Хората съществуват. Поне ни се ще да си вярваме. И все пак някак си ги няма. През целия си живот се опитват да оставят следи, доказващи, че ги е имало, но забравят, че ги оставят на други хора – хора, които също са променлива величина в това време-пространство, т.е. може и да ги има, но може и никога да не са били. Мисълта ми е, че живеенето е малко като онзи опит с котката на Шрьодингер.Докато четях „Машини за любов” на Момчил Николов си мислех за толкова неща, а сега, когато я завърших в главата ми все едно е избухнала миниатюрна бомбичка, която даже не е произвела звук, но на крехката нервната тъкан малко и’ трябва за да се превърне в повърната маса. „Машини за любов” е първа книга от трилогия, започнала да се издава отзад напред. Това го казвам не от личния си досег с първите две части. Прочетох го в базата данни, до която имам свободен достъп (толкова се радвам, че отново се доверих на ЛитературатаДнес). Романът е структуриран от плетеница от събития, случващи се с двама различни човека, които обективно погледнато нямат нищо общо един с друг. Действията се развиват на места пръснати по земята, като белени семки по пода, с разлика 2-3 години. Дори главите се водят от различно ... лице (как, по дяволите, му се казваше на това - 1. лице, единствено число, 2. лице единствено число). Обаче тези разлики стават изключително незначителни точно съвсем малко, след като се нагази в номера на страниците(умишлено използвам думата "нагази", защото тичах и се блъсках в буквите, мира нямах да разбера). Пък и предполагам стигна до ума ми малката истина, че всички хора имат нещо общо по между си!! И така аз предпочетох да избера Случайността за Велика Стихия.
С опасение подхождам към коментара си, защото е много трудно да говоря за книгата без да се олея в подробни разкази и размишления. Пиша обаче и ясно осъзнавам, че е невъзможно да кажа каквото и да било, което да е от значение за самото повествование. Последните глави бях точно във фаза „what the fuck is happening?!”, затова предпочитам да не говоря за основната линия на събитията. Ще споделя само подробностите, които ми бяха дори по-наситени като емоция от историята (макар, че като се замисля, може и те да я правят, обърквам се кое е важно). Мисля да ги изброя след двуеточие със запетаи, ето така: страница 44. – куфар с вагина, птичи скелет в кафез, смъртта на козата, самотните мъже и собственият стил на жените по въпроса със самотата, лучената сага, страховете, дрехите (от предпоследната страница) и шумът на мравките... сигурно има и още, но това ми бяха малките върхове (подробности, в които си намирам порции екстаз при всяка книга, която чета). Искам само да добавя за две от горепосочените – лучената сага беше... оххх! Много ми се ще да я опиша като метафора с няколко прилагателни отпред, но всъщност не зная дали е; определено обаче нацели някаква струна, неподозирано къде в анатомията ми, но резонансът направо щеше да ме отнесе. А цитатът с мравките – моли се просто да е хайку!!
Освен това толкова реално ми се случваше всичко, че не спирам да се питам има ли я тази пещара в действителност, същото се питах и за антените и за кръчмата „Флорида”, но да речем, че като създадени от човека, може както да си съществуват, така и да са литературна измислица. Но определено бих тръгнала да търся пещарата (да речем, че е и възможно да ми липсва необходимата доза авантюризъм.... засега; пък и нямам снимката, сигурно ще е по - трудно). Определено се вкарах много в приключението, де!
И други неща имах за казване, но умряха по пътя към края.
Специално искам да отделя и един абзац на корицата, дори ми е мъчно, че го оставям толкова надолу след всичко, което избълвах. КОРИЦАТА!! Тази корица е цяло ново ниво на преживяванията, които съм имала с корици! И дори не говоря за начина, по – който изглежда. Докосването на тази корица праща възглавничките на пръстите ми в малки близки до лудостта преживявания. Има корица, на корицата има фигура, във фигурата има сърце, а сърцето е направено от миниатюрни грапави нули и единички! Ще се разплача направо.
И ако изобщо някой стигне до тук, не съзнавам защо си го е причинил :)
P.S.: Не слагам видима снимка на корицата, защото мисля, че трябва да се преживее, не да се гледа :))
Няма коментари:
Публикуване на коментар