните си избори с удоволствие, а понякога и някои много добри несъзнателни избори. Това издание на разказите имаше и прекрасен комплимент към читателя – притурка с „Парадоксът Боланьо“ на Хуан Вильоро по повод десетгодишнината от смъртта на писателя. От „Жанет-45“ знаят как да глезят читателите си.

От там нататък обаче имах проблеми. Определено не смятам Боланьо за нечетивен. Просто не ми беше развлекателен, а на места дори бях леко объркана от целите на тези разкази. Имах усещането, че се ровя из личните неща на непознат и то не в хубавия смисъл, а от типа на тефтерчето му за телефони, банковите му извлечения и картотеката му с филми за възрастни. Имаше разкази, в които трябваше да се опитам да разбера случващото се по хората споменати вътре, и въпреки невероятно подробните и прекрасни бележки под линия, аз като пълен профан в Южно Американската литература и история, нямах никаква идея за нищо. И откровено казано не бях и провокирана да проучвам.

Имах, разбира се, няколко любими разказа, няколко пасажа, които почти ме просълзиха. Това, на свой ред, следва да подскаже, че ми харесва гласа на Боланьо, харесва ми атмосферата, която задава в разказите си. И макар да не мисля, че този сборник е конкретно по вкуса ми, той непременно ме кара да имам едно на ум за Боланьо и да искам още, за да мога да разбера феномена.

Предполагам проблемът ми беше, че се опитах да се запозная с писателя през разказите му, а може би е имало по-добра начална точка. Ако някой от вас е фен, нека ме внедри по правилния начин! Но моля, не ми предлагайте „2666“, защото ще резистирам към подобно литературно приключение. :D

"Седем добри години", Етгар Керет

Бях любопитна относно Керет. Посещенията му в България, пропорционални на броя издадени негови сборници с разкази, направо ме дразнеха! Кой е този популярен и толкова харесван автор и защо аз още нищо негово не съм прочела!? Не че твърдя, че съм прочела всички популярни и харесвани автори, просто Керет направо си просеше четенето!!

На Алея на книгата 2015 Зори ми подаде в ръцете „Седем добри години“ и като горд читател мога да кажа, че вече съм чела Етгар Керет. И не само това, имам апетити към всичките му сборници. И не само това, ами ми се възродиха и апетити да притежавам цялата поредица на „Жанет 45“ – „Кратки разкази завинаги“. В етап от живота си съм, в който пространството не ми стига за развихряне в книгопритежаването, но и това ще отмине и тогава ще имам ВСИЧКИ книги на СВЕТА!! (губя контрол) (не исках да правя препратка към Миро от „Каризма“)(„Каризма“ не съществува вече)

Писането на Керет ме грабна веднага. Съвсем обикновено разказани истории, чиито завършек те хваща и те държи за известно време, преди да започнеш следващия. И тогава новите герои те завладяват и искаш още. Има я тази забавна, дори самоиронична нотка, която много харесвам у хората и която у писателите ми е адски привлекателна. Не зная дали точно единственият сборник с разкази с автобиографични елементи беше най-подходящият за запознанството ми с Керет. С него обърнахме хода на междучовешките отношения, личните неща са казани и сега е леко и свободно, без неудобството на непознатите.

Откровено казано постъпих по най-лошия начин, по който се постъпва с разкази - в един ден от лятната си почивка ги изчетох наведнъж. Сега не съм сигурна дали мога да направя разграничение между всеки от тях. Но ги харесвам всичките! Спомням си откъслечни моменти, все едно съм част от колективната памет за нечий живот.

От цялото изживяване ми остана една лека тъга от незнание. Незнанието ми често ме натъжава, надявам се е естествена реакция. А липсата ми на самоинициативно научаване чак ме ядосва. Историята и политиката на Близкия изток ми е крайно непонятна. Макар че като мисля по въпроса, едва ли и световната геополитика може да се справи с впрягането и обясняването на тази част от света. Все пак когато четях разказите, любопитството ми живо беше погъделичкано от контекста.

Препоръчвам Етгар Керет, а за повече и по-чудесни ревюта, отбийте се при „КниженЖор“ и в „На по книга, две“.

"Алтия и Оливър", Кристина Морачо

Жанровете са странно нещо. Карат ни сами да си поставяме ограничения какво и как четем. И ако бъдем прагматични, имаме нужда от ограничения, защото никой не може да прочете всичко написано на света. Дори и да се ограничи само до добре написаните книги. Талантливи писатели най-вероятно се раждат всеки ден, а също и страхотните им редактори. Така че нека прегърнем ограниченията си и свикнем да живеем с тях.

Ето аз например чета юношески романи, само когато имам нужда да се разтоваря с нещо бързо и развлекателно. Отдавна минаха дните в гимназията, когато можех да се видя в лицето на героите или пък да изживявам трепетите на първата любов, първото приятелско предателство, първото пътешествие и т.н.

Така дойде редът на „Алия и Оливър“ на Кристина Морачо от издателство „Екслибрис“. Отлагах дълго, дори не толкова заради предразсъдъци към историите за подрастващи, а откровено казано, заради тази отвратителна корица. Преживявах я още по-тежко след като бях погълната от повествованието. С времето съм станала много придирчива към кориците и виня определени издателства и свободния достъп до Интернет.

Книгата е разказ за последната година от живота в гимназията на двама приятели от деца. Оливър тъкмо преди бляскавото си бъдеще в университет за науки започва да страда от синдрома на Клайн-Левин, който включва периоди на сън с удивителна продължителност. През това време най-добрата му приятелка Алтия, потикната от хормони и преданост, се влюбва в него. И от там нататък вече нищо не е „нормално“.

Бих казала, че романът не е за съвсем млада публика. По-скоро бих го определила за по-пораснали деца, тъй като мотивът „секс, наркотици и рокендрол“ не е отсъстващ. Много ми допадна описанието на отношенията деца-самотни родители. Проблемните тийнейджъри не ми дойдоха в повече и дори съм впечатлена как Морачо е успяла да им даде разум, без да ги прави нереални. Не е заложила на работеща стратегия – тийнейджърите са неуправляеми, особено в страна като Щатите, а им е дала възможността да вземат решенията си като възрастни с поглед в бъдещето и перспективи.

Краят много ме зарадва! Лишен е от сладникавост и напудреност, здраво стъпил на земята край, който предполага, че Алтия и Оливър продължават да живеят и след края на книгата.

Изненадана и впечатлена съм от романа и го препоръчвам като пример от жанра Young-Adult. Изгълтах го за кратко време, на големи порции и беше чудесна компания на почивката ми в Гърция в края на септември. :)