Прочетох тази „брутална приказка“ преди година и още тогава си казах, че няма да пиша за нея. Да, но пък наскоро се сетих отново за нея и след обиколка из Интернет видях, че няма много блогърски мнения по въпроса и реших да допринеса по темата с огромното обществено значение, което има „Левитация...“ :)
Когато видях, че ще излиза „Пумпал“ на Владислав Тодоров адски се развълнувах. Не бях чела „Дзифт“ (все още не съм), но пък бях гледала филма и не зная защо, бях забравила, че литературата и киното са различни форми на изкуство. Та филмът много ми беше харесал като ученичка. Освен това намирам Дом-паметника на БКП или тъй наречената Чиния на Бузлуджа за сграда с притегателна сила и мистицизъм в запустялото и вандализирано пространство. Споменавам това, тъй като именно тя е център на повествованието в един постапокалиптичен свят почти на края на времето и пространството на Земята. А и образът и‘ краси корицата с илюстрацията на Росен Дуков. Така и илюстрацията, и анотацията ме наведоха на мисълта, че ще чета проникновена книга, сатира скрита в опаковката на дистопия. Един вид краят на света на душата, буквализиран като истински ад с българска нотка.
И да си кажа честно книгата до голяма степен беше точно това. Но не беше моята книга! Мисля, че най-голям проблем имах с хумора. Не се свеня от литературни вулгарности, но имам усещането, че тук те трябваше да играят шок-фактор, което никога не ми е допадало, а не ми беше и забавно. Абсурдизмът е чудесен похват за постигане на внушение, но тук сюжетът бягаше в такива извратени посоки, че по едно време ми стана досадно.
В общи линии мисля, че една чудесна идея е провалена, само и само сюжетът да се разтегли до новела. Ако книгата представляваше разказ от 5-7 страници с качествената литература между тези две корици, може би щеше да е сред любимите ми разкази. Ако имаше по-малко чепове, оргии и телесни течности и повече свръх-хора, забрана собственото слово и мисъл и апокалипсис, със сигурност щеше да е моята книга. Ако, но не би!
Сигурна съм обаче, че „Пумпал“ има своята публика, че някой е прочел правилно книгата на Тодоров и тя му е харесала. Аз просто бях измамена от очакванията си. Но пънкът никога не умира!
