"Когато Господ беше заек", Сара Уинман

Сесийната книга тази година е „Когато Господ беше заек” на Сара Уинман. Поне при три-четири от посещенията си в книжарницата съм я гледала с обожание. И как не, с тази прекрасна корица и магическо заглавие. Но да си призная предразсъдъците надделяваха в мен. Не съм фен на религията, или на Господ сам по себе си, а заглавието ме навеждаше все на такива мисли. Докато не ми се случи да попадна на това ривю на Точка(от което може да се научи нещо за романа в действителност), което ме окуражи и запали по идеята. И началото на юни ми я донесе.

Тази книга е нищо, което очаквах. Не че очакванията бяха нещо, което притежавах в течение на един вдървен месец. Още не мога да реша дали е лятно или по-скоро есенно-зимно четиво. Върви леко, но пък доза климатична меланхолия ми се струва, че би допринесла много към съдържанието.

„Когато Господ беше заек” прилича на разходка из нечий хипокамп. Там спомените са сортирани по особен начин, не като в биография - хронологично, а като в женска чанта – ключовете са при червилата. Винаги съм се удивлявала на човешката памет. Верото свърши преди десеттина дни в квартирата, грабнах първото кое да е в магазина. Знаете ли на какво мирише - на летен ден в къщата на баба от преди 15 години, когато си правех сапунени мехури от чаша със сламка. Мине ли едно известно време единственото, което напомня на човек, че е живял преди „сега”, е миризмата на топъл хляб от пекарната на село, или пък случайна загубена светулка (вече няма светулки), или пък Барби облечено в дрехи, далеч под нивото и’. Спомените винаги идват неканени! Мизерници! И често е хубаво, мило и носталгично, но понякога са кошмари, които искаме да погребем, обаче всеки който вярва в Зомби Апокалипсиса знае, че погребването не е решение на никой от общочовешките проблеми... отклоних се много!

Книгата е хубава, написана, за да бъде четена. Не мога да кажа, че е най-любимата ми книга на света. Доста от социалните проблеми залегнали в нея, са такива, с каквито до този момент не съм се срещала, героите са хора, които не мога да кажа, че имам в живота си. Но въпреки това Сара Уинман успя да не загуби интереса ми до края. Намерих у нея способността да говори за герои, които не познавам, като ги описва с малки привички и навици, които са ми близки.

Ще ми се да кажа нещичко именно за мотива, който най-много ме тревожеше преди да си взема книгата – този Господ, който се оказа заек. Прекрасна метафора за всяко нещо, което си поиска съответния читател на книгата. Няма да ги разкодирам всичките, но, по дяволите, момичетата наистина много си падат по претенциозни метафори, а?! Та... Много по-човешко ми се струва да се оповаваме на нещо, което можем да пипнем, на материя с кръв, която се придвижва, побутвана от сърце, което си се самовъзбужда. По детски наивна си остава за мен главната героиня и в двете части на книгата, с тази искреност на действията, първична истинност.

И тъй като съм позагубила тренинг, ще се подкрепя с няколко цитатчета:

„...Там е възможно да направим всичко, да станем всякакви, Ели. Атлантида е нашият гради там наистина ще бъдем щастливи.
- И трябва само да я намерим? – попитах.
- Единствено – увери ме, сякаш да открием Атлантида бе най-лесното неща на света.”

„Трябваше да тълкуваш действията му понеже рядко бяха придружавани от думи, защото неговият свят беше тих – изолирано, нащърбено място, пъзел, който го караше да ми се обажда в три часа сутринта и да ме моли за последната ивица, за да запълни небето.”

„Помислих си какво ли ще се случи, ако слънцето умре; представих си постепенното изключване на сънен орган, който вече не работи. В края на живота му нямаше да има експлозия – само бавно разтваряне в мрака, където животът, такъв, какъвто го познаваме, никога няма да се събуди, защото нищо не ни напомня, че трябва да го сторим.”

„Точно с това сме свързани всички. Всички. Когато светлините угаснат, ние също угасваме.”