Със стандартното ми мудно темпо и нередовното количество на постоянната ми заетост, реших да оставя „Хроника на птицата с пружина” за лятната ваканция. Освен нея от преведените книги на Мураками ми остана „Кафка на плажа” (чийто обем също е впечатляващ)...ииии „На юг от границата, на запад от слънцето”, която не намерих при последното си посещение на книжарници. Горното изречение би трябвало да подсказва, че съвсем скоро ще спра да дудна за това колко присърце чувствам писането на Мураками (след 2 книги, и то само за известно време). Просто усещам че с него създадохме една такава особена едностранна връзка, която не е лесно разрушима.
Мислех си, има една приказка, която гласи нещо такова – разбираш, че си попаднал на добра книга, когато като я завършиш, все едно се разделяш с добър приятел. Мега-клише!! Виж, когато става дума за автора може да се позамислим. Първо и най-важно правило за хора подчиняващи се на здравия разум, е че писателят е човек, принадлежи на същия биологичен вид и при това не е неодушевен предмет (може да се приеме, че едното изключва другото). Второ, на практика той е този, който пише книгата, всичко излязло из под пръстите му е самият него в друга форма. И искаш или не понякога дотолкова се свързваш с автора, че все едно винаги сте се познавали, излизате да споделите следобедно кафе и да поразговорите Вселената, за да не и’ е скучно.
В „Хроника на птицата с пружина” става дума за един мъж. Типичният герой – живее си нормално скучноват живот и е щастлив с простите неща, като със споделена закуска със съпругата си, седене на верандата, слушане на музика. Обикновен човечец. Докато един ден не започва да губи нещата си – първо работата, после следват котката и жена му, накрая загубва дори себе си. Затова пък намира кладенци, бухалки, полковници и кожодери(всъщност от всичко по 1). Запознава се отблизо и далеч с жени с имена на острови и с проблемни тийнейджърки (отново 1 проблемна такава, жените са 2 с потенциал за трета, както се оказва накрая). И всичко заради мрака. На мен така ми се стори. Всички ние имаме тази черна топка с неясна консистенция у нас и сме длъжни да си я управляваме, както можем. Едни успяват, други не могат и това сигурно ги убива... бавно предполагам. Има и трети вид хора, които могат да управляват топките на другите. Това май не прозвуча правилно... кълбата мрак на другите. Съответно могат да използват тази си сила или дарба, за да помагат или да подчиняват. О, да, и през цялото време има една мистериозна птичка! Не съм сигурна как точно успях да събера съдържанието на книгата, както го видях, в 5 изречения, но някак си успях. Идеята е, че всичко това, ако изобщо е това, въобще не е така натрапчиво насадено, да не говорим, че въобще може да не съществува. Върви леко, по едно време към средата се объркваш по задължение, накрая уж всичко ти е ясно и два дни след това се чудиш, дали не си пропуснал нещо в своя свят или в оня.
Книгата е Муракамина! (трябва да има такова прилагателно, защото няма съществуващо вече, което би могло да влезе в употреба) Както винаги е брилянтно написана. А що се отнася до заглавията на главите, винаги бивам хвърлена в смут, от хубавия вид. Обичам да ги чета отново и отново! Някой ден може да си направя малко книжле със заглавията на главите от всичките му книги – ще е прекрасно!!
А, да!! Мразя БГ корицата на тази книга, затова няма да я приложа. Вместо това - англоезичната корица, която е от поредицата черно-бели, които на свой ред са невероятни. Освен това намерих това във Фликр, което изцяло кореспондира с моето усещане, а също така ето и малко по темата от 7dailysins.
Ето също и рубриката с любимите ми цитати (отдавна е нямало такава):
„Сигурно когато хората спрат да гледат неодушевените предмети, те стават още по-неодушевени.”
„По едно време ми хрумна, че нямам такъв апетит вероятно защото вътрешно ми липсва подобна литературна правдоподобност. Изпитвах чувството, че съм станал персонаж в зле написан роман и че някой ме обвинява, задето съм напълно откъснат от действителността.”
„Нямам планове, отвърнах. Плановете бяха нещо, което просто нямах.”
„В четири часа сутринта, когато светът беше притихнал, чувах как корените на самотата пълзят вътре в мен.”
„Никой човек не е остров.”
„Аз умирах. Като всички останали хора, които живеят по тази земя.”
Книгата е главозамайваща в истинския смисъл на думата. Създава ми такова прекрасно усещане за задушевност и безнадежност едновременно, това усещане в кладенеца...Започнах да я чета с убеждението, че е трудно четиво, но не вярвах, че с такава лекота и пристрастеност ще минавам всяка страница. Мисля си, доколко е ценен момента, в който обърнеш погледа си отвън-навътре. От света към нещото в себе си. То това си е цяла Вселена.
ОтговорИзтриванеМинали са вече близо 8 години от прочита ми на тази книга, не помня много от съдържанието, да не кажа почти нищо, но помня точно това усещане. Любимата ми от неговите и тази, на която ще се спра, като реша, че е време да го препрочитам. Но преди това чакам с нетърпение най-новата му да излезе у нас и очаквам почти същата реакция на духа и ума :)
ОтговорИзтриване