Четем с мама: "Време е за приказка! Майчини прегръдки", Тони Улф

Дъщеря ми вече е на година (а вече и половина*) и мога да заявя, че във втората половина на тази година доста книжки бяха изядени. Тенденцията за сега е тук, за да остане. Това налага нуждата от издръжлива във форматно отношение литература повече, отколкото от красива и творчески оригинална такава. Все пак мама винаги се страе да възпитава какво ли не у невръстното дете, а и честно казано да задоволи поне малка част от личните си претенции. Ето защо никога не спира издирването на новата любима книжка. Честна дума, не натрапвам на детето собственото си хоби. То наистина проявява завиден дори за доста възрастни интерес към книжките (все още).

Всичко точно, но всъщност на любимата и' книжка попаднах съвсем случайно в "Технополис" в момент на безизходица. Да, можете да ме съдите, скъпи книжни приятели, защото не купих любимата книжка на дъщеря си от малка семейна книжарница, нито дори от голяма верига книжарници, а от магазин за електротехника и дори не съжалявам.

Става дума за "Време е за приказка! Майчини прегръдки" от Тони Улф на издателство "Фют". Междудругото беше и пакетирана, та дори не успях да разгледам съдържанието, но се оказа книжка за детските страхове, които на моята дивачка се сториха доста забавни, прочетени с престорения трагичен глас на мама. Любими са ни болният таралежко, грозното прилепче с "дълги, дълги уши и големи, големи криле", Лиска, която се загубила в гората и Зайо, който още бил много малък и останал последен на горското състезание.

Излишно ли е да казвам, че още първите два дни красивият книгоразделител на панделка беше откъснат и изяден?! Също така половин година по-късно книжката е без корици и на три части. Но съм чувала, че по щетите на книгата си личи голямата любов към нея! :)

Аз самата изпитвам голяма любов към издателство "Фют", защото без дори да подозират, ми дариха безброй моменти на мир и спокойствие, в които дъщеря ми запленено разлистваше страниците напред и назад, като се връщаше към любимите си истории и напевно нареждаше нечленоразделни звуци, също като да четеше наистина. Сега е време да пенсионирам книжката, защото определено мисля да я запазя в архива. Много други ще получат сбогуване от дома ни, тъй като са развалини от надъвкан картон, но тази остава в кутията за сантименталности!

Съвсем естествено "Време е за приказка! Майчини прегръдки" на Тони Улф получава от мама и вече пораснало бебе 5 "агу" - та (макар честно казано мелодраматичните сюжети да не са съжсем по вкуса ми).

Това е моментът да напомня - четете на децата си, защото това предизвиква интереса на любопитковците не само към четенето, но и към света. И, мили майки, не се тревожете, ако детето ви не проявява интерес след втората страница - бебетата не са известни с високо ниво на концентрация! :)

* тук искам да добавя, че тъй като тази публикация е писана отдавна и дъщеря ми е на година и половина, вече не дъвче книжките, само понякога поскъсва по-тънките страници от ентусиазъм и "Време е за приказка! Майчини прегръдки" все още не е пенсионирана, заради небивалия интерес.

"Ема", Джейн Остин

Напоследък все по-трудоемко ми изглежда да подхвана адската машина и да се съсредоточа в писането. От началото на блога винаги съм "композирала" публикациите си на Word, разбира се с шрифт Corier New, защото кой не иска да се чувства като Хемингуей на пишеща машина с уиски в ръце, когато пише каквото и да било всъщност... Но размишлявах по въпроса с писането (може би по повод това, че четох и "Собствена стая" на Улф) и реших, че или трябва да пиша, ако искам това, или да забравя писането завинаги! (драматично...)

И така се роди идеята за ръкописни книгоразмишления. Също и от обстоятелството, че покрай новите технологии и майчинството забравих изкуството на ръкописа, а все пак имам дъщеря, която трябва да науча поне на базисни умения за работа с химикал. А и щом Джейн Остин е успяла да напише шест романа на ръка във всекидневната, защо аз да не мога да списвам блог на тефтерче в кухнята.

И тъй като трябваше да подхвана някоя от всичките книги, които съм прочела и за които не съм писала, мисля си какво по-подходящо от "Ема" на Остин. Ура за плавните преходи.

В гимназията, за мен вече преди хиляди години (или по-конкретно 10), четох "Гордост и предразсъдъци" и се влюбих в Джейн Остин, но от тогава така и не посмях да подхвана никое друго нейно произведение. Мисля, че всичко беше заради непреодолимия страх, който изпитвах от писателите преди ХХ век. Но вече станах голяма жена и започнах да се боря със страховете си. И така дойде ред на "Ема". Подходих леко скептично, заради предположението, че когато десет години те делят от един автор, чувствата ти към него може и да са се променили. Но се оказа, че малката блогърка знае какво харесва и ако е възможно, заобичах Остин дори повече.

Не ми е понятно такова изящно писане при обстоятелства като нейните, а аз дори не познавам особено обстоятелствата и'. За разлика от хиперболизирания драматизъм на Бронте в "Брулени хълмове", Остин изгражда пълнокръвни герои и успява да ги нареди в една напълно осезаема атмосфера, така че да порицае неправдите от обществото и индивида, без да осмива и принизява. Поведението на всяка една от героините и' излиза от рамките на века и порядките. Ема е толкова неприятно истинска, че вместо да отблъсква с предразсъдъци и егоцентричност, ти дава обувките си, влизаш в тях и всичко изглежда оправдано и бързо започваш да съжаляваш горката наивна глупачка. Естествено, никой няма право да се бърка в живота на другите, дори и най-влиятелната личност в Хартфийлд, но Остин успява да ни даде една напълно несъвършена героиня, за която да ни е грижа и да ни накара да се вълнуваме за нейното морално израстване.

Но не само на изследване на характерите можем да се насладим в тази книга, а и на постоянно заплитащи се интриги и живо действие за тези, които не се впечатляват от мудни и отегчителни класики, които са в задължителните списъци за четене. Ще излъжа, ако кажа, че действието не беше предсказуемо, но все пак "Ема" не е трилър и това ни най-малко не повлия на удоволствието от добре написания роман.

Ще ми се да засегна един щекотлив въпрос - е ли Остин еквивалент на ранен чиклит? Моят отговор е следният: когато литературата е била малко и недостъпна за всички (по финансови и образователни причини), не е било нужно тя да бъде разграничавана жанрово с такава ярост. Тя просто се е деляла на добра и лоша литература. В днешно време много хора имат достъп до литература (слава голямата необятна Вселена), но и твърде много имат претенции да дават мнения и квалификации за литературата (включително и аз, така че ще е лицемерно да коментирам редно ли е или не). Нека си представим, че нещо се случи с метафоричната Александрийска библиотека и на света останат само чиклити. Тогава читателите няма да спрат да четат, защото обичат четенето, нали? Не, те просто ще започнат да делят литературата на добра и лоша. И тогава много се надявам Остин да е сред оцелелите екземпляри (между другото и Харди)! :)

Този ми пример идва да покаже, че целият казус е безмислен, когато говорим за талантливо писане. Също така идва да покаже, че имам твърде много надежда, че всички читатели няма да станат писатели, ако метафоричната Александрийска библиотека се затрие. Нали, нали?

"Алексис Зорбас", Никос Казандзакис

Ето ме прочела още една класика като първата книга за 2019. година. Колкото и да сме горди и егоцентрични като читатели, винаги усещаме по малко срам от пропуски, които сме направили при избора си на четива, когато става дума за класиката. Вие може да не си го признавате, но аз нямам задръжки що се отнася до негативни тенденции като срам и душевно бичуване. Та беше ме срам, че не съм оказала нужната чест на Никос Казандзакис, особено при положение, че толкова обичам да ходя на Тасос.

Мотивацията дойде под формата на подарък, защото когато мъжът ти ти подари книги, започваш да ги четеш веднага, докато са още в торбичката! ;)

От време на време мисля за качествата на литературата. Нали стана много модерно да се говори за елитарна литература и дрън дрън. Дрън дрън, ама си е привичка на читателите да се сравняват с други читатели. Не сме виновни, някои си мерят ... миглите в социалните мрежи, други си мерят книгите. И ето го Никос Казандзакис със своя „Алексис Зорбас“, който ни пита защо не си мерим душите.

Особена е тази книга. От тези книги е, които докато четеш, не са ти най-любимите, но когато свършат, остават да витаят в ума ти. От дете в мен се борят „писарушката“ и Зорбас, но първият винаги надделява и това ме кара винаги да се питам (тук спрях да пиша за няколко дни и забравих какво съм се питала :/ ), да речем, живея ли пълноценно живота си, оценявам ли по достойнство присъствието си във Вселената всеки ден. Това са твърде сложни въпроси за човек на 27, но ме притеснява, че ако стана на 60, вече ще е твърде късно да ги задавам.

Иначе книгата разказва за твърде причудливата дружба между 30-ина годишен гръцки интелектуалец и 60-ина годишен „човек от народа“ - Зорбас, преживял всичко, че и повече. Но на нашият Зорбас никога не му стига, всеки ден сякаш вижда света за първи път. Добър подход за търсене на смисли житейски. Защото за жалост това, че човек има образование никак не значи, че знае как се живее. За читателите, на които философската тематика не допада, книгата предлага малко религиозни въпроси, една-две любовни истории и разбира се прекрасната описателност и цвят на езика.

Но все пак, от моето чердже си мисля, че философските търсения, които Казандзакис предлага са най-голямото богатство на „Алексис Зорбас“. Четенето освен развлечение е хубаво да носи и полза , билото дори една творческа меланхолия.

"Малки пожари навсякъде", Селест Инг

Напоследък избягвах да чета съвременна литература, може би защото имах няколко разочарования, особено в период, в който и без това ми беше трудно да преоритизирам четенето. Ето защо се обърнах към „модерната“ класика и откровено казано имах супер добри попадения през изминалата година (макар да не писах за тях).

Обаче... винаги има обаче, защо, не знам :D Обаче когато чух, че ще се превежда „Малки пожари навсякъде“ на Селест Инг, бях сигурна, че ще наруша залегналото негласно правило. Подходих с известен скептицизъм и може би точно заради това, останах крайно очарована.

Нали ние читателите все си говорим как книгите те намират в подходящо време от живота ти и тем подобни. Не ме разбирайте погрешно, и аз вярвам в това, но като се замисля ме хваща яд, че някои моменти са толкова кратки, че освен да ги изживееш, не ти стига съвсем и времето да прочетеш всички хубави съответстващи книги.

„Малки пожари навсякъде“ е книга за майчинството, а какво по-хубаво време за четенето и‘ от първи стъпки в едно лично такова. Селест Инг не ми предостави поучителна история или пък психологическа дисекция на майката. Не, тя направи нещо много по-просто. Разказа три прецакани, дори бих казала хиперболизирани, но все пак недалеч от реалистични истории за майчинството и ме остави сама да си правя заключенията.

Харесвам такова писане, което не ми дава отговори, а поставя под съмнение морала ми. Бях предизвикана да мисля коя съм аз и как бих постъпила в подобна ситуация. С възрастта (каза 28 годишна глупачка) все по-малко книги започнаха да ме предизвикват. Чета неща, които ми доставят удоволствие, неща, които ме утвърждават, но все по-рядко неща, които ме предизвикват. А не е лошо от време на време да се поспираме и да си задаваме въпроси, пък било то и грешните.

Темите за отглеждането на тийнейджъри, осиновяването, сурогатното майчинство са тези, които поставят центъра на повествованието, но много ми допадна и този воал от перфекционизъм като самоцел. Перфектният град, перфектната къща, перфектното семейство, извратената визия за „американската мечта“.

Чудесно! Селест Инг се справи отлично да ми върне желанието за съвременна литература и нови автори. Явно просто трябва да прецезирам избора и всичко е точно.