четвъртък, 29 юни 2017 г.

"Мъже без жени", Харуки Мураками


В епоха, когато всичко може да бъде политически некоректно и всяка група от хора може да бъде малцинство в предела на света, много трудно се пише литература. Това си мислех днес под душа!

Покрай излизането на новия сборник на Мураками, случайно или не, се натъкнах на много критики относно книгите му. Не съм обидчив читател. Напротив, критиката към любими автори ме прави по-любопитна за различните гледни точки. Само едно не ми е ясно, защо за едни герои контекста на времето е оправдателен, а за други този на мястото не е. И да, разбирам всички сексистки обвинения за прозата на Мураками, но писането му никога не ме е обиждало като жена. И се сещам за казуса, който имахме с Хийтклив и Катрин, които макар да намирам за ужасни герои, това не отнема от качествата на една прекрасна книга, а дори прави „Брулени хълмове“ шедьовър. Въобще не налагам Мураками, нито твърдя, че е шедьовър. Винаги съм го обичала по един тих и мелодичен начин, както си представям, че се обича на японски.

И да си дойдем на думата, „Мъже без жени“ е сборник с разкази за обичането. Онва тъжно обичане, което продължава и след като загубиш някого или преди да си го имал, или защото никога си го нямал. Мураками умее да пише за липсите. Има един такъв студен уют (умишлен оксиморон), който винаги ме приласкава, като празен дом, в който мога да поостана. Мисля си, че е много трудно да се пише за любим автор, защото със сигурност вече съм казала всичко, което може да се каже. Да, с Мураками сме имали по-силни и по-слаби периоди, но сме си стари дружки и това си е.

От дете винаги съм харесвала кратките наративи. Възхищавам се на автори, които нямат нужда от 700 страници, за да ме накарат да се вълнувам за героите, да ме внедрят в историите им. Нямам нужда и от милион скапани диалози, стига ми един перфектен. Така че ако някой ден ме осени гениалност, бих очаквала от себе си да съм автор на най-добрите разкази на 21. век. Уви! Гениалността спохожда само най-неочаквано.

Та всъщност там, за където се бях запътила бе, че имах леки резерви към разказите на Мураками, защото в представите ми той е романист. Но не успях да се разочаровам! Да, има по-добри попадения и не дотам впечатляващи опити, но като цяло този Мураками, който познавам и харесвам, пулсираше от всяка страница на сборника. Всъщнот колкото по-напред препусках из страниците, толкова повече се оплитах в истории, които трябваше да доизмисля, да доразкажа. Обичам книги, които провокират изграждането на нови белезникави пътечки някъде из черепа ми. Чудно!

Ако с Мураками сте стари познайници и все още не сте грабнали „Мъже без жени“, можете да поръчате сборника от ТУК.


Няма коментари:

Публикуване на коментар