четвъртък, 21 юни 2012 г.

Важат ли двойните стандарти?!

ВАЖНО!! – постът съдържа големи спойлъри за смъртта и продължаването на живота на герои във филми и книги, които най-вероятно вече сте чели или гледали.


В последните две седмици (повече или по-малко, времето вече отдавна не е константа) гледах два прекрасни филма, в които по съвпадение един от главните герои умира. Това ме накара много да се размисля за Смъртта, особено на хора за мен несъществуващи. Един вид измислени, но кой пък може да каже кое е измислено и кое не, от къде черпят вдъхновение хората. Преди време мнението ми за Смъртта заседна на едно крайно недоволно и мрачно, сърдито, ядно място и няма и намерение да излиза от там, like... never! Но щом става дума за смърт на герои в романи или филми, или театри, или опери, няма проблем. И дори е прекрасно! Защо творците си правят труда да Я разкрасяват толкова?! Не зная как, но винаги е магия. А аз обичам да е магия. Но като се сетя за „живия живот” и ми става тягостно и Я мразя! И това ме кара да се съмнявам в себе си и в това дали приемам изкуството за истинско, или Смъртта в този ред на мисли.

Първият филм беше The Men Who Stare at Goats, където Лин си отива с хеликоптер. Смъртта му много ми напомни на „Малкия принц”. Когато я прочетох за пръв път, едва ли въобще да ми е станало ясно, че Малкият принц умира. Сигурно тогава е била просто книжка с картинки, за момче, което е нещо като Галактически стопаджия, а тогава дори не знаех за Галактическите стопаджии. Другият филм гледах току що - Fur - An Imaginary Portrait of Diane Arbus. Един от главните герои отплува в океана. На практика се удавя, но зрителят не вижда това; вижда човек, който избира пътя му да продължи през океана. Но дори и да го виждах, съм сигурна, че щеше да е най-естетически издържаното удавяне в кинематографията. Напомни ми на смъртта на главния герой в Big Fish. Общо взето приказки за пораснали деца. Или пък в един от най-любимите ми филми правени някога Arizona Dream, когато Грейс се самоубива... Най-перфектната сцена на самоубийство в контекста на изключително изящен филм... с костенурките и бурята. Може би това, което се опитвам да кажа е, че за да харесам един филм много много, съм забелязала, че непременно трябва да има загуба (трагична или недотам) на някой от главните герои. И това ме плаши. Защото аз не обичам смъртта!! Тя взема нещата за себе си. Ако беше на детска площадка, щеше да е от онези деца, които не си споделят играчките, но непременно ще вземат и твоите, за да си играят с тях! И няма да ти ги върнат...

Но всичко е така различно, щом става дума за изкуствао. Важат ли двойните стандарти?! Или пък има нещо крайно извратено у мен, което обича фалшивата(фалшива с оглед на живота ми и в никакъв случай с оглед на качеството и’) драма и си я цени дълбоко в книгите и филмите, нещо като любов към вторично създадената меланхолия.

И го казвам, продължавайки да твърдя, че Хари Потър щеше да има един подобаващ и много по-акуратен завършек, ако Хари в действителност беше умрял заедно с Волдемор, и The Boy Who Lived беше станал The Boy Who Died to SAVE THE FUCKING WORLD. Но това естествено, щеше да го отдалечи от детската литература и да го доближи до Библията, а дори аз имам съмнения, че би било задоволително.

Да обобщя – хванаха ме размисли, които не можах да изразя на бял дигитален лист, но въпреки това не са излишни да бъдат помислени! И ако е възможно да бъдат прочетени междуредията, току виж нещата добили смисъл.

Освен това харесвам тази снимка и мисля, че отговаря на чувствата, които се породиха у мен тази вечер...


Няма коментари:

Публикуване на коментар