неделя, 10 април 2011 г.

"Тромпет", Джаки Кей

Стоях в Параграф 22 (любимата си книжарница) 40 минути, докато си избера книга. Имах 3-4 книги предвид от предишни мои посещения, но в онзи момент не исках никоя от тях. Накрая грабнах „Тромпет” на Джаки Кей. Нищо не знаех нито за историята, нито за автора. За да съм искрена, влюбих се от пръв поглед(хипотетично, защото сме съвсем наясно за абсурда на подобно съчетание) в корицата. Ще ми се да си вярвам, че разбирам от книжно оформление и да гледам на себе си като на естет, но тъй като все пак живея със себе си, съм наясно, че доста често се заблуждавам за... нещата. Сега, когато завърших книгата, не ми се щеше първо да започвам да пиша за начина, по който изглежда, но ще се примиря с чувствата, които назряха в мен. Цветовете, усещането от допира на корицата, номера на страничките, които тичат като детски пръстчета по пистоните. Всичко, дори шрифтът носи настроението! Издателство Алтера ми донесоха голямо удоволствие от притежанието на тази книга.

На всеки, с когото говорех за книги, казвах едно и също, когато бивах попитана за какво става дума в „Тромпет”. Звучеше нещо от типа на – известен тромпетист умира и в книгата се говори за преживяванията на хората около него във връзка с тази смърт, като при това има една тайна, която се разбулва. В общи линии много се притеснявах да не спойлна разказа. Случва ми се по – често, отколкото може да си представи човек.
Сега обаче горните думи ми се струват пълен бълвоч(какъвто и очевидно са), един сбит преразказ на бълвоча, който изричах на практика. В романа на Джаки Кей всъщност става дума за бащи и джаз, за любов и комплекси за малоценност. Онзи ден докато се прибирах към къщи, си мислех за това, как цял живот строиш лъжи, които те правят щастлив. Самият живот е една дебела лъжа. Това не значи, че е грешен, мисля. Според мен показва само колко други варианти и пътища има и когато избереш един от тях, той несъмнено е лъжа спрямо останалите. Понякога се страхувам, че с всичко, което казвам, отричам себе си. Когато правиш нещо със страст и себеотдаване, само тогава си струва и само това си ти – цалият роман ти татуира в ума такова мислене.

Имам какво да кажа и що се отнася до начина, по който е написана книгата. Различните глави са така разказани все едно ги слушаш от самия герой. Джаки Кей е сменяла стиловете във всяка глава и в същото време книгата не звучи разпокъсано, а като едно цяло. При това, имам дори любими глави – тази, написана от името на Джос Муди, тази за неделните сутрини, също тази от името на Биг Ред и тази с почерците и мълчанието...
И музиката! Когато се говори за джаз, все едно в ушите ми звучи джаз. В главата си виждам музикантите, костюмите, клубовете, дори зная песните и щракам с пръсти в такт, затварям очи, въртя се леко и поклащам глава по вълната на мелодията.

Замислям се защо обичаме хората, които обичаме, защо приличаме на хората, които сме. Струва си, предполагам така наистина оценяваш всяко малко нещо, което е част от голямата картина.

„Един последен джем сешън. На мъртвите тела.”

„... изглеждаше истински и неистински – фантазия на самия себе си. Всички джазмени са фантазии на самите себе си.”

„А когато никой не те познава, как да бъдеш себе си? Едит може да бъде различен човек всеки ден и най – вероятно никой няма да го забележи.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар