За книгата имам да кажа не много вече, за филма – още пресен в ума ми, като се замисля, също. Мисля, че ми се щеше да говоря за историята. Но вече и това не ме убеждава в правотата си. Уж имало неща, които само можеш да почувстваш. Все пак мисля да вървя по установения вече план (да речем, че обичам да планирам).
Книгата е написана просто. Предполагам малко хора са надарени с възможността да разказват силни, резониращи в черепа истории.... просто. Предимно съобщителни изречения. В някои моменти мислех дори, че някак си не е вложено чувство въобще. Като да е по-скоро изживяна толкова мощно, с всяка фибра на съзнанието, че не е останала ни една емоция за разказа. Всяка дума е спестена. Не мога да си дам сметка защо, но страшно много ми напомни на „Синове и любовници” на Лорънс. Може би само един мъж (и все пак не всеки мъж) би могъл да говори така за нещата – случили се, от дистанция.
Филмът на свой ред е прекрасен. Всеки важен момент присъства и в същото време липсва. Ако исках да направя филм от тази книга, най-вероятно щеше да изглежда точно така. Чудех се дали мога да определя кой от двата формата ми харесва повече, но общо взето всеки живее свой собствен живот. Прочела съм една книга, после съм гледала един филм, в двете става дума за едни и същи хора и места, но нямат нищо общо едновременно. Изобщо не разбирам как се получи така.
Мислех си за четенето. Понякога се чувствам неловко, когато пиша за него. Понякога съм виновна пред себе си, че така разхищавам в думи нещо толкова интимно. След което продължавам да го правя. Може би търся обяснение или оправдание. Може би като човек ми е вродено да се оправдавам защо ми харесва това или онова. Забележете – всеки го прави....
В коментарите под някое от ревютата на примерна книга из интернет една жена беше казала, че дъщеря и’ с приятеля си си четели на глас съответната книга, за да не губят време да си я разменят и да я прочетат заедно. Помислих си, че това е най-прекрасното нещо, което съм чувала да се случва между двама души. Обичам да слушам някой да чете, обичам, когато пасаж ми хареса да го препрочитам, чета изречения на глас, просто защото ми харесва как мисълта тече и звучи между две точки.
Мисля си още, че когато красиви неща се случват дори само за минути покрай хората, то е защото в някаква паралелна вселена някой пише за тези случки и някой ги чете. Дежавутата също са на този принцип – вятърът носи думите отдалеч, а мозъкът ги навързва в картини, секунди от налепени една до друга снимки.
И никак даже не ще спомена любовта и това как няколко месеца от живота на човек се превръщат в негова единствена движеща и спираща сила. Не са ми понятни силите на хората, предполагам. И не ще кажа нищо за лагерите и нацистите. За мен и тази книга, и филмът започваха и завършваха с четенето. Тяхното и моето.
P.S.: снимка просто така, на терасата в 3 през нощта, защото по - добра не бих могла, примерно....
Няма коментари:
Публикуване на коментар