вторник, 13 ноември 2018 г.

"Пумпал. Брутална приказка", Владислав Тодоров

Нямах намерение да пиша за „Пумпал“ на Владислав Тодоров. Не защото не обичам да пиша негативни публикации. Правила съм го за големи класики. Просто с тази книга не можахме да се срещнем. Аз имах ... да речем не високи, но различни очаквания към това, което ще чета. Той пък вероятно е имал различни очаквания за читателя си.

Прочетох тази „брутална приказка“ преди година и още тогава си казах, че няма да пиша за нея. Да, но пък наскоро се сетих отново за нея и след обиколка из Интернет видях, че няма много блогърски мнения по въпроса и реших да допринеса по темата с огромното обществено значение, което има „Левитация...“ :)

Когато видях, че ще излиза „Пумпал“ на Владислав Тодоров адски се развълнувах. Не бях чела „Дзифт“ (все още не съм), но пък бях гледала филма и не зная защо, бях забравила, че литературата и киното са различни форми на изкуство. Та филмът много ми беше харесал като ученичка. Освен това намирам Дом-паметника на БКП или тъй наречената Чиния на Бузлуджа за сграда с притегателна сила и мистицизъм в запустялото и вандализирано пространство. Споменавам това, тъй като именно тя е център на повествованието в един постапокалиптичен свят почти на края на времето и пространството на Земята. А и образът и‘ краси корицата с илюстрацията на Росен Дуков. Така и илюстрацията, и анотацията ме наведоха на мисълта, че ще чета проникновена книга, сатира скрита в опаковката на дистопия. Един вид краят на света на душата, буквализиран като истински ад с българска нотка.

И да си кажа честно книгата до голяма степен беше точно това. Но не беше моята книга! Мисля, че най-голям проблем имах с хумора. Не се свеня от литературни вулгарности, но имам усещането, че тук те трябваше да играят шок-фактор, което никога не ми е допадало, а не ми беше и забавно. Абсурдизмът е чудесен похват за постигане на внушение, но тук сюжетът бягаше в такива извратени посоки, че по едно време ми стана досадно.

В общи линии мисля, че една чудесна идея е провалена, само и само сюжетът да се разтегли до новела. Ако книгата представляваше разказ от 5-7 страници с качествената литература между тези две корици, може би щеше да е сред любимите ми разкази. Ако имаше по-малко чепове, оргии и телесни течности и повече свръх-хора, забрана собственото слово и мисъл и апокалипсис, със сигурност щеше да е моята книга. Ако, но не би!

Сигурна съм обаче, че „Пумпал“ има своята публика, че някой е прочел правилно книгата на Тодоров и тя му е харесала. Аз просто бях измамена от очакванията си. Но пънкът никога не умира!

1 коментар: