"За кого бие камбаната", Ърнест Хемингуей

Някои книги пътуват. Всъщност повечето книги пътуват, но някои пътуват и след като са станали нечия собственост. И тъй като в последно време ми е трудно да събирам думи в изречения, които ми допадат, така мисля да започна днес. „За кого бие камбаната” на Ърнест Хемингуей пътува много с мен. Много стотици хиляди километри до Италия и обратно. По това време бяхме много близки! Като се прибрахме, малко се поотдалечихме, сесията се опита да застане помежду ни, но успяхме, останахме заедно до края (до нейния край, аз имам още известно време, надявам се).

Отдавна ми се щеше да се запозная с Хемингуей, но все не намирах подходящ момент. Изминалата зима ме наведе на тежки мисли и си казах, че е време да прочета най–сетне „За кого бие камбаната”. Сдобих се със старото червено издание с потъмнели страници и аромат, сред най-прекрасните на света. И към този момент вече прочетено, не зная какво да кажа... всичко за Хемингуей ми се струва казано, дори от самия него. Затова няма да се протягам много, имам 2-3 неща и това е!

Първо – доволна съм! Романът беше всичко, което очаквах. Не бях изненадана или зашеметена, но съм много доволна от прекараното време с него! И както си седях вчера, се сетих защо цялата книга ми е толкова близка и позната. По един особен начин ми напомня за „Под игото” на Вазов, и то онова „Под игото”, което си спомням от лятото между 5. и 6. клас.

„За кого бие камбаната” се чете точно, както е написана. Всичко казано, звучи достоверно, всичко случващо се е съвсем обективно поднесено. Хемингуей няма любими герои, има само група герои, за част от която говори повече, отколкото за другата. Две забележителни черти притежава тази книга; едната е, че действието от всичките 500 страници се развива в 3 дни, другата са вътрешните монолози, които водят героите. В зависимост от това какъв читател сте, това може да ви отблъсне или спечели. На мен това с трите дни ми се стори изумително, знаех че е така преди да прочета книгата, и го помнех през цялото време, но предполагам партизанските емоции ме завладяха твърде много, за да го проумея! Що се отнася до монолозите, можех да мина и без един – два от тях, но като цяло бяха много откровени, човешки.

Имам си обаче три момента от историята на Хемингуей, които са си лично мои, които ме грабваха в една такава особена прегръдка, супер силна – задушава ме, чувам как пукат ребрата ми, но не искам да бъда пусната. Първият е разговорът между Пилар, Мария и Робърт Джордън, който започна за това какво харесва той в момичето и завърши със Републиката и достойнството.
„ - ... Освен че е красива какво още?
- Умна – каза нерешително Робърт Джордън. Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.
- Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.”

„ – Комунист ли си?
- Не, аз съм антифашист.
- От колко време?
- Откакто разбрах какво е фашизмът.”

Вторият е, когато Пилар разказва на американеца за Пабло и фашистите по своеобразната пътека на смъртта. Според мен беше изключително силно написано, толкова визуално. В момента, в който го четях, все едно бях Пилар. Едновременно горда и отвратена от това на какво са способни хората.
Третият не е точно момент, но се помества във време. Това са боровите иглички. Когато прочетох последното изречение беше сюрреалистично, все едно се завъртях в спирала, върнах се отново на първата страница и ето ги пак – боровите иглички!!

Аз взех каквото имах за вземане от „За кого бие камбаната” на Хемингуей. Дали за всеки има едно такова място, което го удря с тухла по главата, докато чете и му казва „Човеееек, това е Хемингуей!!” :) Ще се радвам да разбера чели ли сте я, ще я четете ли. Или партизанството е умряла работа?!

"Хамлет", Явор Гърдев (и други истории)

Споменавала ли съм, че „Хамлет” е любимата ми пиеса?! Може и да съм избегнала, защото не се гордея с факта, че съм прочела брой пиеси, който мога да покажа с пръстите на ръцете си. Но после си припомням, че съм от онези хора, които изпадат в крайности, така че „Хамлет” на Шекспир е най-любимата ми на света пиеса! Казах!! Освен това искам да се омъжа за Хамлет като порасна...
И това е една не много обиграна прелюдия към поста ми, който следва да уведоми, че вчера гледах „Хамлет” на Явор Гърдев.

Вчера гледах „Хамлет” на Явор Гърдев в Летния Театър във Варна! Беше прекрасна постановка, умрях от студ и не щях въобще да се женя за Хамлет. Но едно по едно....

Нека да започна със студовия фактор, тъй като несъмнено това е основното, което вълнува в този тежък миг на предлетни жеги. Ако бях малко по-придвидлива, щях да си взема одеало и хавлиени чорапи. Какво по дяволите съм си мислела?! Юнска вечер между 9 и 12h. Сандали и жилетка, да не се намирам на екватора!? Да, паднаха ми няколко пръсти на краката, но сърцето ми е все още горещо... макар че...

Не съм гледала много пиеси на Гърдев, но дори само след „Калигула”, можех да позная, че снощното представление е негово дете. Даже имах момент, в който си мислех, дали не е решил да направи нещо като поредица ”Нов прочит на класическа драматургия - Гърдев” (честна дума опитах се да измисля по-добро заглавие). Рус, дългокос, къдрав, пестеливо облечен главен герой, черно и червено, метал, вода и невероятна актьорска игра. Току що в ума ми се прокрадна желание да видя „Малкият принц” с почерка на Гърдев. Така де, като цяло не бях изненадана, но бях адски пленена от режисьорските му решения. Както съм казвала и преди като читател обръщам повече внимание на думите, а не на картините, които те раждат у мен, така че всичко на сцената ми се стори напълно правилно. А най-любимото ми нещо е, че моят книжен Шекспир беше доста близък с Гърдевият Шекспир духом. Репликата „Има нещо гнило в Дания” не беше тя, но като цяло всичко друго подскачаше у мен във Шекспиров такт. (и нека не звуча така все едно зная пиесата наизуст, просто тази реплика я ползвам в ежедневието си и се изненадах, че не я чух така :) )

Що се отнася до актьорския подбор, не можеше да съм по-щастлива. Не зная колко популярно е мнението, че Розенкранц и Гилденстерн са герои с невероятна заслуга към литературата, но искам да изкажа възхищението си, когато за първи път видях Ованес Торосян и Павли Петрунов на сцената - това бяха те, Розенкранц и Гилденстерн, точно както Литературата ги е поискала!! Весела Бабинова като Офелия в лудия си период беше прекрасна. Винаги съм намирала Шекспировата Офелия за малко досадна и плачлива, но с тази актриса и с тази режисура, Офелия спечели много точки по точковата система за героини. Което ми напомня за Полоний, бащата на Офелия, или по-точно Валентин Ганев. Огромно удоволствие беше за мен да го гледам на сцената, да го слушам как говори!! Мариус естествено беше изключителен, и то до там, че не съм сигурна имам ли въобще право да обяснявам това. Дано това, че няма да спомена поименно останалите актьори, не се приеме като неуважение – всички много ми харесаха!!

Сега малко и за самия Хамлет, обещавам след малко ще приключа със словоизлиянията. Моята представа за него и тази, която усетих от Гърдев, коренно се различават. И в интерес на истината съм склонна да вярвам, че тук аз съм много не на място. Просто в апогея на гимназиалните си години съм си изградила един такъв образ, четейки пиесата, който и сега не спирам да търся самоунищожително в живия живот. Вместо нерешителен, дори леко безхарактерен мъж с проблеми с реалността, винаги съм приемала Хамлет за романтичен, меланхоличен интелектуалец, върху който се изсипват всички л**на на гнила Дания... та затова не искам да се омъжа за Хамлет на Гърдев, искам да се омъжа за моя си Хамлет. :) Ако може да не е суициден... иначе що се отнася до Леонид Йовчев – тъкмо на място, еднакво отдаден през всичките 3 часа!!

Колкото и лековерно да говоря за всички неща, щеше ми се все пак да отбележа защо наистина обожавам тази пиеса. Мисля, че в бързата скоклива реч има най-много тъга в хумора и най-много смях в мъката. Според мен в тази пиеса, повече от всяка друга, която съм чела, всяка реплика може да се каже и днес и да е напълно толкова вярна, колкото и тогава. Та ето за това обичам "Хамлет", накратко.

Ииии... това беше моето изживяване с постановката. Избирам да съм пристрастна! И друг път като посещавам седнало нощно събитие да си нося одеало!!

Обещавам, това все още е книжен блог!! Даже си купих нова книга преди пиесата! Честна дума!!