сряда, 16 ноември 2016 г.

„Похищението на Лол В. Щайн/Любовта“, Маргьорит Дюрас

Екзотично звучи Маргьорит Дюрас! Някак си приключенско литературно ми беше да се опитам да я опозная. Но откровено казано, мисля че с нея бяхме до тук. Зад мистериозните страници, пленяващи заглавия и объркани сюжети, стои една надута френска дама с голямо самочувствие, за която не си струва старанието.

Няма да лъжа – първата ни среща бе незабравима. Тя беше спокойна, дълбока, но прикрита. Провокираше нуждата от още! Докато четях „Любовникът“ си мислех - ето една жена автор, която може да ми стане любима. Затова продължих. „Очи сини, коси черни“ бе меко казано авантюристична, но аз бях устремена и се сдобих с „Похищението на Лол В. Щайн/Любовта“ и това вече ми дойде в повече. Честно, опитах, но явно френската съвременна класика не е по вкуса ми, ако това е най-видният и‘ представител.

„Похищението...“ все пак успях да дочета, макар и с мъка. Става дума за млада дама, изгубила разсъдъка си в една бална вечер, в която годеникът и‘ е омагьосан от друга жена и си тръгва с нея. От там насетне има някаква воайорска интрижка и несвързани диалози, разказвач, който сменя лицето си от първо в трето, без изобщо да го еня за цялостта на разума на читателя. Но все пак е поносимо.

Когато обаче стигнах до „Любовта“, вдигнах ръце. Направо си е гавра. Отдавна не съм зарязвала книга така лекомислено, но тук вече се сблъсках с концепцията „животът е твърде кратък, за да го пилея по книги, които не са ми по вкуса тооооолкова много“ (внимавам да съм политически коректна, затова избягвам израза „са скапани“), И всъщност съжалявам, но по думите на един не толкова претенциозен автор „Сбогом и благодаря за рибата!“. Би било редно да ви спомена една-две думи за сюжета на „Любовта“, но не ми е възможно. Нямам ни най-малка представа за какво идеше реч....

Ще ви кажа обаче, че изданието на „Летера“ е чудесно. Твърда корица, без хвърчащо неприятно покривалце, невероятно графично изпипана. Всичко, което гъделичка сетивата на емоционалния библиофил.

И все пак, тъжно ми е, че Дюрас не остана за мен просто с „Любовникът“. Понякога не си струва упорстването!

Няма коментари:

Публикуване на коментар