От онзи първи прочит на „451 градуса по Фаренхайт“ считам Бредбъри за един от любимите ми автори. Няма значение дали пише за детективи или извънземни, аз чета с еднакъв трепет и обожание. Защото Бредбъри има тази лекота на езика, този живот в думите, към които няма как да останеш безразличен. Всъщност няма как да не обичаш.
Новият сборник с разкази „Лятно утро, лятна нощ“, наскоро издаден от „Бард“, е още една прекрасна добавка към истории, загнездили се в ума ми. Да, разбира се, че паметта ми едва ли може да възпроизведе дори половината, дори четвърт от тях, но мястото е там и грее наоколо, определя значението на уют.
Винаги ми е много трудно да пиша за любими автори. Отдавна съм се изчерпила откъм хвалебствия. Мисля, че с възрастта хубавите емоции стават тихи, скрити, за да останат цели и важни. Много по-лесно ни е да крещим, да се караме и да се сърдим, но обичането е мълчание. Затова няма нужда да говоря много за писането и четенето. Може би някой ден след две чаши вино ще искам да кажа всичко за Бредбъри, ще искам да не спра да говоря, а после ще се чувствам виновна, че тайните на тишината са издадени и ще са по-малко мои.
Затова препоръчвам да прочетете разказът „Светулките“ от този сборник, за да сме си наясно. :) Понякога мисля за човешкото познание, за общата човешка мисъл, и зная, че някога аз съм била Бредбъри, и някога той е бил мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар