"Осъдени души", Димитър Димов

Дойде време за 2017. година в света на земните хора, следващи Григорианския календар! Но няма да обсъждам това сега, защото имам да си говоря за последната прочетена книга от миналата година, а равносметки не бива да се правят с недовършена работа на ум.

От както се помня (нека сме откровени, това не е толкова далече във времето, не съм от най-паметливите), съм имала интелектуалната потребност да прочета едно заглавие от запаса с българска класика и това е „Осъдени души“ на Димитър Димов. Тъй като напоследък отново работя в правилна насока относно четенето си, осъществих тази своя цел. И знаех ли изобщо в какво се забърквам?!

Не, не знаех. Не беше риторичен въпрос. Наистина нямах представа. Умишлено странях от подробности по сюжета на „Осъдени души“, за да се предпазя от убийствени спойлъри както за книгата, така и за филма. В най-добрия случай предполагах, че действието в книгата се развива във Възрожденска България, където младата Лили Иванова се влюбва в отец – невъзможна любовна история в предосвобожденска действителност.

Тези от вас, които са прочели книгата, са убедени, че съм се почувствала много глупава още след първите страници. Аз обаче като цяло се имам за сравнително умен човек, и вместо глупава се почувствах много щастлива (рядко удоволствие за умните хора), защото пред мен се разкри една неочаквана история за гражданска война, католицизъм и една доста хард-кор наркоманка, всичко това в Испания. Браво, Димов!

Харесвам всяко нещо в тази книга! (без едно, но за това накрая) Сюжетът е жив, развива се във време на война, едно от любимите ми неща за четене (не, защото обичам войните, а защото намирам за нелепо, как въпреки исторически факти, записки и тонове художествена литература, хората не спират да се насаждат на пачи яйца!). Оценявам структурата на роман в стил – започваме с края. Дава основа на една интимна атмосфера на личен разказ. Освен това представянето на порочния брат на отец Ередия и пълния контраст в отношенията му с Фани – главната ни героиня, само за да бъде разказана историята „Осъдени души“ направо ми влиза под кожата като литературен похват.

От тук нататък – всеки един герой беше перфектен! Като започна от Фани, която беше връх на женска героиня – истерична наркоманка, която угажда на капризите си и по пътя си мачка всичко живо. Няма как да не я мразиш, докато я четеш. Но пък после пръска цялото си състояние за създаването на болница, само и само за да спи с един красив поп и извинете ме за израза, ама си удряш гъза в тавана от кеф, че тази жена няма граници!! Ох, станах много емоционална. Просто обожавам тази книга. Естествено любим ми беше доктора – Жак. Един изгубен мъж, в който до край виждах надежда.

Последната част от книгата за мен беше съвършенство! Със справедлива развръзка, с несекващата логика на “каквото си посял, това ще пожънеш“. С нула на брой излишни изречения.

Нещото, което ме подразни, беше думата „фанатичен“ и не присъствието и‘, а прекомерната и‘ употреба. От един толкова добър роман очаквах малко по-голямо разнообразие от прилагателни, но тъй като осъзнавам времето и мястото, в което е поставен да пише Димов, му прощавам, че постоянно ми напомняше колко „фанатичен“ е Ередия.

Горещо препоръчвам „Осъден души“ на всеки, който като мен е пропуснал да я прочете! Изключително универсална книга, която по мое мнение чудесно се нарежда до книги на Маркес и Льоса, и не само заради испаноезичните имена на част от героите. :)