Правя, струвам, все на криминални истории попадам напоследък. Началото на есента пазарувах книги на безценица и една от тях беше „Самопризнание” на Павел Вежинов. Започнах да я чета чак сега, когато внезапно се оказах без четивата, които исках! (грешката поправена!)
Макар да имаше визуална прилика с Топографската анатомия, книгата никак не беше дотам заплетена. В кримитата убиецът винаги е най – малко очакваният, което на свой ред го прави съвсем предсказуем. Това обаче никак не вреди на историята, защото до последно не знаеш защо по – дяволите този, неочакваният, за който знаеш, че е убиецът, макар никой да не ти намеква за това, е убил.
Ако избягам за миг от сюжета, за да поприказвам за писането, всъщност много хубаво и изненадващо си личи Вежиновият стил. Много доволна ме направи образът на адвокатчето. Сега като се замисля, много класно е направена рамката на историята. И няма още много да се каже (бягам от спойлърщина). Само едно миньончесто цитатче ще приложа:
„Навън дъждът безшумно плакнеше стъклата с мокрите си ръце. В сивата му мрежа тежко като тюлени се гмуркаха трамваите, яростно свистяха с гумите си мокрите автомобили.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар