сряда, 28 септември 2011 г.

Виа Понтика 2011

Тазгодишният театрален фестивал „Виа Понтика” не беше само театрален и уви, протече по-малко събитийно за мен, отколкото очаквах. Имаше концерти и изложби, на които не бях почетен гост. Що се отнася до театър, тази година постановките бяха с предимно женски състав, което донесе нова вълна на очарование във фестивала. Пиесите, по странен начин бяха подбрани, така че реализмът беше неотменна дружка.

Първата пиеса „Тирамису” напомни за серия от ”Sex and the city”. Известен брой еманципирани момичета, работещи в някаква рекламна агенция (примерно) като всяка от тях има своя момент с разказ за нещата, които са я превърнали в човека, който е. (изречение дълго like sh..) Много интересен подход – като зрител бях подмятана между повърхностното ежедневие на група фльорци и драмата на самотните ранени момичета.

Последва новата постановка на братята Ранкови – „Сега или никога”. Знам ли, на мен ми се стори по-скоро тъжна, отколкото забавна и развличаща. Дори много тъжна – за хора, които не знаят как да се обичат. Остави в мен една идея за неизбежност. Няма принцове, няма принцеси. И хората дотолкова са сликнали с питомното, че нямат хъса, че и самочувствието, да гонят дивото. Струва ми се, че отдавна съм се примирила с подобно бъдеще за двойките, но както се казва и в пиесата, всяка двойка в началото си мисли, че при нея положението е различно. В този ред на мисли, и всяка глупава и романтична, четяща госпожица се надява на същото.

„Данчо, Мартин и майка им” беше моноспектакъл. Изненадващо лек и забавен, поднесен от една млада актриса, играеща с много хъс. Винаги ме е чудвала оживеността на моноспектаклите. На сцената е един единствен актьор, а в случая все едно бяхме на оживен плаж и Данчо и Мартин тичаха някъде сред публиката. :)

Безумно впечатлена останах от „Домът на Бернарда Алба” от Лорка! Историята, сценичния подход, хореографията и режисьорската работа ми се видяха блестящи! Актрисите бяха изключително отдадени, а ролята на майката се играеше от мъж, и дори това не изглеждаше странно, толкова добре бе влязал той в кожата на властната родителка! Дори си имам и любима сцена – моментът, в който сестрите седят една до друга и нашиват дантели по чаршафите-зестра за най-голямата – беше магично с музиката и танца на иглите им!

В това се обобщава присъствието ми на фестивала! Браво на братята Ранкови и всички останали, които вземат участие в организацията! Дано средствата винаги достигат за това събитие, защото (естествено по егоистични причини) това оцветява завършека на лятото ми!

Няма коментари:

Публикуване на коментар