четвъртък, 18 октомври 2018 г.

"Сол при солта", Рута Сепетис


Идвам, за да всея смут!

Най-сетне прочетох „Сол при солта“ на Рута Сепетис, която отдавна ме гледаше предизвикателно от купчината с непрочетени книги. Бях слушала хиляда позитивни ревюта, които ми обещаваха сълзи, разкъсани души и прочее. А както знаем, всеки читател цял живот търси онази книга, която да постави съществото му в емоционален дистрес. Защо? Не знам.

И тъй като предстои да имам явно противоречиво мнение, ще започна с хубавите неща, за да може феновете на книгата, ако все пак попаднат тук, да знаят, че нататък в публикацията става все по-зле. :)

Най-хубавото в книгата на Сепетис, бяха заключителните бележки. И тъй като не съм чак толкова гадна, искам да поясня, че не казвам това, защото книгата свърши след тях, а просто защото те звучаха искрено и без напън за разлика от всичко останало. От тях стана ясно, че авторката наистина много се е вълнувала от темата и е направила доста проучване. Браво на нея!

Романът проследява евакуацията на цивилното население от Източна Прусия към Германия в края на Втората Световна Война, когато големият лош вълк настъпва от изток, и завършва с потъването на кораба „Вилхелм Густлоф“ в Балтийско море, потопен от руска подводница, където смъртта си намират хиляди, повече половината от които деца. (май се олях с дължината на това изречение) Събитието е много трагично само по себе си и мисълта за него може да кънти в ума. Ето защо очаквах от тази книга, това което ми се обещаваше. По същата причина намирам за малко нередно да говоря негативно, но съм сигурна, че доброжелателите ще разберат доводите ми.

Романът е построен от редуването на кратки глави от гледните точки на четири героя. Всеки опитен читател, а сигурна съм и писател знае, че това е формула за бързо и ангажирано четене. Страниците тичат една след друга почти без да се насилваш. Има едно епистоларно настроение, което винаги гъделичка воайора у читателя. Супер! До тук супер! Не останах безразлична към подредбата на романа. Особено за юношески такъв, мисля, че подходът е чудесен!

От тук нататък става зле... така че сега е моментът феновете да излязат от залата.

При наличие на толкова силно драматично заредено историческо събитие и на толкова добре измислена структура на роман, Рута Сепетис успява да не ме заинтригува ни най-малко със съдбата на героите си. Изключително повърхностни и бедни, с псевдо житейски драми. Обичам книги за Втората Световна Война и честно, тази ми се стори като подигравка. Как може да не ми пука за нито един герой. От нелепата любовна история буквално ми се повръщаше!

За да бъда откровена, все пак Рута Сепетис се е справила с двама от героите си. И двамата обаче са отрицателни персонажи. Единият е Алфред, от чието име върви част от повествованието. Него е успяла да направи точно толкова отвратителен, колкото ми се искаше! Той бе единственият герой от плът и кръв в цялата книга. Другият е грамадната жена Ева, която искрено ме забавляваше с неуместните си коментари и поведение и за която съжалявах, когато се отдели от компанията. Всички обаче бяха карикатури на хора във война, което не само че не ми допадна, а и не ми се стори много достойно.

Зверствата на войната и смъртта бяха описани като криминална хроника във вестник, със старание да ги има всички подробности, но с дистанцията на времето и пространството. Опитът за пробутване на мистерията с Кехлибарената стая беше меко казано оправдание за присъствието на главния герой и нищо повече. А финалните глави направо си бяха извратен вариант на епилога на Хари Потър.

Или аз съм остаряла, или тази книга наистина не струва. И не я препоръчвам. Ако все пак ви се чете юношеска литература за Втората Световна Война, няма да спра да пробутвам „Крадецът на книги“, ако някак си сте я подминали.


Няма коментари:

Публикуване на коментар