"Станция Единайсет", Емили Сейнт Джон Мандел

„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел не е нищо, което съм очаквала. Което пък на свой ред е изключително странно, защото следя тази книга още от появата и‘. Бях много щастлива, когато разбрах, че издателство „Екслибрис“ ще я материализират и сега, стискайки я в ръцете си, казвам, че са се справили повече от чудесно!

В общи линии бях останала с впечатлението, че „Станция единайсет“ разказва за един постапокалиптичен свят, в който въпреки неволите има нужда от изкуство и развлечение. Така и описвах ситуацията на всеки, който ме попиташе какво чета. Е, не е далече от истината, но не е и самата истина. Книгата разказва за апокалипсиса, много осезаем и реален при това. Историята подмята читателя между Преди и След затриването на 99% от популацията от вирус с фудроянтно протичане. Но по-важното, което прави, е да ни открие самотата на хората и нуждата от споделяне, независимо в какъв свят живеят.

„Станция Единайсет“ започва с вечерта, която променя всичко за нашите герои и както става ясно - за целия свят. В една театрална постановка, която по случайност свързва остатъка от цивилизацията двадесет години по-късно, на сцената умира известен актьор – събитие така голямо за света Преди, и така незначително на фона на последвалото. А после един здравомислещ парамедик, една бойна мадама, и група музиканти и любители на Шекспир, които странстват, създават се със риск да се унищожат.

Харесвам атмосферата в главата на Емили Мандел, или поне предадената на хартия. Не, „харесвам“ не е точната дума, всъщност ме побиват тръпки, но я оценявам именно заради това. Всичко е толкова истинско, че не спирах да се питам аз от кои ще съм, от добрите или лошите, и всъщност кои кои са, при положение, че всяка крачка е борба за оцеляване, дори лудостта. Да речем, че съвпадналото ми с четенето три дневно преболедуване на вирусна инфекция показва, че може би не бих имала избор. :)

Идеята за Шекспир ми допада много! Все пак нали за това четем, за да избягаме. А какво по-прекрасно бягство от "Крал Лир" или "Сън в лятна нощ". Ескапизмът през изкуството и културата е нещото, на което се надяваме и универсалността на подобно изказване е удивителна.

Авторката добре си играе с представите на читателя за уют. Без да иска, всеки сам може да се насочи към нещата, които приема за даденост ежедневно, дори големи неща, като да има с кого да размениш няколко думи през деня или с кого да помълчиш.

Една от любимите ми книги за тази година!

"Пътят на промените", Ричард Йейтс

Наскоро имах късмета да прочета най-потискащата книга на света!

Заела съм се с благородната мисия „прочети всички книги, които си си купила, преди да вилнееш по книжарниците“. Естествено е невъзможно от време на време да не се изкуша, но като цяло планът работи. Така на нощното ми шкафче попадна „Пътят на промените“ на Ричард Йейтс. Бях се сдобила с нея в един прекрасен есенен ден преди година в комбина със „За щастие, млякото“ на Нийл Геймън. Втората прочетох същия ден в морската градина във Варна, докато за първата ми трябваше доста повече мотивация. За някои книги се налага подходящо да узрееш, предполагам.

„Пътят на промените“ е историята на двойка сноби, мислещи се за твърде добри, за да съществуват в рамките на класическото американско семейство в покрайнините на Ню Йорк в ’60–те години на XX век. Твърде жалко! Много ми допада да чета за хора, които се имат за специални – някак реалистично е.

И ако невротична съпруга и посредствен мъж с комплекс за малоценност ви звучи като литературно клише, то непременно трябва да се запознаете с Ейприл и Франк. Те не са герои, които са там, за да се харесат. Напротив – отвратителни са. И точно това ги прави много естествени и живи. Тя е майка със съмнително майчинско чувство, а той е мъж, който не може да бъде истински с жена си дори след милион години. Казвам ви, отвратително.

„Театър“ е основната дума, която се въртеше в главата ми по време на четенето. Книгата започва с една провалена театрална постановка, която събужда демоните у двамата. Театър е цялото им отношение един към друг. Съвсем в стила на класическа драма само лудият е този, който изрича истини. Много стилно намирам и отдалечаването на читателя с финала на романа в стил – „е, поредната история за две объркани души“.

Романът на свой ред е написан изключително красиво. Йейтс не подценява читателя си, като му представя наготово проблемите на общността на добри семейства с бели къщи и големи дворове. Съвсем безпристрастно разказва фактите и единствения страстен в края е четящият, а всичко останало е фасада на семеен живот.
Чудесен роман! На места толкова силен, покъртителен, че ме караше да осавям книгата, да си почивам от всички хора, направили невъзможното само и само да не са щастливи.

Намирам адаптацията с Кейт Уинслет и Леонардо Ди Каприо за превъзходна, възможно най-близка до работата на Йейтс. Може би заради корицата през цялото време докато четях, визуализирах двамата актьори. Когато гледах филма, впечатленията ми се комбинираха и направиха една завършена история, като всеки от двата формата допринесе към другия.

Смятам романа за изключително изящен в литературно отношение и здължителен за всички почитатели на модерната класика!

"Теория за материята и светлината", Андрю Портър

Фантастичен сборник с разкази! Това може да бъде единственото, което да имам да кажа за „Теория за материята и светлината“ на Андрю Портър, но ще опитам да разширя мисловната си дейност до повече от изречение, инак може да затъна в онази лаконична меланхолия така присъща за есенните дни и така далечна от желанията на душата ми.

На „Алея на книгата 2014“ Николета беше на шатрата на издателство „Миленум“ и ми препоръча именно тази книга. Обикновено подхождам скептично към препоръки, но вече имах няколко добри попадения с логото на „Милениум“ и се поддадох лесно. Година по-късно и‘ дойде ред и недоволствах, че не съм се взела в ръце по-рано.

Прекрасна амалгама от разкази, тихи и спокойни по време на четене, но отказващи да ми дадат мира след това. Всеки от тях е жив в ума ми не със заглавието си (никога не помня такива неща), но със всеки ред след него. Героите на Портър са изключително реалистични, независимо дали пише мъже или жени. Авторът някак познава човешката тъга, която явно е универсална, независимо как бива изложена пред света. А в персонажите от всеки разказ се таи едно чувство на неудовлетворение и самота, което не ми беше натрапено и намрънкано по страниците, а беше само като лек привкус, като горчивото на шоколада.

Не бих казала че прозата на Портър е красива в класическия смисъл. За феновете на изящната реч и незабравимите цитати това може би не е най-подходящият сборник. Но въпреки това го определям като една от най-добрите ми книги през тази година. Силата на сборника е в недоизказаните неща, в контекста, в който те поставя всеки разказ.

Ако трябва да изброявам любимците ми, ще ми се наложи да цитирам половината заглавия(току що проверих), затова няма да изброявам любимци. А и не ми се ще останалите да се чувстват зле, тъй като те са не по-малко прекрасни. Определено обаче препоръчвам на всички любители на разказа като литературна форма да посегнат към този сборник и да обогатят колекцията си. И благодаря на Николета задочно!