вторник, 14 декември 2010 г.

"Други гласове, други стаи", Труман Капоти

Малко тъга се е натрупала в мен. Скоро станах на 20 (ако искаме да се заровим в конкретика преди 2 дни). И току една книга съвпадна неочаквано доста със случая. Не знаех това, докато не я свърших днес, но отново бе оправдана идеята ми – всяка книга сама си идва на мястото и в подходящото време. Що се отнася до рождения ми ден, много пасивно взех да остарявам, така отстрани, все едно не участвам в процеса, а съм главна потърпевша. И в това май е цялата тъга. Винаги много съм се чудела на хора, които се депресват покрай рождените си дни. Вече зная защо – страх ги е че животът си тече сам, и те забравят да вземат участие... тъжни мисли на един тъжен човек... когото не познавам.

Преди да си поприказвам за книгата, исках да отдам дължимото на препоръчителя. За втори път се доверявам на „Литературата днес”* и за втори път съм повече от очарована(първият път - покрай Мураками). И тъй като напоследък съм си харесала думичката „акуратно”, бих казала, че доста акуратно бивам насочена, като ми се предоставя възможност да напипам подходящите за мен четива, познавайки вкуса си. Мисълта ми е, адмирации за сайта. Обогатява ме!!

Да се върна на романа „Други гласове, други стаи” на Труман Капоти. Става дума за страховете, илюзиите и отказа на едно момче да приеме свят, в който не съществува мистър Мистериоз. Може би всеки прочел романа, ще го усети по различен начин. Книгите и без това не съществуват, ако някой не ги прочете.
Сега се сещам, в една от сериите на „Доктор Хаус” се казваше, че животът е поредица от стаи и всъщност хората, които са в тези стаи, правят живота ни такъв, какъвто е (It's what life is. It's a series of rooms. And who we get stuck in those rooms with adds up to what our lives are.). За това е и книгата – за това, че мразим и обичаме, и забравяме, и помним. И ако сега не звучи логично, то е само защото всеки си го мисли, но не му стига, за да разбере.

В интерес на истината това е една много самотна книга. Всеки от героите, независимо на 13 или на 113 има привилегията и проклятието да е най – самотният човек на света.
Освен това една много ароматна книга, много вкусна и сочна книга, все едно докосваш Зу и образа си в огледалото, почти избелял...

Труман Капоти пише като „уау”. В интерес на истината, не съм чела нищо друго негово, затова не мога да дам мнението си, дали красотата идва от стила му, или като млад автор се е развихрил, но неоспоримо е много добър. Описанията нямат втори; за тези, които имат намерение да изчетат романа, моля нека обърнат внимание на „застиналия ужас от предстоящото насилие” на двора – едно от любимите ми! Всеки образ е жив, въздухът се пропива с атмосферата на книгата. Магия си е!! А историята върви ли, не върви ли, спира изобщо да прави впечатление. А то си е мистерия...

Искам още да изкоментирам и начесто споменаваната птица козодой. Евала на природата и хората-измислячи-на-имена-на-птици, ако искаш да крийпнеш някого аут, просто кажи козодой!!

Най – красивото обяснение на любовта:
„... щастието в любовта не е в абсолютното фокусиране на всички емоции в една: човек трябва да обича много неща, а любимият трябва да се явява само като нещо, което да ги символизира...”

* http://literaturatadnes.com/

Няма коментари:

Публикуване на коментар