„Няма нищо по – хубаво от лошото време”, Богомил Райнов

Позабавих се този път малко. Забавила, но не забравила... май имаше такава приказка, но като се замисля контекстът не съвпада. Но пък си остава правдиво!

По заглавието се вижда покорената цел – „Няма нищо по – хубаво от лошото време” на Богомил Райнов. За моята неподготвена предварително личност, този роман се оказа изненадващо криминален. В началото подходих доста скептично – „мина ми възрастта, когато кримитата ми бяха интересни”-стил. Но държах да я прочета. Все пак много исках да се отърся от предразсъдския ми подход.
Що се отнася до историята, не мога да кажа нищо кой знае какво. Банална историйка с разузнавания, кражби на малко пари и измами на разни хора с претенции да са други. Когато си роден в 90-те, в ерата на криминалните филми, няма много неща, които да могат да те впечатлят в криминално отношение.
Тук идва и изненадата. Една добре скрита от читателя любовна история. Уж това са едни студени хора, на които не им идва наум, че могат да обичат, сдържани, заети. Уж това са едни малки жестове, прояви на слабост и после поредица от делови страници. Но за опитния търсач на влюбености краят е съвсем естествен – двама души, влюбени до полуда, обречени да не се познават наистина.

Мисля, че провеждах с някого спор преди време относно гарите. Опонентът ми, който и да е бил той (съжалявам, наистина не помня, възможно е да съм спорила сама със себе си...), се опитваше да ми обясни колко тъжно място са гарите, а аз много упорствавх, твърдейки че на гарите разстоянието, което е деляло хората, се стопява. Предполагам съм била малка, поради което ще си простя тази грешка, но сега виждам истинната теза. Когато пътуваш сам, когато няма кой да те посрещне, когато си тръгваш, когато забравяш – винаги е тъжно. А когато хората се събират на едно място завършили пътуването, те имат лайфтайм да са щастливи и това на гарата е само прелюдия... неделният следобед ще да ме е навел на тези мисли... а да, и хората са най – истински, когато се разделят...

Та така де, това май имам за казване за Богомил Райнов и романа му. Ето и редовната рубрика:

„Можеш да чакаш самоотвержено и търпеливо някой влак, обаче ако го чакаш там, където влакът не минава, едва ли ще го дочакаш.”

„Такава, дето да е пряма, без да стига до грубост, понякога нежна, без прекалености, спретната и привлекателна, без дразнаеща суетност, вярна, без отекчителна привързаност, изобщо сдържана и необременителна – една жена, която трудно би ти омръзнала, защото не се натрапва и не злоупотребява с обичта ти.”

„Някои суетни плешивци обичат да пускат мустачки, за да покажат, че не са съвсем лишени от това природно богатство – космите.”

„Такива са някои жени – боят се да не ги запиташ нещо и ако ги запиташ, непременно ще те излъжат, но не ги ли запиташ, умират от яд и безпокойство.”
Което ме кара да си мисля, че много обичаме ние, жените, да си използваме вече намислените лъжи. Сигурно ги мислим за гениални и не искаме да губим напразно интелектуален труд... накрая си остават просто лъжи... но креативитито винаги ни е много :)

Може даже и филма да гледам, но напоследък нямам търпение да гледам филми.