неделя, 17 април 2016 г.

"Джони грабна пушката" - Долтън Тръмбо


Винаги се хващам да пиша за силни книги, когато съм най-неспособна да излея всичките си чувства на белия лист на екрана. Но така може би е най-добре, защото ако не кажа нещо сега, едва ли ще съм по-способна да кажа каквото и да било някога.

Преди няколко години един приятел (Крис, за теб говоря, ако стигнеш да четш това) ми разказа за една книга за войната, която търси отдавна и много иска да прочете. Той е толкова сладкодумен, че веднага поисках и аз да я прочета. Преди седмица „Джони грабна пушката“ на Долтън Тръмбо съвсем от нищото попадна в ръцете ми и бях много щастлива, че най-сетне ще чета нещо, от което наистина имам нужда в литературно отношение.

И да, аз имах нужда от тази книга! Да ми припомни защо обичам да чета. Да ме накара наистина да мисля, да чувствам, да се вълнувам. Ето това са книгите с по 5 звездички в Goodreads! И сега отново съм вдъхновена и само се надявам вдъхновението да не стихва, защото то е, което ме окрилява!

„Джони грабна пушката“ не е роман, който да мога да разкажа и да ви провокирам да прочетете. Може би трябваше да помоля Крис да го направи, а той дори не го е чел. Това е книга за войната, за живота преди и след нея, за всяка малка загуба и за големите такива. И точно в това време, в което живеем ние, ми се струва изключително важна. Ще ми се да се изучава в училище и да е препоръчано четиво на всеки заемащ, каквато и да било висша длъжност, за всеки борец за демокрация, равенство и братство. Каква беше онази приказка, която изобличаваше хората, като най-глупавите същества – воюваме за мир?! Напоследък взех да намразвам и онази фраза – да оставим един по-добър свят за нашите деца... Ами ако не остане свят за тях изобщо?! Рязко започва да ми се повръща като чуя за купуване на танкове и самолети, защото съм сигурна, че не е толкова готино да живееш в World of Tanks.

Но това е книжен блог, затова ще кажа две думи за книгата и ще потисна хилядата други заради нея. „Джони грабна пушката“ е написана като поток на мисълта и едва ли може друго яче, като главният ни герой е двадесет годишно момче останало мъртвият-жив след като снаряд отнася двете му ръце, двата му крака и по-голямата част от лицето му. Не зная дали става ясно колко малко остава от този войник, колко малко има, с което да борави. Един мозък, заключен между отчаяните стени на един безполезен череп и малко кожа, благословена с чувствителност. Слава на напредъка на медицината по време на Първата световна война, нали?! И така успяваме като читатели да разберем болезнената истина, само четейки за живота преди и след снаряда. Това е – 250 странички от истината, която всички знаем, но за която не смеем да мислим, защото е много по-ужасна от лъжите за демокрация. Но какво ли пък разбирам аз от демокрация?!

От тук предавам нататък! Благодаря, Крис, и заповядай!

"Нови галки-залъгалки за големи и за малки. Спи си спи детенце сладко взрив побърка твоя татко. Хоп троп тралала мъртва майка ми била. Хайде хоп на моя гроб. Агънце-багънце малко кажи кой ми на двора разкъсан лежи. Слънце грее птички пеят пръски мозък се сивеят по тревата а в житата някому лежат краката."

Няма коментари:

Публикуване на коментар