сряда, 7 декември 2016 г.

"Брулени хълмове", Емили Бронте

Няма по-подходящ сезон за призраци, меланхолии, кръвосмешение, хистерии и насилие над жени от мъгливата и облачна есен. И за да не си помислите, че съм на мнение, че въобще има подходящ сезон за насилие над жени, ще уточня, че четох „Брулени хълмове“ на Емили Бронте. Като цяло този път случих с четива, задаващи атмосферата на Ноември.

От дълго време имам в ръцете си това издание на „Брулени хълмове“. Подарък ми е от Мия, която винаги ме радва с такива изненадки! :) Oтлагах я обаче, защото си мислех, че би била трудна и мудна за четене. Не зная защо класиките от 19. век винаги са ми носили подобни мисли. Въобще не бе така! Не само че се лееше доста леко, а и след втората глава се оказах така завладяна, от повествованието, че въобще не успявах да заспя след втората до петата страница при обичайния ми ритуал на приспиване.

Не мога да си обясня, как Бронте успя да ме грабне толкова здраво с романа си, при положение, че всеки един от героите ми беше противен. В действителност не можех да понасям нито една от Катрините, с техните претенции, своенравности и глупави необмислени постъпки. Като цяло жените в книгата се държаха изключително малоумно с всички около себе си. Все едно бяха родени без главен мозък. Всяка една от тях сама по себе си създаваше троен проблем от половин такъв, независимо дали беше решила да действа или да бездейства, винаги обратно на разумното.

А и Хийтклиф, който по неузнаваема за мен причина е нещо като секссимвол в популярната литературна култура, а всъщност е садистично прасе!

И въпреки всичко продължих да се вълнувам за съдбата на тези хора. Макар многократно да въртях очни ябълки, не бях подразнена. Нямах търпение да разбера дали все пак има надежда за тези хора или ще се самоунищожат до последния. Да, беше мелодраматично, но не успя да ме докара до бяс, както „Дамата с камелиите“, а по скоро беше по детски наивно. По-късно разбрах, че бедната Емили Бронте е починала на 30, което обяснява юношеския (YA) привкус на романа.

„Брулени хълмове“ ме наведе на мисълта за личните ни вътрешни зверове и до колко им дължим свобода от време на време, но литературно-интерпретативните съчинения останаха далече в гимназиалните години и сега разсъжденията само се блъскат със зверовете по тесните улици на ума.

И нека обсъдим – защо всички не мразим Хийтклиф?! Има ли някаква привлекателност на героя, която съм изпуснала с погледа си на съвременна жена от 21. век. Все си мисля, че Хертън е единственият мъж за харесване в тази книга! :)