Помните ли Август? Да, месецът. Беше преди три други. Защото от тогава отлагам писането за книги. Не съм прочела шест библиотеки през това време, така че при правилна мотивация току виж съм наваксала с публикациите. Но пък не ми се ще да се вземам за толкова творческа натура, която ще може да изфабрикува 4-5 минали публикации за месец и паралелно с това да чете нови и вълнуващи книги. Обещавам да танцувам, ако това се случи!! :D
И тъй като е пълен абсурд да подредя книгите хронологично и изрядно в блога и вдъхновението си, ще започна с последната. Явно краят на годината е за Вонегът. Преди няколко дни той имаше Рожден Ден (май от много време пиша този текст) и аз изключително подходящо бях се загубила из страниците на „Закуска за шампиони“. Напоследък загубването ми е като увлекателно мозъчно упражнение. Което ме навежда на мисълта, че мога да сравня тази книга именно с литературно судоку. Сигурна съм, че хората прочели я, ще се съгласят с мен. А онези, които посягат към вестника плахо и с моливче, въобще да не се хващат с Вонегът по мое мнение, не биха останали удовлетворени.
Докато четях втория в историята ми роман на автора, си мислех, че не е най-подходящият избор за начинаещи. Първо, защото със сигурност има препратки от по-раншни романи, които не успях да уловя. Второ, защото Вонегът си прави сериозен... експеримент с читателя (да, "ташак" щях да напиша, но не съм сигурна за възрастта на аудиторията), като разтяга границите му на поносимост към абсурда на реалността. Е, аз обичам да решавам судоку. А и с реалността се разбирам малко повече от преди. Продължавам да не я харесвам, тази общата глобална реалност, но затова пък ежедневно си сътворявам доста симпатична лична такава. Така че в общи линии с реалността сме се разбрали. В този ред на мисли, ако такъв съществува, Вонегът чудесно се вписва в литературните ми вкусове.
За какво се разказва „Закуска за шампиони“, ще попитате вие. Аз ви уведомявам, че нямам никаква идея. И тук без да искам се оказвам безсмислена блогърка. Но какво пък! Може да не зная за какво се разказва книгата, но мога да ви кажа някои неща, които пише вътре... Пише се за Килгор Траут – несбъднат научно-фантастичен романист, който обаче е естествено доволен от това, същият този, който без да иска, спасяваше души в „Кланица 5“. Пише се и за Дуейн Хувър, търговец на коли и най-богатия човек в Мидланд Сити, който един ден напълно се побърква. Ето, в момента, в който пиша този текст и ми идва на ум, че дори името на града е ... бих казала метафорично, но не съм сигурна дали Вонегът не би повърнал, чувайки думата „метафора“, затова само ще си помисля по въпроса. Освен това в книгата Вонегът откровено се намесва изключително нетактично, като тотално съсипва представите за традиционен наратив (моля да ме извините за чуждицата, но ми харесва, звучи професионално). Също мисля, че „Закуска за шампиони“ е антирасистка и антикапиталистическа книга, но и това решение ще оставя на вас.
Ще опитам да заформя заключение на словесния поток с цитат от книгата, който ще ви даде обяснение на всички неща и в края на деня май дава и обяснение за Вонегът като цяло, което още повече провокира четенето му, вместо обратното:
„...реших да се откажа от съчинителството. Реших да пиша за живота. Всички герои ще бъдат еднакво важни. Всички факти ще бъдат еднакво значими. Нищо няма да се пропуска. Нека другите да внасят ред в хаоса. Аз пък ще внасям хаос в реда, което смятам, че успях да постигна.
Ако всички писатели постъпят по този начин, тогава може би непосветилите се на литературния занаят граждани ще разберат, че в заобикалящия ни свят няма ред и че трябва да се приспособяваме към царящия хаос.“
Ако разбира се, страшно сте се вдъхновили от тази публикация, не сте се възмутили от думата „ташак“ и не решавате судоку с молив, значи трябва да прочетете „Закуска за шампиони“ на Кърт Вонегът и можете да си я поръчате от ТУК.
