"Крадецът на книги". Маркъс Зюсак

Никога не мога да започна правилно, затова сега ще започна грешно. Не помня изобщо скоро да съм плакала, четейки книга. Даже не бях сигурна, че вече е възможно. В края на краищата се съсредоточаваш върху това, което четеш, и не ти остава време да цивриш. Последният път май беше покрай края на Хари Потър серията. Сега обаче беше феноменално явление – „Крадецът на книги” на Зюсак. 470 страници живееш с тези герои - беше тежко накрая. Не ми се виждаше през очилата и кърпичката ми не побираше повече сълзи. И дори и да се правя за смях сега (за което едновременно не ми пука и ми е цел), да, толкова силна е тази книга.

В „Крадецът на книги” Мкаркъс Зюсак е бил изключително откровен с читателите си относно края на романа. Когато си се хванал с книга, чийто разказвач е Смъртта и чието действие се развива в Нацистка Германия, не може да очакваш щастлив завършек а-ла „всички живели доволно и честито”! В началото си мислех, че е толкова добре написана, че чак малко престарана(възможно е това да идва от превода, макар да ми се струва, едва ли по-добър би могъл да се получи). След време навлязох в стила, напипах вибрациите на Смъртта и дори ми стана много уютно, удобно от погледа и в обувките на вселенски сили. При 196. страница вече знаех, че ще ми е трудно да си тръгна. „Надвесеният човек” стана любимата ми книга в книгата (адмирации и към Труди Уайт за илюстрациите на „Надвесеният човек”, както и за всички илюстрации), което едва ли е голяма чест, тъй като не съм изпълнена с компетенция относно книги в книгите. Но от там нататък вече нямаше как да не харесвам Зюсак и крадеца му.

И ако случайно някой ме спре на улицата и ме попита – „Мила госпожице, бихте ли ми казали за какво става дума в тази книга, която с такова внимание притискате до гръдния си кош?!” , аз ще кажа „За думи”. Въобще няма да си напраявя труда да обсъдя хипотетичната ситуация на разговора и леймавостта, която струи от него. И да, зная, че напоследък съм се обсебила от приказване за думи и силата, която имат, но книгата е изплетена от това и всички мнения, които съм имала, се подкрепят. ‎"... Макс и Лизел ги свързваше тихото събиране на думи." И така се случи, че си подарих близо 500 страници от вълшебни приказки за любимите си герои - за думи, които разделят и събират, убиват и запазват живи, за думи, които биват казвани и за такива, които се премълчават.

Забелязах, че доста се набляга на разказвача на романа и на фашизма. Аз за тях нямам какво да кажа. Не познавам Смъртта и предпочитам Тя да не е любопитна към моето ежедневие, така, както е била към това на Лизел. За фашизма нямам необходимост да говоря – всичко се е казало от по-големи исторически корифеи от мен :)

Аз искам да кажа колко са хубави сребърните очи на татако Ханс и как никой друг освен него не заслужава да държи акордеон в ръцете си, как искам на стената си картината с въжето и разтапящото се слънце, как Руди е истински мъж, как „Наръчникът на гробаря” е нелепа книга, как бих била Илза Херман, как мама Роза беше прекрасна и още дванадесет неща.

Накрая книгите свършват и други чакат след тях да заемат мястото в леглото или с кафето, в чантата и на всяка от масите до всички канапета по света, предимно на сянка. Още в началото разбрахме какъв беше краят, но определено препоръчвам книгата с картинки и ако някой ви каже, че е детска книга, то той е гаден лъжец!