„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел не е нищо, което съм очаквала. Което пък на свой ред е изключително странно, защото следя тази книга още от появата и‘. Бях много щастлива, когато разбрах, че издателство „Екслибрис“ ще я материализират и сега, стискайки я в ръцете си, казвам, че са се справили повече от чудесно!
В общи линии бях останала с впечатлението, че „Станция единайсет“ разказва за един постапокалиптичен свят, в който въпреки неволите има нужда от изкуство и развлечение. Така и описвах ситуацията на всеки, който ме попиташе какво чета. Е, не е далече от истината, но не е и самата истина. Книгата разказва за апокалипсиса, много осезаем и реален при това. Историята подмята читателя между Преди и След затриването на 99% от популацията от вирус с фудроянтно протичане. Но по-важното, което прави, е да ни открие самотата на хората и нуждата от споделяне, независимо в какъв свят живеят.
„Станция Единайсет“ започва с вечерта, която променя всичко за нашите герои и както става ясно - за целия свят. В една театрална постановка, която по случайност свързва остатъка от цивилизацията двадесет години по-късно, на сцената умира известен актьор – събитие така голямо за света Преди, и така незначително на фона на последвалото. А после един здравомислещ парамедик, една бойна мадама, и група музиканти и любители на Шекспир, които странстват, създават се със риск да се унищожат.
Харесвам атмосферата в главата на Емили Мандел, или поне предадената на хартия. Не, „харесвам“ не е точната дума, всъщност ме побиват тръпки, но я оценявам именно заради това. Всичко е толкова истинско, че не спирах да се питам аз от кои ще съм, от добрите или лошите, и всъщност кои кои са, при положение, че всяка крачка е борба за оцеляване, дори лудостта. Да речем, че съвпадналото ми с четенето три дневно преболедуване на вирусна инфекция показва, че може би не бих имала избор. :)
Идеята за Шекспир ми допада много! Все пак нали за това четем, за да избягаме. А какво по-прекрасно бягство от "Крал Лир" или "Сън в лятна нощ". Ескапизмът през изкуството и културата е нещото, на което се надяваме и универсалността на подобно изказване е удивителна.
Авторката добре си играе с представите на читателя за уют. Без да иска, всеки сам може да се насочи към нещата, които приема за даденост ежедневно, дори големи неща, като да има с кого да размениш няколко думи през деня или с кого да помълчиш.
Една от любимите ми книги за тази година!
Няма коментари:
Публикуване на коментар