Ето ме прочела още една класика като първата книга за 2019. година. Колкото и да сме горди и егоцентрични като читатели, винаги усещаме по малко срам от пропуски, които сме направили при избора си на четива, когато става дума за класиката. Вие може да не си го признавате, но аз нямам задръжки що се отнася до негативни тенденции като срам и душевно бичуване. Та беше ме срам, че не съм оказала нужната чест на Никос Казандзакис, особено при положение, че толкова обичам да ходя на Тасос.
Мотивацията дойде под формата на подарък, защото когато мъжът ти ти подари книги, започваш да ги четеш веднага, докато са още в торбичката! ;)
От време на време мисля за качествата на литературата. Нали стана много модерно да се говори за елитарна литература и дрън дрън. Дрън дрън, ама си е привичка на читателите да се сравняват с други читатели. Не сме виновни, някои си мерят ... миглите в социалните мрежи, други си мерят книгите. И ето го Никос Казандзакис със своя „Алексис Зорбас“, който ни пита защо не си мерим душите.
Особена е тази книга. От тези книги е, които докато четеш, не са ти най-любимите, но когато свършат, остават да витаят в ума ти. От дете в мен се борят „писарушката“ и Зорбас, но първият винаги надделява и това ме кара винаги да се питам (тук спрях да пиша за няколко дни и забравих какво съм се питала :/ ), да речем, живея ли пълноценно живота си, оценявам ли по достойнство присъствието си във Вселената всеки ден. Това са твърде сложни въпроси за човек на 27, но ме притеснява, че ако стана на 60, вече ще е твърде късно да ги задавам.
Иначе книгата разказва за твърде причудливата дружба между 30-ина годишен гръцки интелектуалец и 60-ина годишен „човек от народа“ - Зорбас, преживял всичко, че и повече. Но на нашият Зорбас никога не му стига, всеки ден сякаш вижда света за първи път. Добър подход за търсене на смисли житейски. Защото за жалост това, че човек има образование никак не значи, че знае как се живее. За читателите, на които философската тематика не допада, книгата предлага малко религиозни въпроси, една-две любовни истории и разбира се прекрасната описателност и цвят на езика.
Но все пак, от моето чердже си мисля, че философските търсения, които Казандзакис предлага са най-голямото богатство на „Алексис Зорбас“. Четенето освен развлечение е хубаво да носи и полза , билото дори една творческа меланхолия.
