Моите есенни картини

1. майка с 2 деца – клошари. Децата са с дрешки 2-3 размера по – големи, майката държи децата за ръчичките от двете и страни. Крачат през псевдо пръски дъжд.
2. облачно, има очакване за дъжд, 3-5 листа се отронват едновременно покрай мен. Сама съм на улицата.
3. шипкови плодове, червенеят в тъмни храсталаци покрай мостчето.
4. мокри листа залепнали по тротоара след сутринния дъжд, като следи от крачката на мъничка фея.
5. баща върви и държи за ръката си розова принцеса – в гръб. Рано сутрин.
6. празно място. Нито следа от бараката под липите.
7. шаренолистеният двор на университета и пейките, приласкали интимни студентски разговори.
8. облаци от захарен памук.
9. миризма на неродено вино и преродени въглища.
10. летен дъжд през октомври.
11. релси - ръждиви следи на нечии забравени любови към пътуването.
12. луна – мекица.
13. служител на чистотата гони забравилия го камион и се залива от смях :)
14. Витоша през есента – приказка...
15. мъгла.
16. цикламено листенце от мушкато насред сивия паваж.
17. непознати хора пълнят микробус с окапали листа.
18. „ВятъркУ листи в гората пЕлей...” – момиченце се прибира от детска градина.
19. самотен стол на голия мокър тротоар.
20. най – цветната и дълга есен!!

P.S.: за миг избягах от традиционния формат на общуването ми със света чрез този блог. Цяла есен събирам картинки с биологичния си обектив и реших да споделя най – ярките! Вълшебно беше!! И макар есента да не е свършила с края на ноември ознаменувам очакването си... и малко цветна недодялъност :)

"Самопризнание", Павел Вежинов

Правя, струвам, все на криминални истории попадам напоследък. Началото на есента пазарувах книги на безценица и една от тях беше „Самопризнание” на Павел Вежинов. Започнах да я чета чак сега, когато внезапно се оказах без четивата, които исках! (грешката поправена!)
Макар да имаше визуална прилика с Топографската анатомия, книгата никак не беше дотам заплетена. В кримитата убиецът винаги е най – малко очакваният, което на свой ред го прави съвсем предсказуем. Това обаче никак не вреди на историята, защото до последно не знаеш защо по – дяволите този, неочакваният, за който знаеш, че е убиецът, макар никой да не ти намеква за това, е убил.
Ако избягам за миг от сюжета, за да поприказвам за писането, всъщност много хубаво и изненадващо си личи Вежиновият стил. Много доволна ме направи образът на адвокатчето. Сега като се замисля, много класно е направена рамката на историята. И няма още много да се каже (бягам от спойлърщина). Само едно миньончесто цитатче ще приложа:

„Навън дъждът безшумно плакнеше стъклата с мокрите си ръце. В сивата му мрежа тежко като тюлени се гмуркаха трамваите, яростно свистяха с гумите си мокрите автомобили.”

„Разкажи ни за пуйката, Джо”, Алан Маршал

Този път бях по – бърза. Макар че едва ли е за хвалба като се има предвид обемния поглед на нещата. Да, ама се няма предвид, така че съм бърза!!

Героят на новия ми пост е „Разкажи ни за пуйката, Джо” на Алан Маршал. Да изброя хилядата причини, поради които нямах търпение да изчета книгата, е излишно, но аз ще го направя.
Първо, най – обичам книги с инспириращи заглавия. Всеки път като се сетех коя книга чета и се инспирирах. Разкази, пуйки, особено Джо!
Второ, има едни книги, които нахлуват в живота ти, носейки история. Аз познавам майка си, която пък познавала съквартирантката си от студентските години, която пък на свой ред познавала Алан Маршал. И така пряко или косвено последното познанство се върнало към първото. И така с мама имаме нова емблематичничка книжка.
Трето, ако след вълнуващата история не сте забравили какво изброявам, става дума за една форма на разказване, твърде ядлива в моя свят. Поради високата ми сарко-иронио-сензитивност(патент на Д.Г.) няма да скрия, че бих си позволила да пофлиртувам с този Повелител на сарко-иронията.

„Разкажи ни за пуйката, Джо” е сборник с малки симпатични разказчета, напомнящи на автобиографични преживелици в ежедневието на хора като нас (мен и Алан – фамилиарнича...), хора, които правят всичко по правилния начин и ако то се окаже злощастно, вината е на околните, които не знаят нищо как да правят правилно!

Друга несъмнена положителна черта на Маршал е способността му в началото на разказа да говори по една ясно подчертана в заглавието тема, а накрая да го завършва, говорейки за нещо, имащо малко общо, без това ни най – малко да смущава читателя и да го поставя в неудобната ситуация на объркания разум. Това обаче е вярно твърдение само за някои читатели. За други то е невярно твърдение.

Тъй като за незапознатите с творенията на писателя ще е трудно да ме разберат, дори не ще споменавам за невероятната ми способност да общувам, да организирам, да страдам, да давам правилни отговори и сръчността ми естествено. :)
А за тези, които пък са запознати или имат намерение тепърва да се запознаят, това са любимите ми:
- Какво исках да кажа?
- Получих за това ритник
- Понеси го с усмивка
- Хората, които ме отбягват
- Как, няма пудинг ли?
- Прости правила за запознаване
- Шумният ранобудник
- Изкуството да дадеш правилен отговор
- Хората, които забравяме
- Тъкмо си станал
- Как да отминем приятел на улицата
- Каква скица си
- Болничният пъстър свирач

Важна естествено е и теорема 13 (непонятно как низвергната от часовете по математика), която гласи: „Бащите не могат да се влияят от дъщерите си, но дъщерите се влияят от бащата и една от друга, като тези две влияния са еднакви.”
И може би, за да станат ясни някои смътни места по този пост, отчитайки влиянието ми от последното прочетено, ще поцитирам от извора:

„Аз съм роден организатор, или накратко, организатор, който е роден.”

„Джуди Флийшър обичаше да дъвче дъвка и да я лепва зад ухото си, когато дъвката и’ омръзнеше. Но това не и’ попречи да забременее.”

„На сестра ми – каза една жена с червен джемпър – и’ извадиха и двете кухини. Оттогава е половин човек.”

„Няма нищо по – хубаво от лошото време”, Богомил Райнов

Позабавих се този път малко. Забавила, но не забравила... май имаше такава приказка, но като се замисля контекстът не съвпада. Но пък си остава правдиво!

По заглавието се вижда покорената цел – „Няма нищо по – хубаво от лошото време” на Богомил Райнов. За моята неподготвена предварително личност, този роман се оказа изненадващо криминален. В началото подходих доста скептично – „мина ми възрастта, когато кримитата ми бяха интересни”-стил. Но държах да я прочета. Все пак много исках да се отърся от предразсъдския ми подход.
Що се отнася до историята, не мога да кажа нищо кой знае какво. Банална историйка с разузнавания, кражби на малко пари и измами на разни хора с претенции да са други. Когато си роден в 90-те, в ерата на криминалните филми, няма много неща, които да могат да те впечатлят в криминално отношение.
Тук идва и изненадата. Една добре скрита от читателя любовна история. Уж това са едни студени хора, на които не им идва наум, че могат да обичат, сдържани, заети. Уж това са едни малки жестове, прояви на слабост и после поредица от делови страници. Но за опитния търсач на влюбености краят е съвсем естествен – двама души, влюбени до полуда, обречени да не се познават наистина.

Мисля, че провеждах с някого спор преди време относно гарите. Опонентът ми, който и да е бил той (съжалявам, наистина не помня, възможно е да съм спорила сама със себе си...), се опитваше да ми обясни колко тъжно място са гарите, а аз много упорствавх, твърдейки че на гарите разстоянието, което е деляло хората, се стопява. Предполагам съм била малка, поради което ще си простя тази грешка, но сега виждам истинната теза. Когато пътуваш сам, когато няма кой да те посрещне, когато си тръгваш, когато забравяш – винаги е тъжно. А когато хората се събират на едно място завършили пътуването, те имат лайфтайм да са щастливи и това на гарата е само прелюдия... неделният следобед ще да ме е навел на тези мисли... а да, и хората са най – истински, когато се разделят...

Та така де, това май имам за казване за Богомил Райнов и романа му. Ето и редовната рубрика:

„Можеш да чакаш самоотвержено и търпеливо някой влак, обаче ако го чакаш там, където влакът не минава, едва ли ще го дочакаш.”

„Такава, дето да е пряма, без да стига до грубост, понякога нежна, без прекалености, спретната и привлекателна, без дразнаеща суетност, вярна, без отекчителна привързаност, изобщо сдържана и необременителна – една жена, която трудно би ти омръзнала, защото не се натрапва и не злоупотребява с обичта ти.”

„Някои суетни плешивци обичат да пускат мустачки, за да покажат, че не са съвсем лишени от това природно богатство – космите.”

„Такива са някои жени – боят се да не ги запиташ нещо и ако ги запиташ, непременно ще те излъжат, но не ги ли запиташ, умират от яд и безпокойство.”
Което ме кара да си мисля, че много обичаме ние, жените, да си използваме вече намислените лъжи. Сигурно ги мислим за гениални и не искаме да губим напразно интелектуален труд... накрая си остават просто лъжи... но креативитито винаги ни е много :)

Може даже и филма да гледам, но напоследък нямам търпение да гледам филми.