Има книги, от които нищо не научаваш. Не е нужно всяка книга да е поучителна и да те превръща в човека, който ще бъдеш. Идеята ми е, че не съм на 10, а на 20 и е нормално вече да съм наясно с някои неща от живота, нали!? Та седя си в летните жеги и чета „Стъкленият похлупак” на Силвия Плат и си мисля – вече зная това, но пък метафората е прелестна! Възхищавам се от хора, които не знаят какво искат да правят с живота си. За мен те са най-смелите. Лесно е да си начертаеш път и да го следваш стриктно, независимо дали те прави щастлив или не. Определено много по-трудно е да преследваш щастие, което може никога да не го бъде, но чието преследване ти е дало много повече от псевдо ред. Лошото обаче е, че понякога вместо да намират в търсенето, такива хора сами се изгубват, забравят целта и пропиляват шанса. Не съм сигурна важи ли само за творческите натури, но ако следвам един от предишните си потоци на мисълта, всеки човек е творец и бля бля. И не зная как, но винаги, когато се втурна да говоря за същността на хората, и за мястото, което си търсят и намират в или извън обществото се обърквам страшно много, защото неусетно как започвам да мисля за себе си в тази и онази ситуация и започвам да се чувствам ненамясто, а аз май съм от онези хора с избраните пътечки и псевдо реда...
Та ето я Естер, главната героиня. Не можех да спра да си повтарям докато четях романа, каква слабачка. Хиляда шанса да е някоя, при положение че е умна, с онази нотка на подигравка към нещата, които я заобикалят, която много отива на този тип жени, и какво прави тя – превръща се в безхарактерна глупачка. По едно време много и’ се изнервих. Склонна съм да се изнервям адски много на хора, които боравят със самоубийството..., защото нямат никаква причина. Ето, дори сега като пиша и се ядосвам.
Но стигнах до края, подходих с любопитство и намерих смисъла – едни оцеляват, а други въобще не успяват. Едни поемат глътката въздух и се борят, а други винаги остават под стъкления похлупак. И наистина страхотна ми се вижда сега тази метафора! И много намясто бебетата, които никога няма да проплачат, а ще останат бледо доказателство за това, че също както ни има, може и да не „съществуваме”. Ритъмът на сърцето съвсем просто може да спре да напомня, че сме.
Седя сега и си мисля, какво ако на мен някой ден ми прищрака и направя като Естер, изгубя смисъла, изгубя нишката и започна да се задушавам под своя похлупак. Все пак ми се струва, че голяма доза егоизъм се изисква за депресията. Май ще кретам в подредения си свят, ласкаейки се, че ми пука малко повече за хората.
Голямо очарование внесе в деня ми Бъди Уилард с нелепия си въпрос: „Мислиш ли, че в мен има нещо, което кара момичетата да полудяват?”. Никак не мога да си представя какво е да живееш с подобен страх до края на живота си. И в същото време – що за егоцентрик! Мъжете понякога умеят да си вярват. И после - на негово място това също ще е първата ми мисъл.
Книгата във втората си половина несъмнено ми напомни на Girl, Interrupted – един от любимите ми филми. Смело може да се заяви, че е била вдъхновение за него (макар на практика да е по действителен случай на други хора). Едни оцеляват, други просто не успяват. Може би това е Дарвиновият естествен отбор в социалното общество. Бориш се, докато вече не искаш да пазиш здравия си разум, или не можеш.
Много ми се щеше да поприказвам и за поезията на Плат, това, което ме привлече към писането и’ всъщност, но не съм компетентна за подобен коментар все още, а току виж ми дойде вдъхновението в бъдеще. Един вид пост с продължение.
какво имаш в предвид, "че голяма доза егоизъм се изисква за депресията"? интересно ми е да споделиш ако нямаш против. а иначе съвсем случайно попаднах тук, но...се зачетох и определено ми беше интересно как мислиш
ОтговорИзтриванеако не си сам самичък на света, то трябва да знаеш, че съществуванието ти е свързано с това на много други; бидейки депресиран, по един или друг начин това касае твои любими хора и ги ранява, тревожи, дори осакатява, независимо осъзнаваш ли го или не; в този ред на мисли съм вървяла. естествено това е смело твърдение от моя страна, тъй като съм наясно, че състоянието на депресирания не е негова вина. слабохарактерието е това, което ме гложди и с което макар да е трудно да си призная се боря и у себе си.
ОтговорИзтриванеВчера гледах филма "Силвия", който е биографичен филм за Силвия Плат и сега имам голямо желание да прочета книгата "Стъкленият похлупак". Но не мога да я намеря никъде и не знам от къде да си я взема. Вариант е да си я взема на английски, но ме е страх, че ще има сложни думи и няма да разбирам всичко, въпреки че съм чела книги на английски. Ще проверя и в библиотеката, но знаеш ли от къде мога да я взима и къде я има в наличност? Благодаря предварително! (:
ОтговорИзтриванеаз моята, мисля, си я намерих на сергийка за книжки втора ръка. така че това е вариантът. не мисля, че е рядко срещано издание. а и в библиотеката е почти невъзможно да я няма! а аз ти благодаря, че ми каза за филма, не съм го гледала, а ще ми е интересно! приятно четене, когато книгата на Силвия те намери!! :))
ОтговорИзтриванеСлабохарактерие. Нали не мислиш, че човек посяга на живота си защото е слаб. Той го прави, защото това е неговият път.
ОтговорИзтриванеда речем, че от тогава са минали 3-4 години, а времето учи на неща. сега съм по-толерантна към заболяванията на психиката, защото ги гледам с други очи. в предначертани пътища не вярвам, така че това отпада като довод. :)
ОтговорИзтриване