петък, 6 август 2010 г.

„Джонатан Ливингстън Чайката” , Ричард Бах

Преди същината на следващата си така наречена статия искам да разясня нещо. Не понасям четенето като процес, ако не се извършва олдскул – с книга. И не че има нещо лошо в електронните формати, все пак четенето си е четене. Съдържанието не се изменя от формата. Просто твърде много обичам формата! Обожавам как изглеждат, как миришат книгите. И старите, и току що излезлите от печат. Обичам усещането, че докосвам хартия. Обожавам да заспивам с книга. Когато стигна края и затворя задната корица, да постоя така тихо, да отбележа прочитането. Никое от тези усещания не ти носят електронните книги... и така, макар можеби с това да ги дискриминирам, електронните книги определено въобще не влязоха в списъка ми с любими неща... (естествено че има Но!)

Но преди доста известно време Мия ми прати по Skype една книжка, която пратили на нея. Казва се „Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах. Става дума по скоро за повест, отколкото за роман – има-няма 20 страници в стандартен Word формат. В интерес на истината файлът стоя доста време в Адската Машина преди да се наканя да го прочета, поради именно горепосочената ми ... е да я наречем особеност (за да избегна думата странност, която ще се съгласим е неудачна)....

„Чайката”... много симпатично четиво! Като цяло за 1 час от ежедневието ми съм много доволна. Напомни ми за детстките ми години, за басните на Лафонтен. Разбираш важни неща за света от животните, в кратка проза. :) Естествено нивото е вдигнато от „не бъди алчен” и „който не работи, не трябва да яде” и т.н. Идеите пък са в стила на... (ммм отдавна четох „Светът на Софи” и май няма да се сетя) така де – залягат много красиви идеи. Много реалистични са детайлите за живота на Ятото, за Племенния съвет, за отлъчването. И като казвам реалистични нямам предвид живота на чайките, а реда в човешкото общество. Аааа и много забавно ми се стори да размишлявам как чайките разбират колко точно километра в час са вдигнали :)

Има две изречения обаче, които много не ми харесаха:
„Чайките, които пренебрегват съвършенството заради пътуването, не стигат кой знае къде, при това — бавно. А тези, които не обръщат толкова внимание на пътуването, в името на съвършенството, стигат навсякъде, и то мигновено.”
И не защото има нещо нередно във казаното, просто не отговаря на моята философия. Според мен самият път е този, който учи и води към съвършенство и няма как едното да съществува без другото и в този ред на мисли да пренебрегваш едното за сметка на другото. И между красивите прозрения, това ми се стори твърде плоско, макар да разбирам какво се е имало предвид (с оглед на повествованието), явно не е казано по най – удачния начин. Не зная! Може би съм аз! А и тази част ми прозвуча като онези мотивационни книжки в стил „Живей в мир със себе си, за да си щастлив и да докоснеш съвършенство”. Може би просто обичам нещата да са написани така, че да трябва да се замисля повече и да получа някакво удовлетворение... Наистина е можеби само в мен :)

И така – на кратко и в заключение - тази приятна книжка става за развлечение някой следобед, но в никой случай за верую според мен!

Няма коментари:

Публикуване на коментар