"Лятно утро, лятна нощ", Рей Бредбъри

От онзи първи прочит на „451 градуса по Фаренхайт“ считам Бредбъри за един от любимите ми автори. Няма значение дали пише за детективи или извънземни, аз чета с еднакъв трепет и обожание. Защото Бредбъри има тази лекота на езика, този живот в думите, към които няма как да останеш безразличен. Всъщност няма как да не обичаш.

Новият сборник с разкази „Лятно утро, лятна нощ“, наскоро издаден от „Бард“, е още една прекрасна добавка към истории, загнездили се в ума ми. Да, разбира се, че паметта ми едва ли може да възпроизведе дори половината, дори четвърт от тях, но мястото е там и грее наоколо, определя значението на уют.

Винаги ми е много трудно да пиша за любими автори. Отдавна съм се изчерпила откъм хвалебствия. Мисля, че с възрастта хубавите емоции стават тихи, скрити, за да останат цели и важни. Много по-лесно ни е да крещим, да се караме и да се сърдим, но обичането е мълчание. Затова няма нужда да говоря много за писането и четенето. Може би някой ден след две чаши вино ще искам да кажа всичко за Бредбъри, ще искам да не спра да говоря, а после ще се чувствам виновна, че тайните на тишината са издадени и ще са по-малко мои.

Затова препоръчвам да прочетете разказът „Светулките“ от този сборник, за да сме си наясно. :) Понякога мисля за човешкото познание, за общата човешка мисъл, и зная, че някога аз съм била Бредбъри, и някога той е бил мен.

"Сбогувания", Хуан Карлос Онети

Един ден бях решила да се върна към корените си, още преди Интернет да ме осведомява за книжните ми избори, и постоях в книжарница, зачетена в гърбовете на книжките в намалената секция. Попаднах на „Сбогувания“ на Хуан Карлос Онети и дали заради Южноамериканския произход на автора, или заради споменаването на „туберкулоза“ в резюмето на книгата, бързо взех решението си. Освен това издателство „Рива“ и преди ме беше изненадвало със странни четива на границата между реалност и измислица.

В малката книжка са поместени двете новели „Сбогувания“ и „На един безименен гроб“, които по мое мнение са с невероятен превод запазил стила и меланхолията на авторите в оня край на света, без да се опитва да го опрости и изясни за българския читател, което на свой ред ме кара да се чувствам уважавана като такъв. Впечатлена съм и от коректурата, сравнявайки я с тази на последната книга, която четох (разказите на Капоти). Така че браво и благодаря на преводача Людмила Илиева и коректора Цветанка Гълъбова! И като цяло едно чудесно джобно издание!

Хуан Карлос Онети обаче не е за всеки, ми се струва. Две бавни новели, без капка яснота и истинност до последната старница, а и след нея. Изречения, чиито край е някъде достаслед началото и всяко от тях изпълнява роля в театър от думи, непретендиращ да допада на всеки зрител. И все пак без капка претенция. Новелите сякаш казват – „Това съм аз, не е нужно да ме харесваш или разбираш, но това съм аз.“ Именно това отношение на текста към читателя, а не обратното ми допадна много. Бях по-скоро предизвикана, а не пряко удовлетворена.

Иначе що се отнася до историите, разказани от Онети, не бих се втурнала да ги обобщавам и разказвам. Те определено задават повече въпроси, отколкото да дават каквито и да е отговори. Ровят се в човешките отношения, тъгата и контактуването със смъртта. Една туберкулоза, движеща живота на малко курортно селище и една коза, движеща въображението на лекар-разказвач. И нищо повече, и всичко повече.

Препоръчвам на авантюристите, обикнали вече Южноамериканската литература, но в никой случай на тези, които тепърва ще се запознават с нея.

"Събрани разкази", Труман Капоти

Труман Капоти никога не ме разочарова! Макар да съм доста скромна в познанията си за произведенията му, винаги когато съм посягала към него, съм оставала изключително удовлетворена. Всеки мой литературен каприз е бил обуздан и на немирната ми душа е била представена четивна хармония.

Та така се случи и със „Събрани разкази“, излезли изящно от издателство „Колибри“. Сборникът е невероятно красиво попълнение на всяка библиотека с тази изключително естетски изработена корица, заради която правописните грешки тук и там са простими. Разказите, подредени в хронологичен ред, разкриват израстването на писателя. Не в писането, разбира се, защото то несъмнено отрано му се отдава, но както ми се стори в увереността му да прави от ежедневни истории малки драми в умовете на читателите си.

Учудва ме постоянството на усещания, които оставя у мен авторът. Тази наситеност на езика, тази многообразност от сетива, които отварят думите му, се е запечатала у мен като спомен от Капоти. И сега разказите нашепват, че съм у дома, макар разбира се Америка в първата половина на 20. век да няма нищо общо с „у дома“. Меланхолията и самотата са естествено състояние на героите при Капоти, но никога еднакви, никога отегчителни, винаги на прага на лудостта.

Всеки един разказ е сила, но не бурна и необуздана момчешка сила, а мъжка – тиха и авторитетна. Като колекция от фотографии, като поглед с мнение, като решение. Затова харесвам Капоти – защото всеки разказ си струва четенето, отдаването!